fbpx
ХИЛЯДА ПЪТЕШЕСТВИЯ

 info@thousandvoyages.com /Тел (WhatsApp/Viber): +359 888 420 160 / Facebook / Instagram / Twitter

Пътуването из северен Тайланд и Банкок (пътепис)

“Не обичайте мен, обичайте се помежду си.” Кралят на Тайланд

Пътешествието ни из северен Тайланд започна от столицата Банкок. Приюти ни хотел с малко басейнче на брега на реката Chao Phraya, основна водна артерия на града. Зяпахме шлеповете и пасажерските кораби, които се плъзгаха лениво пред погледите ни, докато отпочивахме с чаша кафе в ресторанта към хотела. Районът, в който бяхме отседнали, се нарича Rattanakosin или “Стария Банкок”. Тук се намират известните забележителности на града, като Големият Дворец и Площадът Sanam Luang, където се празнуват националните празници, провеждат се фестивали и други събития. Ние се разходихме обилно из този център. Посетихме и най-популярната туристическа атракция на Банкок – Големият Дворец, бившата резиденция на краля. В непосредствена близост се намира Wat Phra Kaew, известен още като Храмът на Смарагдовия Буда, за който се смята че е един от най-свещенните и важни за будизма храмове в Тайланд. Кралят не живее вече тук, а комплексът се използва предимно за церемониални цели. Жега, влага, стотици китайци и други туристи почти ни изкараха душата на това място, но красотата, пищността и изяществото на архитектурния комплекс напълно си заслужаваше. 

Последва мотане из района на известната улица Khao San Road, която се намира в близост до нашето хотелче. Самата улица пресича едно от най-живописните кварталчета в столицата, известно предимно с ресторанти, кафенета, жива музика вечер, улична храна. Всичко каквото си представяте или сте чували за Банкок е събрано тук на едно място. Пържени буболечки? Да, много и най-разнообразни, а някои от тях и на клечка! 

Сутринта на следващия ден се отправихме към един от най-големите плаващи пазари не само в Такланд, но и в цяла Азия – Damnoen Saduak. 

По пътя спряхме на едно пазарче, прикрепено към градина за кокосови орехи, специализирано изцяло в продажбата на всички възможни части на кокосовия орех. До щандовете имаше демонстрации на обработка на различни части от дървото и плода. Един мъж бъркаше лепкава каша в черна огромна тенджера. В друг ъгъл една жена стръжеше бялата субстанция на кокосовия орех, раздробяваше я, бъркаше я, а група жени я зяпаха втренчено в ръцете. Огънят се поддържа от черупките на орехите…изобщо изключително ценни дърво и плод. 

На пазара Damnoen Saduak си наехме 2 лодки и се почна едно препускане по каналите. В един момент двамата “шофьори” на лодките се състезаваха по един от по-широките канали, дигайки ни леко адреналина. Има лодки с моторчета и такива с гребла (съответно по-бавни). На някои места замърсяването и шума идват в повече, но като цяло е супер забавно. Продава се всичко, лодките се доближават до щандовете, хората купуват и така нататък. Някои лодки са като малки будки за улична храна, така че в един момент може да видиш как храна, бира и други неща просто се прехвърлят от лодка в лодка, от ръка на ръка. Хората са усмихнати, кипи търговийка и животът е песен. В района на пазара лодките ни закараха до храма Damnoen Saduak, приятно сравнително тихо местенце сред гъмжилото на пазара. После пък ни спряха на нещо като пазар за сувенири…да, много много сувенири имаше на този пазар.

Продължихме следобед към друг известен пазар в Банкок – Maeklong Railway Market.  Хората продават стоката си направо върху релсите. През пазара минава влак в 8.30 сутринта, в 14.30 по обяд и може би още един вечерта. Ние бяхме заели стратегически позиции до линията, готови да заснемем епичното минаване на влака през пазара. Чухме свирката и действително продавачите почнаха да свиват тентите или да прибират стоките от релсите. Съвсем бавно се показа влака, който мина над купчинката пресни полодове на женицта пред нас, докосвайки найлоновите торбички, в които бяха сложени. Сякаш духа на влака лъхна всички ни и най-вече продавачите, някои от които бяха на една боя разстояние от железния му корпус…съжителство, хармония, геометрия, математика, екзотика, търговия, някакво съвършенство имаше в тази сцена с минаващия през пазара влак!

След пазара се метнахме на буса, който два часа по-късно ни стовари на централната ЖП гара в Банкок. Прекрасна сграда, просторна, екзотична и чиста ми се стори.

Качихме се на влака за град Chiang Mai, изходната точка за нашето пътешествие из северен Тайланд. Настанихме се в новичкия китайски спален вагон – чисто, спретнато. Блестящи от чистота тоалетни, умивалници и всичко необходимо за среднощно пътуване от 12 часа.

Chiang Mai е главният град в планинския северен Тайланд (около 1.6 милиона жители). Основан през 1296 г., той е бил столица на независимото кралство Лана до 1558 г. Старата част на града е сравнително запазена, но за съжаление ние нямахме време да го разгледаме защото веднага потеглихме навътре към планинската част, която беше и цел на нашето пътуване.

Първата спирка (освен кафето) беше “Царството на тигрите” (Tiger Kingdom Chiang Mai) – център, който се занимава с отглеждане и изучаване на тигрите. За разлика от други подобни центрове, тук тигрите не се упояват. Тяхното по-меко държане към хората се дължи на факта, че те са родени в клетка, хранени са редовно и са свикнали с присъствито на хора. Все пак в клетките, заедно с посетителите има и служители на Центъра в случай на нужда. Цените са в зависимост от това колко тигъра и на каква възраст искаш да пипнеш или погалиш. 

За другите подобни центрове се твърди, че животните се упояват, което позволява да ги гушкаш и мачкаш доста по-агресивно. Тук може само да го погалиш по задните части и опашката и това е защото животните не се упояват. За мен лично дейността на подобни центрове е противоречива.

Продължихме навътре към планините, джунглата и следващата забава. Нашите хора се спуснаха по едни въжета като Тарзан над джунглата, потоци, рекички, долинки и други природни чудеса. Понеже аз самият не се спуснах, хората от групичката казаха, че било супер. Има къс и дълъг маршрут, кой каквото си избре.

Продължихме към градчето Паи (Pai), където по план трябваше да пренощуваме. По пътя спряхме до каньона Паи (Pai Canyon или Kong Lan), сравняван често с Големият Каньон в САЩ, което според мен е твърде пресилено. Така или иначе мястото е прекрасно – страхотни гледки и пейзажи, стръмни урви и долини, тесни пътечки почти по хребетите на хълмовете. Част от групичката ни го обходи доста обстойно, докато останалите смучехме смути от манго или папая, нещо което правехме почти през цялото пътуване из северен Тайланд.

В миналото градчето е било малко и заспало, известно предимно с пазара си, където местните хора от племето Shan (етнически тайландци) са продавали продукцията си. Животът на хората тук е силно повлиян от съседен Мианмар (Бирма). Днес градчето продължава да бъде малко, сравнително тихо и спокойно място, с тази разлика че има вече доста западни туристи. Разположено е в подножието на планините и се ползва предимно като изходен пункт за посещение на районите населени с племена в тази отдалечена част на Тайланд. 

Вечерта имахме традицонна вечеря в едно ресторантче в центъра на градчето. Бяхме почти сами с изключение на три бели туристки. Настаниха ни на земята, на малки възглавки, отвориха ни любезно бирите, които си бяхме купили извън ресторанта и се започна здраво хапване…бяхме явно изгладнели от днешните приключения. Купихме си пиенето (бира най-вече) от любимата ми верига 7/Eleven, които за щастие ги има в Тайланд (оказа се, че в ресторанта не се продава алкохол, но пък разрешаваха да си донесеш). Не мога точно да опиша тази вечеря, но имаше лепкав ориз и около 5 или 6 купички с разни готвени неща с месо и без месо, по-малко или повече лютиви яхния-подобни манджи. Смесвахме ги с ориза и ги поливахме обилно с бира. Хубаво беше!

След тази тардиционна вечеря се разходихме из нощния пазар…приятно екзотично място с много неща за хапване.

Спахме в хубави вили, разположени сред малък парк. Имаше и басейн, от който обаче не успяхме да се възползваме.

На следвашия ден продължихме с нашето пътешествие из северен Тайланд. Първата спирка беше едно село, населено с хора от етническата група Лису. Хората Лису са преселници от източен Тибет, като самото преселение се е случило преди около 100 години. Към днешна дата те наброяват не повече от 100 000 човека. Докато се мотахме из селото, видяхме местните да си почиват пред къщите си или да вършат домакинска работа. Един дядо ни се усмихна нежно някак си, при което на слънцето блеснаха почернелите му от дъвчене на бетел (betel nut или както е другото име areca nut), леко наркотична консистенция, обвита в листо от бетел. Човек му става готино докато го дъвче, но резултатът са едни розови плюнки, червени устни и страшно черни зъби…с всичко това ни зарадва този човек насреща.

Три жени си бъбреха пред една къща, една от която си носеше бебето в един шал на гърба. Бяхме се запътили към местната детска градина, за да раздадем малко храна и дребни неща на местните хлапета. Раздадохме храната, снимахме децата и учителката, след което се заспускахме обратно по уличките надолу. 

Възрастна жена Лису ни посрещна на входа на селото седнала самотно на една пейка. Така и ни изпрати. Всички я снимахме…тя сякаш не прояви особен интерес към заниманието ни. Какво ли си мислеше, докато някакви бледолики я снимаха от всички възможни ъгли…прииска ми се да прочета мислите й.

Продължихме пътешествието си към така наречената Рибна пещера, на около 17 км от градчето Mae Hong Son. Става дума за приятен парк с рекичка, полянки и езерца с лотоси. Няма всъщност пещера, в която наистина да влезеш, а е нещо като дълбок канал в дъното на който плуват риби. Тук риболовът е забранен, но малко по-надолу по реката хората ги ловят, готвят и хапват естествено. От входа на парка, всеки може да купи храна за рибите – кошничка пълна с насекоми и други рибешки лакомства, които хвърляте в реката и гледате как рибите ги поглъщат с апетит, мятайки се във водата. Хората обичат да наблюдават това, поради което и търговията с храна за рибите въри добре. Самите риби са вид шаран, който се среща на малко места в Тайланд, расте до метър и изглежда тъмносин на цвят.

След като нахранихме рибките, се отправихме към храмовия комплекс Wat Phra That Doi Kong Mu на върха на хълм над малкото градче Mae Hong Son, където щяхме да пренощуваме тази вечер. Става дума за будистки храмов комплекс в бирмански стил, основан през 1860. Храмът се състои от няколко структури и пагоди. Мястото е спокойно, а гледките към долината – прекрасни. Вижда се пистата на малко летище, където кацат малки самолетчета, предимно от Chiang Mai. Щеше да е вълнуващо да видим как каца или излита самолет от нашата позиция на хълма с пагодите, но това така и не се случи докато бяхме там. 

Мястото обаче беше перфектно за един урок по медитация, който нашият водач ни демонстрира на живо. Самият той е бил 6 години монах. Той каза, че в монашеското училище учат по светска програма + будизъм разбира се, но вместо физическо имат медитация. С други думи – монастите не спортуват, те медитират! Наредихме се в кръг около него няколкото ентусиасти от групата, седнахме в поза лотус и задружно започнахме да се опитваме да съсредоточим вниманието си върху пъпа или мястото под носа. Нашият водач ни обясни, че медитацията всъщност предстявлява укротяването на съзнанието, чрез концентрация на мисълта в горните точки. Точно това обаче като че ли беше най-трудното за постигане нещо. Сякаш спринта на 100 метра за време ми се стори по-постижимо или вероятно, отколкото да съсредоточа дъха и мисълта си върху една точка от тялото си. Информацията за ползата от медитацията оставям за дебелите книги написани по този повод, а тук само ще спомена, че това беше един добър урок! Мястото беше прекрасно и 10-те мин медитация просто допълниха ситуацията и сцената.

В центъра на градчето има прекрасно езеро, около което вечерта търговците разгъват щандовете си – нощен пазар! Продава се предимно улична храна. Тук опитахме за първи път пържени (или печени) ларви на някакви насекоми. Не бяха лоши. Продаваха се наистина удивително голямо разнообразие от насекоми, риби, месо, плодове и зленчуци, някои от които напълно непознати за мен лично. Атмосферата е супер релаксираща. Красива е гледката към езерото и храма Wat Klang, чиито пагоди се отразават върху огледалната повърхност на езерото.

Спахме в други прекрасни вили.

На следващата сутрин най-големите ентусиасти от групата станахме в 6.00 и заедно с нашия местен водач отидохме на сутрешния пазар в градчето. Тук всяка сутрин селяните от племената из планинските райони наоколо слизат, за да продават стоката си – предимно хранителни продукти, някои от които си останаха пълна загадка за нас. Пазарът е с размерите горе-долу на женския пазар в София, а разнообарзието от предлаганите стоки – забележително. Купихме храна. Градчето беше потънало в лека мъгла, която някак си се бореше с мрака, който постепенно отсъпваше мястото си на деня. Монаси в оранжеви роби ходеха по улиците. Ние спряхме трима от тях, събухме си обувките и коленичихме с наведени глави. Преди това пуснахме храната, която бяхме купили, в съдовете, които те носеха. В замяна монасите ни благословиха. После отминаха. Всяка сутрин те събират по този начин храната си за деня, като срещу това предоставят благословията си на хората, които им даряват храна. Всяка сутрин, от хилядолетия насам, будистките монаси се прехранват по този начин. Незнам дали е съвпадение, но когато се върнахме от Тайланд случайно чух по телевизията, че нашият премиер спешно е отпуснал някаква сума за заплати на свещенниците в България. До тук със сравненията!

След като дадохме нашия принос към монасите, тръгнахме да се шляем по все още мъгливите улички на градчето, надолу към езерото и храма. За разлика от вечерта сега наоколо беше тихо, почти пусто освен няколкото кучета и монаси. Лека мъгла се стелеше над езерото, а храмът Wat Klang сякаш плуваше над изпаренията. Абсолютно магично място. Направо не беше за вярване!

Продължихме днес пътуването към малък пристан на една неголяма река. Тук се метнахме на две лодки тип канута с мотор, които трябваше да ни отведат надолу по течението до село населявано от хората от етническата група Karen. Жените от това село са известни с традицията да носят специални обръчи на шиите си, което предизвиква удължаване на шиите. От тук и името “жените с дългите шии” и също името на селото на английски език – Long Neck Karen village (Буквално “Селото На Жените С Дългите Шии”). 

След като акостирахме на селския пристан, се отправихме по централната уличка навътре в селото. За късмет точно в този момент започваше представление на местния самодеен ансамбъл от около 20-на танцьорки и няколко музиканта. Оказа се, че на посещение в селото е делегация на местната власт на областта и именнно пред тях (а не за туристи) местният ансамбъл имаше представление. Така станахме свидетели на една жива традиция, която иначе не бихме могли да видим. Жените бяха облечени в традиционните си носии и разбира се с обръчите на шията си. Някои от тези обръчи бяха декоративни, но други бяха истински. Танцът – семпъл, но истински и публиката видимо се радваше. 

След предсталението нашият водач ни разказа кратко за тази етническа група, която всъщност има бирмански произход. Бирма (или другото име Мианмар) се намира само на 3 км от това село. Всъщност целият район е силно бирмански повлиян, като повечето от населението е с бирмански произод или има нещо общо с Бирма. Като цяло Бирма е по-бедния съсед, от който хората бягат в Тайланд за по-добър живот. При сформирането на съвременните държави Бирма и Тайланд, част от бирманските племена са останали в Тайланд, включително и тази етническа група със своите жени с дълги шии. Докато ни разказваше за традициите на този народ, нашият водач държеше в ръцете си рентгенова снимка ясно показваща деформациите, които тези около 5 кг тежки обръчи причиняват на жените. От къде е тръгнала тази тардиция с обръчите и дългите шии? В миналото задача на мъжете е била да се грижат за прехраната или да воюват, поради което често се налагало жените и децата да остават сами в селата. Те слагали тези обръчи, за да предпазят шиите си от тигрите и други диви животни, които често нападали хората в миналото. Освен това жените с дълги шии се смятали за по-красиви от останалите… като лебеди, каквото сравнение използва нашия водач. Мъже от съседните племена често идвали в селата на жените с дълги шии, за да си изберат съпруга. Тази традиция е жива и до днес, с уговорката че тя вече не е задължителна. Само момичета от някои семейства слагат обръчите. Често в училищата другите деца се подигравали на момичетата с обръчите на шията, поради което някои от тях престанали да ги слагат. Традицията определено е екзотична и много интересна. 

Днес селото, което посетихме, е по-скоро като музей на открито. Разхождате се по една малка централна уличка, покрай която има малки къщички с магазинчета и стаи, където жени в традиционни облекла, а някои и с обръчите на шиите, тъкът платове, шалове, които продават на туристите. Самите те могат да се снимат, а също и вие да се снимате с тях. Не е нужно да давате пари, защото за посещение на селото има такса, която покрива това. Да си призная честно това не ми допадна изобщо като ситуация, но такава е днес реалността. От ежедневие и традиция, днес животът на тези жени се е превърнал в туристическа атракция. Те са платени за да бъдат това, да изглеждат така и да се снимат с туристите в селото, което има малко общо с това което е било. Навътре в джунглата най-вероятно има много други подобни села, но те са недостъпни за простосмъртния турист, така че ние се задоволихме с това село, после запалихме лодките и на обратно към буса.

Потеглихме към селото Mae Chaem, следващата спирка за нощувка от нашето пътуване.

По пътя се отбихме през слънчогледовите полета Bua Tong. За уточнение, става дума за вид красиво цвете подобно на слънчогледа, но по-малко като размер. Това е така нареченият мексикански слънчоглед, който е бил пренесен от мексикански мисионер. Преди години районът е бил обезлесен почти напълно. Мексиканецът забелязъл, че климатът е идеален за този храст и го разсадил…получил се прекрасен хълмист пейзаж, покрит с мексикански слънчоглед. За съжаление по време на нашето пътуване той беше вече прецъфтял. Спряхме на една платформа за наблюдение с прекрасна гледка към целия район. 

Следващата спирка беше един водопад – хубаво местенце с драматичен пейзаж към един около 70 м висок водопад, чийто води падат грациозно от отсрещния хълм.

Последва няколко часово пътуване през силно нагънатия терен до селото Mae Chaem, където отседнахме в хотелче в традиционен тайландски стил. 

След закуската другата сутрин продължихме нашето пътешествие, като първата спирка за деня беше нещо като малък квартал на селото Mae Chaem известен с тъкачеството като занаят. Спряхме в информационния център, където две жени тъчаха дрехи на два стана. Някои от тях бяха доста скъпи, защото изработката им отнема месеци. В селото почти всяка къща има стан, жена която тъче на него и продава изтъканото на туристите. 

От селото с тъкачките започнахме изкачвнето на планината Doi Inthanon в едноименния Национален Парк. Това е най-високата планина в Тайланд с нейните 2,565 м надморска висчина, които достигнахме за около час по идеално шосе.

Известен като “Покривът на Тайланд”, Националният Парк “Doi Inthanon” обхваща площ от около 482 кв км и е част от Хималайската планинска верига. Паркът е кръстен на името на краля Inthawichayanon, един от последните крале на Chiang Mai, който е бил особено загрижен за горите в северната част на Тайланд и е действал активно за тяхното съхранение и опазване. След смъртта му той е погребан в Парка. На мястото има нещо като ритуален кът и храм, пред който хората поднасят цветя. 

Флората на Националния Парк се състои от влажни вечнозелени гори на надморска височина над 1,800 метра и сухи вечнозелени, борови, смесени широколистни гори на по-ниска височина.

Обиколихме самият връх…много приятно място за разходка с доста посетители.

Малко под върха се отбихме до така наречените Пагоди-Близнаци (The Twin Royal Pagodas), построени в края на 80-те години за 60-те рождени дни на краля и кралица на Тайланд. Става дума за две внушителни пагоди и огромна екзотична градина около тях – парк, в който спокойно може да прекарате много време в разходки и мотане. 

Ние обаче нямахме това време, поради което продължихме пътя си към градините на така наречения “Кралски проект” (Doi Inthanon Royal Project). Като стана дума за Кралския проект, едно нещо запомнихме за Краля на Тайланд и това са неговите думи: “Не обичайте мен, обичайте се помежду си.” Какво представлява този Кралски проект, за който стана дума? В най-общи линии, селяните от селата в джунглите произвеждат селско-стопанска продукция, а Кралският проект я изкупува, като по този начин ги подпомага. Това е и част от борбата на Краля и правителството срещу търговията с наркотици. Този район в миналото е бил част от така наречения “Златен триъгълник”, където се е произвеждала значителна част от опиума в света. Всяко село тук на практика се е занимавало с отглеждане на мак. Кралският проект стимулура селяните да започнат да отглеждат други култури, като чесън и кафе например. Всяко от селата се е специализирало в отглеждане на определена култура. Така в нивите около някои от селата видяхме да се отглежда чесън или ягоди в сухия сезон и ориз през влажния сезон. На други места видяхме кафеените плантации, за които ще стане дума по нататък в текста.

Градината на Кралския проект е голям парк с открита и закрита част. В закритата част се отглеждат орхидеи…разбира се разкошно място, но като че изобилието от видове не беше такова, каквото очаквахме. Въпреки това разходката сред екзотичната растителност беше приятна.

Следващата спирка беше едно училище. Тъкмо сварихме децата да се редят на опашка за да получат закуска. Нашите партньори в Тайланд подпомагат това училище финансово, което беше и причината да спрем за малко. Нямахме много време, поради което продължихме нашето пътуване. 

Бусът ни спря леко в страни от пътя, от където трябваше да тръгнем по живописна еко-пътека през джунглата. Местна леля щеше да ни бъде водач, макар от такъв очевидно не се нуждаехме. Ангажирането на местните хора в туристическата индустрия е явно една от мерките на Краля за повишаване на заетостта на местните хора в алтернативни (на наркотиците) индустрии. Самата пътека е много приятна и лека за ходене. Разкошни пейзажи, гъсти джунгли, долинки и хълмчета разнобразават гледката по време на прехода. Двама от нашите юнаци се топнаха в едно вирче до малък водопад. Точно тогава група шумни китайци се появи. Те аплодираха нашите момчета…настъпи малък китайски панаир насред джунглата, но пък беше забавно.

Малко по-нататък минахме през кафеена плантация. Два сорта отглеждат хората тук – Арабика и Робуста. Кафеените храсти от сорта Арабика са сред дърветата, тъй като обичат сянка. Храстите на кафето Робуста са по-високи. След края на плантацията се озовахме в покрайнините на селото, където щяхме да пренощуваме. Там се спряхме до малко кафене, където ни предложиха кафе от плантацията. Нашият водач ни разказа за технологията по отглеждането и обработката на кафето, показа ни кафеени зърна на всеки етап от обработката. Накрая ни смля малко прясно кафе, свари го в един черен чайник на огнището…за любителите на кафето това е раят! 

Продължихме с разходката из селото, минахме през местната тъкачница, след което се озовахме в един двор с няколко постройки. Тук щяхме да пренощуваме. Тримата юнаци се настанихме на втория етаж на една от постройките, а двете семейства в нашата група заеха другата къщичка. 

Направихме си малка разходка из селото, надолу до селския магазин, където продаваха всичко на едно място.

Малко по-късно хората от семейството започнаха да готвят. Кухнята беше издигната на нещо като платформа на около 2 метра от земята. Помещението е открито почти от всички страни, а в средата е разположено огнище, където къкреха някакви чудеса на огъня. Нашият водач реши да покаже майсторство – забърка някаква адска смес в една тенджерка, нагорещи един тиган и в един момент (мисля за изненада и на домакините) плисна съдържанието на тенджерката директно в нагорещения тиган. Всичко избухна в пламъци, получи се нещо като мини фоерверк. После на снимките видях само силен блясък, нещо като гъбата на малка атомна бомбичка.

Хапнахме на верандата пред една от къщичките. Яденето беше изключително вкусно. Казаха ни, че супата е направена от една от най-скъпите риби в Тайланд. Тя била подарък от Краския проект на мъжа от семейството, който работел към него и който подарък той получавал само веднъж в годината. Той решил да я сподели с гостите си т.е с нас. Макар тази история да звучи като туристически спам, аз съм склонен да й повярвам. Защо му е на бедния селянин да ни лъже с една риба…като цяло мисля, че не се занимават с такива неща на толкова дребно. Рибата беше наистина много вкусна и всички я хапнахме с удоволствие.

Домакинът ни подари също две бутилки оризова ракия с някакви подправки. Вкусът силно напомня на шведската горчивка. Приятна на вкус и лека като алкохол. Нашият водач беше почнал с това питие преди около два часа и настроението му видимо се беше подобрило. За първи път от началото на нашето пътуване каза, че ей сега се връща при нас, след което се появи след 2 часа с леко приповдигнато настроение. Няма лошо…той каза, че от това питие не се страдало от махмурлук и можеш да си го пиеш без проблеми колкото си искаш, което той очевидно демонстрираше.

От верандата се пренесахме около лагерния огън, който домакините бяха спретнали в двора си. Понеже нашият водач/преводач се беше запил с шведската горчивка някъде из двора, останахме за известно време сами с жените и мъжете от домакинството. Те се смееха, ние също и така от смях на смях стана ясно, че един от нашите юнаци има рожден ден. Почерпи ни всички с бонбони и настроението видимо още повече се повдигна. Нашият водач беше поканил негов приятел от родното му село в джунглата да ни посвири на цитра и да ни попее. Той изпя няколко песни, в които включи и дъщеря си. Топлата нощ, лагерният огън, цитрата и музиката, шведската горчивка и бонбона за капак си казаха своето. Получаваше се една прекрасна вечер, сред истински реални хора, в тяхната къща! Именно заради тези моменти си струваше цялото пътуване до тези затънтени краища, струваше си всяко едно усилие и всяко едно преодоляно препятствие. Не може това нито да се види нито да се усети другаде, освен в този двор и сред тези хора, не може да си го купите от МОЛ-а и да го видите на видео – няма я миризмата, няма го и звука на истинския смях, няма го вкуса на тайландската шведска горчивка, няма я неподправената усмивка на жената от семейството, която се заливаше по едно време от смях по неизвестни за нас причини…или пък просто се смееше защото имаше гости и беше в прекрасно настроение. Аз съм сигурен, че всички от нашата група по един или друг начин усетиха всичко това.

После спахме!

На другия ден се натоварихме в каросерията на една високо-проходима кола, която след около 40 мин каране навътре в джунглата и планината ни спря до едно пътче, което продължаваше още по-навътре. Предстоеше ни около 2 часов трекинг, този път не по еко- пътека с други туристи и шумни китайци, а сами навътре в джунглата. Наш водач беше един странен пич на около 62 години, слаб като вейка и също толкова жилав. Тръгнахме нагоре, като вървяхме около 30 или 40 мин. Тъкмо се поуморихме вече, когато терена стана плосък, а след това започна спускането. Водачът ни през цялото време се спираше за да ни разказва за растенията, животните и изобщо за джунглата. Самият той наричаше себе си jungle boy (момче от джунглата), защото селото му се намирало дълбоко в гората. 

В края на пътеката ни няколко помощници, които вече готвеха обяда ни на запален огън. Хапнахме нудели с някакви зеленчуци завити в палмови листа, ориз, естествено и печено пиле. Така насред джунглата и след ходенето, яденето ми се стори особено вкусно.

Следобед се метнахме отново на високо-проходимата кола, която ни закара до буса, с който стигнахме до Парк за отглеждане на слонове. Следващите час или два прекарахме с тези страхотни животни – хранихме ги, къпахме ги в един вир, милвахме ги, гъделичкахме ги! Не ги яздихме! Поради особената конструкция на тялото си всъщност слоновете не обичат да ги яздят, освен ако човека не е седнал почти на главата му, точно зад ушите…но това в краен случай. Хубавото на тази ферма е, че предоставя естествена среда на слоновете, а не в бетонни клетки, каквито съм виждал в Индия. 

Хората се радват на слоновете…толкова радост ни донесаха, че ми е трудно да си представя как някой ще убие слон само заради бивните му например или как ще го изтощи до изнемогване да влачи трупи из гората или всички онези други, леко садистични неща, които човешкото въображение може да роди. Едва се сбогувахме със слоновете. Трябваше да тръгваме, защото ни предстоеше отново пътуване с влак до Банкок. 

За разлика от влака на отиване, този беше леко ретро, което направи пътуването една идея по-екзотично. Четирима юнаци от групата се замъкнахме през 3 вагона до вагон- ресторанта. Там обаче предлагаха само чай, кафе и безалкохолни. Изпихме по един чай като пичове в тази леко абсурдна обстановка и се затътрихме обратно към спалните купета. Като цяло в Тайланд имахме проблеми навсякъде почти с климатиците, които поради естеството на климата се ползваха с особена ярост. Почти всеки от групата по един или друг начин беше засегнат от това. В самолета на обратно към Доха бяха надули толкова силно климатиците, че в един момент всички пасажери се бяха покрили с одеялца, ушанки, кой каквото му падне. Питах стюардесата защото ни замразяват…тя не можа да обясни. Климатиците са проблем, нека така да го кажа.

Да се върнем обаче още малко в Банкок. От гарата сутринта нашият бус ни посрещна, след което се запътихме към Аютая  (Ayutthaya), на около 80 километра северно от Банкок. Градът е бил столица на Сиамското кралство и процъфтяващо международно търговско пристанище от 1350 г. до разрушаването му от бирманците през 1767 г. Руините на стария град сега образуват Историческия Парк Аютая, археологически обект, в който могат да се разгледат останките на дворци, будистки храмове, манастири и статуи. Паркът се намира на остров между 3 реки. Прекрасно и доста голямо местенце, за което нямахме достатъчно време, пък може би вече и сили да разгледаме.

С буса се прибрахме в хотела и след това всеки хукна по своите пътеки в Банкок. Вечерта хапнахме, пийнахме като за последно. Някои си удариха и по един тайландски масаж. На следващата сутрин бодри се метнахме на самолета. След около 15 или 16 часа часа стъпихме на заснежената родна земя. Най-хубаво е вкъщи!

Павел

error: Content is protected !!