ХИЛЯДА ПЪТЕШЕСТВИЯ

 info@thousandvoyages.com /Тел (WhatsApp/Viber): +359 888 420 160 / Facebook / Instagram / Twitter

Гамбия и Сенегал (пътепис)

Автор: Бале Балев; Може да прочетете още истории на Фейсбук страницата на автора

———

Открих българските пътешественици на плажа – много приятни хора. Поприказвахме си известно време и аз тръгнах да се прибирам пеша, за да мога да направя по път снимки. През цялото време ме атакуваха продавачи на нещо, които ме дразнеха двойно повече от обикновено, защото ме болеше и корем. Обаче се насилвах да проявявам фалшив интерес към стоките им, колкото да мога да ги снимам. Накрая се озовах в нещо като Слънчев бряг, където е пълно с ресторанти, хотели и банки. А също и с доста неприятни дърти европейски секс-туристки, които водеха за ръчичка снажни мускулести африканци, които биха могли да са им внуци. Поне намерих банкомат, та си изтеглих даласи. Местната банка ми взе 4 евро такса. Малко нахално от тяхна страна, бих казал.

 

Вечерта отново се върнах в шумния туристически Слънчев бряг, където намерих моите нови приятели в едно заведение с африкански оркестър за народна музика. Келнерите бяха облечени с бели ризи и черни панталони, а единият дори броеше пачка пари. Изпихме по няколко бири и се запътихме към някакво реге-парти. Ето какво съм сложил във Фейсбук по въпроса: “Запознах се тука със семейство българи, които живеят във Финландия. Първоначално ми се сториха обикновени, но после разбрах, че са нечовеци. Водиха ме снощи на реге-парти. На една огромна тераса. Имаше може би над двеста растафарианци и само ние тримата бяхме бели. С диджей, цветни лампички и всичко както си трябва. Самият диджей също беше реге-ман и не се удържаше, та припяваше на яките моменти. И какво реге пускаше само – отвориха ми се нови невиждани хоризонти. Аз на такова парти не съм бил през живота си! А тия расти там изпушиха толкова коз за една нощ, колкото сигурно цяла България пуши за месец. То беше по-зле от София – не можеш да видиш на един метър… хаха. И, доколкото разбрах, е по 20 цента за грам… хахаха. Ама буквално не се спряха тия хора. Аз после се чудих как въобще земята може да ражда толкова много, та да задоволи нуждите им.

 

След регето си тръгнах пеш към къщи, призори. Залутах се из някакви малки прашни улички и естествено се изгубих. Опитвайки се да намеря пътя към Маймуна, попаднах при една джамия, пред която се бяха струпали миряни и пееха религиозна песен. Тая сцена ми се стори абсолютно неземна. Направо изпаднах и аз в транс, барабар с миряните.

 

 

На следващия ден ходих пак до Слънчев бряг, който всъщност се казва Сенегамбия, за да обядвам. След като се натумбих хубаво, започнах да се наливам с бири. По едно време видях, че е станало 16:30 и вече съм закъснял с половин час за срещата с моя приятел нигериец. Нигериецът е малко тегав и ме натоварва, обаче щеше да ми е тъпо, ако въобще не отида. Хванах едно такси и за нула време се озовах в Манджай Кунда, където е въпросното заведение. Там нямали бира и тръгнахме към ресторанта на един с очила – приятел на нигериеца. По път към ресторанта за сефте видях баобаби. Имаше два насред улицата, а горе бяха накацали ято орли. Или лешояди – не ги познавам грабливите птици.

 

В заведението умрях от скука. Нигериецът, чийто прякор е Мани, направи видеовръзка с майка си в Нигерия и ме накара да ѝ махам. Трябваше и да скрием бирите от масата, за да не ги види майка му. После си намерих някакво извинение и си тръгнах. Мани се залепи до мене и настояваше да ме изпрати до Маймуна. По път ми предложи да ми наготви и да дойде следващия ден сутринта в нас, да ме гощава. Това ми дойде вече твърде много. Запознава ме с майка си, изпраща ме до нас, води ме до кенефа, а сега ще ми носи и закуска в леглото. Може и да не е шпендел човекът разбира се, ами това да си е традиционна нигерийска любезност.

 

 

Вечерта се чух с българските приятели и реших да отида с тях и техния гид до някакви села, недалече от Банджул. Не ми даваше мира обаче зорът да стигна до Сенегал и на сутринта се отказах от селата. Още повече, че гидът искаше 6000 даласи за тримата, което си е над 200 лева. Идеята за Сенегал с туроператор също отпадна, защото бях чел в нета, че струва 40 евро, а тия в офиса ми поискаха 100 и казаха, че цената не подлежи на обсъждане.

 

И така, в добро настроение се отправих към Сенегал, около девет и половина сутринта. Не си взех раница, ами само апарат, паспорт и малко пари. 2300 даласи, което е точно 80 лева. Първата ми идея беше да хвана такси до автогарата и там да питам за международен рейс. Няколко таксиджии ми искаха 200 или 300 даласи, но аз ги отпратих. Накрая един се нави за 100 и тръгнахме. По път ме пита къде искам да ходя, и като разбра за Сенегал, ми предложи да ме хвърли за 1000 даласи до границата. Успях да го спазаря за 500 и той директно обърна към южната граница, която е на около 50 километра от моя квартал. Беше много готино типче и повтаряше всичко по два пъти. А и ми помогна много със съвети къде какво да правя.

 

Малко преди границата започнаха полицейски проверки. Имаше барикади от чували и дънери, където минаването беше нещо като полигон за изкарване на книжка. Спряхме на гамбийската гранична полиция и отидох, та се наредих пред къщичката, където бият печат. Аз бях единственият бял на опашката и съответно към мене веднага се насочи едно типче по анцуг, което ми поиска паспорта. Отговорих му, че не го познавам, а майка ми ми е забранила да разговарям с непознати. Типчето бая се поразпени, каза че е ушев и извади от джоба на анцуга един блажен документ, който някакси мязаше на полицейска карта. Баси шока! С много свито сърце му дадох паспорта и зачаках да видя какво ще направи. Той обаче влезе в кабинката и тутакси излезе с подпечатан паспорт. Свърши ми услига човекът, пък аз го наобиждах. Както и да е, накрая разменихме по една шега и аз продължих с таксито през ничията земя между Гамбия и Сенегал. Сенегалската страна беше по-военизирана. Даже видях сламена колиба, в която имаше две тежки картечници. Като декор от Рамбо… хаха. Там си изчаках чинно цялата опашка, а ушев беше доста бавен и ми записа цялата информация от паспорта в един мазен бакалски тефтер. Докато ушев записваше данните, около него се въртяха кокошки и кълвяха нещо под бюрото му.

 

Ето че дойде време да се разделям с таксиджията, който междувременно ми беше станал голям приятел. За изпроводяк той ме заведе при най-читавия чейнчаджия и му каза да ми даде само дребни сенегалски банкноти, за да не ме излъжат някъде. Препоръча ми и село, където да отида – на около 40-50 километра навътре в страната. Разпрегръщахме се и той си търгна.

 

Бях получил 6000 сенегалски пари и знаех, че за билет до селото не трябва да давам повече от 1000. Това е под 3 лева. Открих нещо като автогара за микробусчета и леки коли за 8 пътници. На тая автогара цареше див африкански хаос и беше пълна лудница. Всички коли и бусчета бяха в период на полуразпад, хората крещяха като луди, навсякъде търчаха блеещи козлета – страх да те хване. А и бясна жега, без нито едно облаче. Върху бусовете товареха огромни денкове, а върху денковете се накачулваха хора.

 

Точно като по научнопопулярните филми. Аз си купих едно билетче за 1000 пари и ме пратиха в една бяла, абсолютно изтърбушена кола. Доколкото разбрах, трябвало да чакам, докато се съберат 7 пътника за въпросното село. В тая кола ми стана адски душно и опитах да изляза, обаче вратата не бачкаше. Прозорецът също не бачкаше, така че се прехвърлих през обелгалките напред до шофьорското място и оттам излязох. Точно си намерих отлична сянка, когато товарачите на един бус се сбиха. Аз спекох да не ме изгърбят и мене в суматохата и бързо-бързо се заврях обратно в колата-фурна. Убивах време, играейки на електронна игра на джиесема. По едно време ожаднях зверски и се сетих, че не съм пил вода от сутринта. На автогарата обаче не се продаваше. Мина около час, а нямаше нито един пътник освен мене. И така, от жега жажда и шубе, яко се сдухах. Ще пукна от дехидратация, няма да ми стигнат парите, ще стане тъмно, а нямам къде да спя, ще ни отвлекат бунтовници – нали в нета пише, че тая провинция била размирна и т.н.

 

Ама точно в тоя кризисен момент се появи голяма група хора за същото село и ме спасиха. Наблъскахме се 8 възрастни и две бебета вътре и със скърцане и стържене колата потегли. До мене се беше плътно прилепила една стройна африканка, облечена в пъстра африканска носия и със сополиво бебе на скута. По едно време бебето се размрънкя и тая ми ти стройна африканка така жестоко го преби, че чак страх ме хвана бебето да не пукне. Нададе му ожесточени тупаници със всичка сила, а когато бебето наду здраво гайдата, африканката с такава злоба му запуши устата, че цялата му бебешка физиономия се изкриви. Сцената беше много страшна, но никой в колата не посмя да спаси бебето, включително и баща му. Тя стройната и него щеше да го пребие. След малко всичко поутихна и в тоя момент сополивото бебе скочи да бие майка си. Тя прихна да се смее, след нея прихна и бащата, а и дебелата баба се смя на задните седалки. Африка отсекъде.

 

Аз междувременно наблюдавах като хипнотизиран през джамовете какво се случва в дивия и непознат Сенегал. Имаше баобаби, но не особено големи, доста военни с калашници, а също и служители на енергото. Служителите на енергото теглеха кабел, а някои от тях се бяха покатерили на стълбовете на далекопровода и клечаха горе като гарги. Като цяло – много интересно.

 

Стигнахме за около час до това село, разтоварихме се и шофьорът си замина. Аз веднага се поинтересувах от разписание за Гамбия, но никой не знаеше и дума английски. Баси ужаса! Пак ми се дорева. Отидох до бакалията и викам “Уотър, уотър!”. Уй уотър – женицата ме гледа тъпо и ми говори на френски. Тогава се сетих, че одеколон е Кьолнска вода на френски, и че щом Колон е Кьолн, то остава о да е вода. И почнах да повтарям “О! О! О!”, правейки се, че пия. Даде ми вода продавачката. Ама там нямат шишета, а водата се продава в налонови торбички. Трябва да я скъсаш със зъби и да смучеш. Не е много хигиенично, ама дето се вика, като си жаден и от локвата ще пиеш.

 

Определих си 2 часа за това село, но го обиколих цялото даже и по-бързо. Видя ми се много по-екзотично от Гамбия. Ама аз винаги чужбината съм склонен да я превъзнасям, та не знам доколко е обективно. Щраках снимки като луд, обаче леко спечен, щото не знам тия хора как ще реагират, а и не мога да ги попитам на френски. И по едно време разбрах как реагират, когато една жена, дето продаваше плодове, скочи и ме замери с един много твърд кръгъл плод. Бяха цяла група под едно дърво и продаваха плодове. А аз тазка комично размахах ръце, да се предпазя от плода, че на жените им стана смешно и им мина ядът. Даже една по-възрастна и дебела дойде до мене, каза ми “Сава́, сава́” и направихме здрасти. Но после станах по внимателен и нямах повече проблеми.

 

 

Към 5 следобед се върнах до импровизираната автогара и подадох 1000 пари на гишето, казвайки “Фронтиер Гамбиен”. Върза. Пак бях първият пътник и трябваше да се чака. Седнахме с шофьора на един сенчест цимент, а той ми говореше на френски. Също дъвчеше през цялото време една дървена пръчица, която предполагам, че е някакъв наркотик. Пусна и музика – много яка, на португалски език. Аз пак играх на електронната игра. До нас пък една луда жена переше и през цялото време се смееше сама. Толкова смешно се смееше, че аз едвам се удържах, да не почна да се смея. Даже ми мина през ум да я запиша с джиесема, ама реших, че е гадно, защото жената не е добре.

 

На връщане в най-големия пущинак видяхме малко момиченце с малко червено фередженце, на малко велосипедче. Държеше дървена дъсчица, която предполагам, че му беше тетрадката. Когато стигнахме на границата, аз понечих да снимам тежките картечници и шофьорът така ме плесна през апарата, че му се отвори светкавицата. То вярно си е малоумие, ама аз от жега вече бях изкукуригал.

 

Нямаше кола до Банджул и взех билет до някакъв междинен град – Брикама. Айде пак чакане. Поне вече бяхме в Гамбия и си купих голяма студена вода, и я изпих на екс. Автогарата в Брикама беше най-гнусното място на света. Не се диша от изгорели газове, зверска блъсканица и крясъце, много силно мюсюлманско пеене, а на земята все едно е сметище. Някакви гниещи работи – направо се уплаших да не хвана екзема както съм по джапанки. Тоя път взех микробус, който за разлика от колата имаше викач и спираше на всеки, който му махне. Закара ме от Брикама до Банджул за 20 даласи. Даже искаше и ресто да ми връща… хаха, а те 20 даласи са 60-70 стотинки.

 

В Банджул го помолих да ми спре на едно пазарище, че ми стана интересно. Пак суматоха и мюсюлманско пеене, ама вече вкъщи. На тоя пазар за първи път ми подвикнаха “Тубаб!”. Това е обидното за бели в Гамбия. Много се възгордях.

 

От пазара хванах едно таски за 150 даласи и се прибрах директно при Маймуна. Бях толкова гнусен, че се изкъпах се с две сапунисвания. Вечерта отидох в Сенегамбия (Слънчев бряг) и пих бири. Българските приятели не се появиха, та се наложи да поканя нигериеца, който буквално ми запали месинджъра. За щастие в заведението имаше нет, та и двамата си гледахме в телефоните. По едно време стана бой на улицата, но дотичаха куки с баретки и разтърваха побойниците. Аз се извиних, че съм неразположен, нигериецът ме изпрати до нас и замина на бар, да си допива.

 

Днес се мотах в махалата и поне 4-5 пъти децата ми подвикваха “Тубаб!”. Сега ще си тегля един душ и заминавам към плажа, да търся българските пътешественици.

 

Автор: Бале Балев; Може да прочетете още истории на Фейсбук страницата на автора

НАШИТЕ ТЕМАТИЧНИ СТРАНИЦИ (странички с програми, пътеписи, истории, фотографии, видео т.е всичко на едно място за любим наш район):
.

Исландия и остров Шпицберген (Норвегия)
Централна Азия
Близък Изток
Далечен Изток и Югоизточна Азия
Индийски субконтинент
Мароко

Всички права запазени © Хиляда Пътешествия ЕООД. 

error: Content is protected !!