Остров Шпицберген от архипелага Свалбард в Северния Ледовит Океан (пътепис)

или защо хората обичат това странно ледено място

Яркото слънце на светлосиния небесен свод и пухестите облаци под самолета с нищо не подсказваха, че се носим към Арктика. Цифрата 78 градуса северна ширина очевидно не притесняваше хората в пълния самолет, някои от които се бяха разсъблекли по тениски и сякаш отиваха на плаж.

Отпивах бавно от виното, което стюардесата ми предложи с усмихнатия си скандинавски акцент, а усещането за нещо непознато, невиждано и нечувано за мен, ме караше да  изпитвам удоволствие, което с нищо друго не можеше да се сравни.

“Недокоснат, тих и сякаш необятен” – така познавачите на архипелага Свалбард, описват това място накратко.

“ Беше един часът през ноща на 6 Август 1856 година, когато след 11 дни в открито море, акостирахме в английския залив (English Bay), Шпицберген. И сега как бих могъл да ви опиша великолепния пейзаж, потънал в мъгла, сред който се бяхме озовали? Мисля най-поразителното нещо беше мъртвата тишината и странното чувство на отсъствие и пустота в този нов свят. Лед, скали и вода ни заобикаляха навсякъде; никакъв звук не нарушаваше спокойствието наоколо; морето не се разбиваше с вълни в брега; никаква птица или живо същество не се забелязваше; яркото слънце в средата на ноща сякаш плуваше в рядката мъгла сред мистериозните сенки на глетчерите и планините наоколо; нито атом от растителност не присъстваше, за да ни подскаже поне намек за някаква жизненост; вечна вкочаненост и безмълвие бяха сякаш в съдружие със самотата”

Така Marquess of Dufferin описва първите си срещи с архипелага през далечната 1903 година. Предстоеше ми моята първа среща с това място и вече бях нетърпелив да кацнем.

Самолетът започна да се снижава постепенно, пробивайки плътната мъгла и облаци. Почти внезапно се откри гледка, която изтръгна сподавен изблик на възхита от розовите скандинавци в самолета. Всички започнаха да протягат шии към илюминаторите, от които все по-ясно започваха да се виждат върхове на планини, покрити със сняг, стръмни долини и обширни плата предизвиквайки усещането за почти лунен пейзаж. Дали от виното или от ранните утринни часове (беше около 1:30 часа през ноща) или пък от това, че преди да тръгна бях гледал “Властелинът на пръстените”, някак си вътрешно очаквах на илюминатора да се залепят тролове, фей или някакви летящи джуджета.

Самолетът кацна на самотната писта, по която не след дълго всички се втурнахме пеш към сградата на летището.

Времето учудващо се проясни и ноща стана приятно слънчева. Хората започнаха да снимат като бесни заснежените планини наоколо, сякаш с настъпването на утрото те щяха да изчезнат. Слънцето си светеше ярко на хоризонта и не правеше дори намек да залязва. Липсата на тъмнина в средата на ноща щеше да ни забавлява през целия ни престой на този чуден архипелаг.

Междувременно почти всички пътници от самолета успяхме да се натъпчем с багажа в единствения автобус, който чакаше пред сградата на летището. Смях, глъч и възбудени подвиквания създаваха шум, който на други географски ширини би предизвикал светване на прозорци и цветисти псувни. Все пак накрая една врата се отвори и гневен английски се изля току пред лицето ми. Извинихме се и се прибрахме по стаите.

Гледката от моята стая беше зашеметяваща, а сетивата ми пращяха по шевовете. Малките полупрозрачни перденца затъмняваха помещението символично и само умората успя да затвори почти насила очите ми.

Архипелагът Свалбард се намира в средата на Северния Ледовит Океан, между Гренландия на запад, Земята Франц Йосиф на изток и Северна Норвегия на юг. Той се състои от два големи главни острова – Шпицберген и Nordoustlandet, както и от множество по-малки острови с обща площ около един път и половина по-голяма от Швейцария или Дания. Островите са разположени между 78 и 81 паралел, а разстоянието между столицата на архипелага, градчето Longyearbyen, и Северния Полюс е около 1,300 км.

На другия ден когато се съмна и слънцето изгря …ха ха, тръгнахме да се разхождаме наоколо. Хостелът ни беше отдалечен на около 2 км от центъра на градчето, но живописния път до там напълно компенсира това неудобство. Въртяхме главите си като пумпали наляво надясно в опит да поемам цялата визуална информация на един дъх. Високи планини покрити със сняг се издигаха от двете страни, кални рекички се стичаха от тях, а тук таме досами пътя си пасяха кротко известните свалбардски лосове.

Постепенно започнах да осъзнавам, че всъщност адски ми харесва и че някак си възприемам суровата и негостоприемна на пръв поглед природа по-скоро като приказна. Облаците се бяха върнали междувременно на небето, а светлината наподобяваше тази на облачен есенен ден в България.

Архипелагът Свалбард е на ръба на света – див, студен, постоянно осветен или напълно тъмен, потънал сякаш в свой собствен митичен свят, на прага на Северния полюс. Всяка година през април от тук може да се организира кратко еднодневно (или с едно преспиване в руската арктическа база) пътуване до Полюса срещу скромната сума от 15,000 евра.

Глетчерите покриват около 60 процента от архипелага, превръщайки го в най-голямата територия в Европа покрита с лед (като изключим Гренландия разбира се). Най-големият глетчер, Austfonna, е разположен в североизточната част на архипелага, където заема значителна част от остров Nordaustlandet. Изследванията показват, че последните десетилетия неговата големина се увеличава с около 50 см на година. От друга страна, частите от глетчера, които са вече в досег с морето се топят, предизвиквайки отделянето на айсберги. Като цяло динамиката на глетчерите е много комплексна и на този етап учените трудно могат категорично да кажат дали глобалното затопляне топи глетчерите или напротив, уголемява ги.

Морето покрай западните територии, обаче, почти не замръзва. Това е най-северното място на света, до където кораби могат да плават без опасност от срещи с айсберги през цялата година.

Отпуснал съм се мързеливо в едно заведение на главния площад на градчето Longyearbyen, пия хубаво кафе и зяпам хлапетата, които се пързалят със скейтовете си на платформа, инсталирана до площада. Като казвам площад, разбирайте пространство колкото средно голяма българска детска площадка, с паметник по средата.

Градчето Longyearbyen е административната столица на архипелага Свалбард, където се помещава администрацията на губернатора, летището и пристанището. Няколко ресторанта и барове, поща, магазини, споменатата платформа за скейборд, болница и още няколко обществени сгради, обслужват всичките около 2,500 местни жители, както и туристите. Всичко тук е малко и пестеливо, което създава някакъв особен уют.

Longyearbyen е живописно разположен на брега на малкия фиорд Adventfjorden, който е част от по-големия Isfjorden. Основан е от американския предприемач John Munro Longyear, който през 1901 година посещава архипелага като турист със семейството си. Докато пътува из негостоприемната пустощ, той изследва и възможностите за въгледобив и търговия. През 1908 година започва минен бизнес в района на днешния Longyearbyen, а през 1926 година градчето вече носи неговото име.

Може би най-важната роля в развитието на града изиграва Норвежката държавна компания Store Norske Spitsbergen Kullkompani (SNSK). В началото на миналия век тя изкупва по-голямата част от активите на американската компанията на John Munro Longyear и започва постоянна въгледобивна дейност на архипелага. През 70-те години на миналия век е имало строго разделение между работниците от компанията и администрацията на архипелага. Последната се е радвала на по-хубави сгради, с повече достъп на слънчева светлина, близо до фиорда, докато помещенията за работниците са били в дъното на долината (тези помещения сега са превърнати в хостел, в който бяхме отседнали), със значително по-малък достъп до светлина и по-далече от фиорда. Такова разделение днес няма, тъй като минната промишленост понастоящем е със силно намален капацитет, отстъпваща място на туризма. Сега тук има хубави хотели, ресторанти, туристически фирми, които предлагат всякакви услуги. Longyearbyen е цветен, отворен и много гостоприемен за всички, които обичат суровата природа, биоразнообразието и спокойствието.

Longyearbyen има Университетски Център (University Centre in Svalbard), най-северната университетска институция в света. Сградата му прилича на ноев ковчег, конструирана с цел да издържа на снеговете и суровата природа. Направих аналогията с ноев ковчег спонтанно, тъй като в Longyearbyen се намира и семенната банка на Свалбард (The Svalbard Global Seed Vault). Природозащитникът Cary Fowler, в сътрудничество с консултативната група на международната асоциацията International Agricultural Research (CGIAR), са основателите на семенната банка, която към момента съхранява около 1800 вида семена. Тя се управлява чрез договор между  Правителството на Норвегия, Global Crop Diversity Trust (GCDT) и Северния Генетичен Ресурсен Център (Nordic Genetic Resource Center – NordGen).

 

Свалбард създава усещането за място, където човечеството би могло да оцелее от някаква фатална природна катастрофа или такава предизвикана от човека. Затова присъствието на сградата на семенната банка с форма на паралелепипед, както и странната на пръв поглед арктическа архитектура на Университетския Център, съвсем пасваха на пейзажа.

Всички сгради на архипелага, включително и тази на Университетския Център, са построени на подпорни конструкции, по подобие на наколните жилища, поради това, че торфът върху който са издигнати, замръзва през зимата, а лятото се отпуска и размеква. Тези подпори изолират сградите от прекия достъп до земята и ги предпазват от увреждане.

Прекрасно място за разходка в Longyearbyen са покрайнините на града, малко след Университетския Център, където минава едно от най-живописните шосета, по които съм се разхождал. Съвсем близо покрай него гнездят подобните на чайки морски птици от вида Arctic tern (Sterna paradisaea), които с оглушителни кресливи звуци и остри пикирания над главата се опитват да ме прогонят. В началото на шосето има поставени високи червени пръти, които е препоръчително хората да носят в ръцете си докато вървят по шосето, за да се предпазят от атакуващите птици. Освен яростни защитници на поколението си, тези птици са и отлични летци на дълги разстояния. Те мигрират два пъти в годината от Арктика до Антарктика на юг и обратно, като на практика обикалят два пъти земното кълбо в рамките на една година.

Шосето, по което се разхождах, води към стари мини малко извън града но до тях не успях да стигна, защото малко след последната сграда се появи знакът “Внимание бяла мечка”. Той предупреждава, че вече има по-голяма вероятност да срещнете този очарователен но див звяр и ви приканва да се върнете обратно. Всеки, който иска да се разхожда отвъд знака трябва да носи оръжие за самозащита или да се запише на някоя от многобройните екскурзии с водач, който има разрешително за оръжие и съответно притежава такова.

В музея на Свалбард, помещаващ се в Университетския Център, на видно място има табела с инструкции как да се държим при среща с бяла мечка. В най-общи линии бягането е безмислено защото тези животни са по-бързи от човек. Стрелбата във въздуха би помогнала, но в някои случаи единственото спасение е застрелване на животното. Бялата мечка е със статут на застрашен вид и поради това всеки инцидент се докладва на губернатора, след което винаги има подробно разследване.

Белите мечки се срещат по-често в североизточните части на архипелага, които са покрити през повечето време от лед, жизнено необходим за тях. Това е най-едрия вид мечка, като мъжкия екземпляр може да достигне до 680 кг. Макар, че се раждат на твърда земя, те прекарват повечето време във водата ловейки риба и тюлени. Понякога белите мечки се класифицират и като морски бозайници, подобно на тюлените.

Белите мечки са символ на Шпицберген и общо взето присъстват като тема за разговор или пък буквално, а понякога и като обект на хумористични бележки, като например надписа на вратата на един магазин за сувенири “Моля оставете оръжието си отвън, в магазина всички бели мечки са вече мъртви”.

Друг популярен вид по тези ширини е кита от вида fin whale, втори по големина след сините китове. През 19 век популацията му е била почти изцяло унищожена, като възстановяването й продължава и до днес. Организацията Interbational Whaling Commission (IWC) забранява лова на тези животни, но въпреки това в ресторантите на острова може да се поръча китова пържола.

Птиците наброяват около 180 вида, а техните популации тук са едни от най-големите в света. Ако не сте внимателни докато се разхождате из тундрата, може да стъпите без да искате върху гнездяща полярна патица от вида Common Eiders (Somateria mollissima) например. Те само се отместват кротко, а вие се чувствате неловко, като че сте влезли в чужда къща без позволение.

Същото се отнася и за свалбардските лосове, които си пасат на свобода сред къщите на хората. Представителите на този вид са по-малки от техните сибириски или канадски събратя. Тежат около 70-80 кг през есента и са високи едва 150-160 см. В рамките на селището могат да мярнат и полярни лисици, които са също по-дребни от своите по-южни роднини.

 

Други обитатели на тези географски ширини са тюлените, които обичат да се излежават мързеливо по ледените блокове до брега. Единственият им проблем са белите мечки, в чието меню присъстват като основно ястие. И двата вида харесват крайбрежните зони с лед, поради което, например, няма да намерите много бели мечки на Северния Полюс.

Мечките и тюлените на архипелага хапват с удоволствие риба, която тук изобилства. Около 240 вида риба са установени край ледените брегове на архипелага, най-вече треска, сьомга, някои видове мигриращи риби, като пъстърви, червена риба и други.  Ако се чудите как кръвта и другите им течности не замръзват, отговорът е, че в телата им тече субстанция с качествата на антифриз, която ги държи течни при ниските температури.

Най-добрите скариди идват от арктическите води и колкото по-дълбоко и на север са ловени, толкова по-вкусни са те. Всички обичат скариди – от китовете и тюлениете до хората, които ги хапват с удоволствие от 1900 година насам, когато са започнали да ги ловят масово. Любопитното за този вид е, че  всички те започват живота си като мъжки индивиди, но след година или две тестисите им се превръщат в яйчници и те стават ….жени, умирайки като такива. Така или иначе почти всичко на този архипелаг ми се струваше странно, защо и скаридите да правят изключение от това правило?

Естественото местообитание на скаридите е сред гъстите водораслите в арктическите води. Ако повърхността на архипелага изглежда пуста и гола, под водата попадате в съвсем друг свят. Гъмжащите от живот крайбрежни води произвеждат огромно количество биомаса, а биоразнообразието е впечатляващо.

Разхождахме се по каменистия плаж на фиорда, близо до летището. Тук таме има малки каменни огнища, очевидно ползвани от местните или туристите, отседнали в единствения на архипелага къмпинг. Мястото беше подходящо за кратка почивка и глътка Портвайн, който носехме със себе си. Седнахме около едно такова огнище с чаша вино в ръка и изглед пред нас като от картичка. На никой не мус е тръгваше.

Приключение си беше и самото пазаруване на Портвайна в магазина. Продавачът ми поиска разпечатката на електронния ми билет, върху която с рязко отмерено движение положи един красив печат. Като забеляза леко учудения ми поглед, изстреля във въздуха наученото наизуст постановление на местната администрация за количеството алкохол, което може да закупи всеки турист. После ме информира колко точно време мога да остана алкохолно отцепен с разрешеното количество алкохол. Сетих се разбира се, че виното по тези ширини не се потребява само за причастия, а доста хора го ползват и като лек срещу скуката и търсене на екстреми снежни забавления. Освен всичко останало Шпицберген е и безмитна зона, което налага допълнително ограничение в количествата закупен алкохол. Ако сте местен жител с регистрация на острова, може да си купите до две бутилки твърд алкохол на месец (или 4 бутилки вино), 24 кутийки бира и т.н. Смятайте колко време може стоите натряскан с това количество.

Ако питате дали все пак не е хладничко за пиене на вино навън, бих казал по-скоро не. Температурите от около 5-10 градуса през лятото и минус 13 до към минус 18 средно през зимата, не предполагат, че архипелагът се намира на едва 1300 км от Северния Полюс. Ако не духа вятър лятото, всъщност е доста приятно. А зимата си е сурова. По улиците на Longyearbyen има едни устройства с вид на коневръзи, със закачени метални кутии и щепсели към контактната мрежа в тях. През зимата хората включват колите си, за да не замръзват.

Докато един ден си пийвах тъмна бира пред един от баровете и зяпах хората, които минаваха по централната улица на градчето, се запитах какво ли значи да си местен. Бях прочел някъде, че всъщност никой не е роден на архипелага. Макар да има болница и лекари, бременните жени пътуват задължително до континента, за да родят.

И по въпроса за смъртта свлабардци имат собствена уникална практика. Малкото гробище с няколко гроба зад бяла спретната оградка е преустановило приемането на мъртъвци преди около 70 години, когато е станало ясно, че от студа труповете не се разлагат. Последствията от това ще оставя на Вашето въображение. Поради това, хората, починали на архипелага се транспортират до континентална Норвегия, за да бъдат погребани там.

Затова и прекрасната полярна църква, построена на един хубав хълм в града, няма в списъка си погребален ритуал като услуга. Може, обаче, да се ожените тук, а след това да се хвалите до края на дните си, че сте се врекли във вечна любов и вярност в най-северната църква на света.

След като не можеш да се родиш там нито пък да бъдеш погребан, правилото, че не можеш и да си боядисаш къщата в цвета, който искаш, сякаш се загубва като проблем. За цвета при боядисване на къща се иска разрешение от администрацията на губернатора, като основното правило е той да се вписва в специфичния пейзаж на архипелага. Идеята е цветовете да са жизнеутвърждаващи, като превантивна мярка срещу със суисидални мисли, особено през дългите тъмни зимни нощи, когато си изпил всичкото ти разрешено количество алкохол за месеца, барабар с този на съседката трезвеничка.

Районът около кучкарника за хъски в края на Longyearbyen някак много силно ме привлече още първия път, когато се разходих наоколо. Силният вой на кучетата, мощните планини покрити със сняг, отразяващи снежните си въхове в кристално чистия фиорд и полето покрито с гнездата и яйцата на полярните патици от вида Common Eiders (Somateria mollissima), ме връщаха тук още няколко пъти.

Патиците хитро са избрали за място на гнездене района около кучкарника, тъй като това държи на разстояние полярните лициси, които обичат да похапват пресни яйца. От време на време някоя изгладняла за омлет и прясно патешко чайка се спуска сремително към полето пълно с яйца или към някоя патешка майка с мъничетата й. Настъпва суматоха на метри от мен във въздуха, а аз не сварвам даже да надигна фотоапарата. Оставам почти ням свидетел на епичната борба за оцеляване. По-късно в свадата се намесват и дигащите силен шум arctic tern с остри пикирания и крясъци към чайката в опит да я изгонят. Беше като квартална свада, акомпанирана обилно с кучешки вой от кучкарника, където младите стопани на фермата изливаха кофите с кучешка манджа в хранилките за вечерното хранене.

Дълги и самотни могат да бъдат арктическите дни на архипелага Свалбард. Опитах да си представя битието на първите по-постоянни заселници в началото на миналия век. Това са били основно миньори, живеещи в спартански условия в норвежкото селище Longyearbyen и руските Баренцбург и Пирамида. Ходели са пеш по стръмните заснежени склонове на планините, за да стигнат до мините, където по цял ден са копаели въглища при постоянна температура от около минус 4 градуса навътре в шахтите. Лятото са си ходели по родните места на континента, Русия или Украйна, тъй като въгледобивната дейност се е развивала повече през зимата.

До неотдавана въгледобива е била основната икономическа дейност на архипелага. През 1916 година Норвегия заявява своето постоянно присъствие на архипелага чрез държавната компанията Store Norske Spitsbergen Coal Company (SNSK), отчасти изкупувайки американските активи там. По време на Втората Световна Война повечето от минните селища са разрушени, като само норвежкото Longyearbyen и руските Баренцбург и Пирамида продължават дейността си след войната.

Днес активни са само мина Svea Nord и мина номер 7 край Longyearbyen, оперирани от  SNSK. През 2008 година например мина 7 е произвела 3,4 милиона тона въглища, от които 35 % са били за локалната топлоцентрала в града. Руската държавна фирма Arktikugol се занимава с руските въгледобивни минна на Шпицберген със седалище в Баренцбург, но от 2007 година тя не развива активна дейност, макар че видяхме как градът се възстановява с мощни темпове. Преобладаващото мнение на архипелага е, че руснаците стоят там не заради въгледобива, а по чисто стратегически причини.

Но защо има руснаци там и как изобщо е устроен архипелага административно? На 9 февруари 1920 година няколко страни, сред които Норвегия, Великобриатния, Дания и други подписват така нареченото Svalbard Treaty или договорът от Свалбард (или Шпицберген, както тогава се е наричал по-масово). През 1924 година към това споразумение се присъединяват Русия, Германия, Китай и други, като общата бройка на подписалите документа е 40 държави. На 25 август 1925 година Договорът официално е приведен в действие. Според него архипелагът Свалбард е под юрисдикцията на Норвегия, но с някои по-особени клаузи. Така например страните се споразумяват всички събирани данъци да остават на архипелага, за да спомагат за неговото развитие т.е. във финансово отношение Норвегия не печели от това, че архипелагът е под нейна административна опека. Според Договора една голяма част от архипелага се обявява за Защитена Територия, като по този начин грижата за околната среда се превръща в основна задача за всички държави, които имат присъствие там. Друга клауза на Споразумението дава на всички граждани на държавите, подписали споразумението, право да живеят на архипелага, като те имат също така разрешение за лов, риболов, установяване на бизнес, въгледобив или търговия. Всичко това се извършва под норвежка юрисдикция, като Норвегия няма право да дискриминира или ограничава достъпа до ресурсите на архипелага за граждани на страните, подписали споразумението. Договорът също казва, че архипелагът трябва да бъде свободен от оръжия. Последното може би не е напълно спазено, тъй като до Longyearbyen има мощна сателитна станция, която според слуховете не изпълнява само и единствено граждански задачи.

Пиех си бирата пред любимия ми вече бар в центъра на Longyearbyen в 12 през ноща. Наслаждавах се на меката слънчева светлина, докато наблюдавах закъснелите посетители на заведенията да се прибират по пустите улички към хотелите си. Четири месеца в годината тук е пълен мрак, четири месеца слънцето не залязва изобщо, а през двата месеца преди и след тези периоди, светлината се увеличава или намалява с около 25 мин на ден. “Странна игра играе светлината с тъмнината по тези географски ширини, което сигурно влудява хората… колко ли са самоубийствата тук?”…. си задавам въпроса на ум, докато си пийвам от бирата. После прочетах, че масовото убеждение за по-честите депресивни състояния и психични отклонения по тези места било невярно. Според едно проучване, например, се оказало, че жителите на Неапол били многократно повече депресирани отколкото жителите на град Тромсо в Северна Норвегия (на около 350 км от Полярния кръг). Студът и малкото светлина не се оказали толкова решаващи за развитието на депресивни или суисидални настроения, отколкото например икономическата несигурност, престъпността, мафията и всички подобни неща, които в топлия Неапол са ежедневие.

Тръгнах да се прибирам и аз към моя хотел, като се опитвах за последно да запечатам в съзнанието си очарованието на прекрасните планини, тишината, мира и спокойствието. Вече съм сигурен, че архипелагът Свалбард е едно от най-страхотните места на нашата Планета.

Нашата програма на остров Шпицберген и Осло през лятото

Нашата програма на остров Шпицберген и Осло през зимата

Статията е публикувана и в Capital