Пътуване До Ладак В Индийските Хималаи – Част Пета

Първа част – Пристигане в Делхи, столицата на Индия

Втора част – Град Ле (Leh), столицата на района Ладак (Ladakh) в щата Jammu & Kashmir

Трета част – На запад от град Град Ле (Leh) по пътя NH1 (Leh – Srinagar)  до Lamayuru и обратно

Четвърта част – Долината Нубра (Nubra)

Пета част – езерото Пангонг (Pangong Tso)

Настроението днес е прекрасно. Предстоеше ни пътуване до едно от най-красивите езера не само в Ладак, но и в цяла Индия – езерото Пангонг (Pangong). Спряхме за кратко в центъра на Ле да си купим обичайните два стека с вода. С единия шофьор се отправихме към централната улица, за да търсим подранили ладакски баби, продаващи кайсии. Клекнахме до единствената баба на центъра, която продаваше кайсии толкова рано и казахме че искаме 2 килограма. Тя извади една стара везна с тежест от един килограм, която вероятно нейните баби и дядовци са ползвали, за да продават кайсии на същата тази улица. Жената бавно измери количеството, след което затърси в дисагите си подходяща найлонова торба. Пазаруването отне около 20 минути, след което се затичахме към групата. Щяхме да ядем кайсиите някъде по пътя.

Градът Ле извън центъра е мърляв и хаотичен, като всеки индийски град. Единствено внушителните хималайски върхове в далечината създаваха усещане за величественост. Пътувахме по една от главните улици на града. Забелязахме, че няма особено интензивен трафик за този час на деня. Шофьорът ни каза, че Далай Лама е в града и днес се очаква да отпътува. Бяхме попаднали на шосето, по което ескортът му щеше да мине. Докато успея да забележа запалените кадилници от двете страни на пътя, в отсрещното платно се зададе скромна процесия от коли. Оказа се, че това е ескорта на Далай Лама, след което шофьорът ни посочи черна кола със затъмнени стъкла, където вероятно беше той. Мълчаливо проследих как колата бързо се изниза покрай нас и за секунда я изгубих от погледа си. Всичко се случи толкова бързо, че не знаех какво да кажа или как да реагирам.

Тази случка ме накара да погледна програмата му на неговия уеб сайт. Оказа се, че по това време е бил в града за лекция на тема “Напътствията на Shantideva* затова как да се живее като Бодхисатва (човек на съвършенното знание)** (chodjug)” (A Guide to the Bodhisattva’s Way of Life”). Прегледах цялата му програма за годината, а също и за минали години – изглежда той почти непрекъснато изнася лекции, беседи, има срещи и пътува по цял свят. По-рано същия месец е бил в манастира Diskit и други манастири в Долината Нубра, където ние също обикаляхме. По пътя видяхме мястото, където той изнасяше лекциите си – Shewatsel Teaching Ground – голямо пространство колкото стадион, побиращо хиляди последователи.

Поехме по пътя Ле-Манали, една от най-важните пътни артерии в Ладак. След около 20 минути пристигнахме в селцето Shey, където се намират дворецът Shey. Построен през 1655 от крал Deldan Namgyal, познат още като Lhachen Palgyigon, комплексът е бил ползван от ладакските крале като лятна столица. По същото време е бил построен и манастира Shey, известен със статуята си на седящия буда (Shakyamuni Buddha), втората по големина в Ладак. Статуята е наистина внушителна със своите 12 метра, заемаща 3 етажа от постройката. Стените от двете й страни изобразяват 16  архати (Arhats), светци постигнали Нирвана. На стената зад  статуята  са изобразени двамата главни ученици на Буда – Sariputra и Maudgalyayana.

Комплексът се намира на хълм с прекрасни гледки към долината на река Индус и околните планини.

Shey се намира на около 4 км от манастира Thikse, който щеше да е следващата ни спирка. В този район са разположени много манастири и ступи, както и пещери, ползвани с религиозни цели. Мястото може да бъде обходено пеша като вид трекинг  с дължина около 4 км. Известно е като маршрута, по който могат да се видят и посетят най-много манастири, ступи и други религиозни центрове и светилища, пръснати из високопланинската пустиня. Със сигурност този кратък, но изключително наситен и впечатляващ трекинг ще включим в нашето следващо пътуване из Ладак.

Слънцето беше вече напекло, когато напуснахме бившия кралски дворец, за да се отправим към един от най-важните манастири в района – Thiksay. Колите спряха първо на малък паркинг точно пред сградите на манстира, за да може да се насладим на цялото му великолепие. Веднага бие на очи приликата му с Потала в Лхаса, столицата на Тибет. Мощните бяло-варосани сгради се издигаха внушително към ярко-синьото небе. Thiksay е най-големият манастир в централен Ладак и принадлежи на сектата Gelug на Тибетския будизъм. Манастирът се разполага на 12 етажа, а в комплекса могат да се видят множество ступи, статуи и много красиви фрески изобразяващи различни сцени и истории от тибетския будизъм.

Забележителен е храмът Maitreya, построен в чест на 14 Далай Лама по случай неговото посещение в манастира през 1970. Тук се намира най-високата статуя на Buddha Maitreya (бъдещият Буда)*** в Ладак (15 метра), заемаща два етажа. Необичайното на тази статуя е, че Буда е изобразен като седящ в поза “лотус”, вместо седяш или изправен, както обикновено се изобразява. Построяването на храма и статуята отнели 4 години на местния скулптур Nawang Tsering от Централния институт за изследване на Будизма.

Малко след входа на манастирския комплекс има тибетска лечебница, където се предлагат илачи, най-вече за справяне с височинната болест. Член на групата понясяше малко по-тежко височината, което беше причината да си купи от малките кафяви топчета с неизвестен състав, за които аптекарят твърдеше, че ще помогнат. Тъкмо навреме защото ни предстоеше сериозно изкачване днес.

Малко позакъсняхме, но напълно си струваше времето прекарано в този манастир.

След него пътят излезе от интензивно населените райони около столицата, като постепенно започнахме да се изкачваме. Пред нас Хималаите се извисяваха стръмни, с побелели от снях върхове. Отдолу ми се струваха непреодилими.

От пътя видяхме манастира Chemrey (Chemaday), построен през 1664 година. Нямахме време да се спираме тук, макар сградите на манастира да изглеждаха особено внушителни на фона на извисяващите се планини наоколо. В манастира може да се види статуята на известния гуру Padmasambhava, но може би по-интересна е колекцията от древни текстове, чиито заглавни страници са изписани със сребърни букви, а текста е изписан със златни букви. Както всеки тибетски манастир и тук се провеждат ежегодно фестивали, като особено интересни са танците с маски на монасите. За съжаление трябваше бързо да се качваме по колите, защото наистина ни чакаше тежък път нагоре.

От тук нататък сякаш напуснахме цивилизацията. Изкачването беше бавно, но нашите джипове, индийско производство по лиценз на Тойота, се държаха повече от прилично.

Тук е момента да споемена няколко думи за шофьорите ни – местни момчета, които владееха колите напълно. Не говореха много английски, но дори и да говореха не биха приказвали, защото цялото им внимание беше в пътя. Стръмни урви, долини и камъни можеха да объркат плановете ни във всеки един момент. Единственият начин безопасно да се шофира тук беше абсолютната концентрация в пътя, нещо което двамата шофьори правеха забележително добре. Много често когато наближавахме ступа или друг религиозен обект, те го заобикяляха с колата от дясно в знак на почит. Нещо прошепваха и продължаваха. Правеха го бързо и почтително, така че почти не се забелязваше.

Изкачвахме се към прохода Chang La (5,360 метра), за който се смята че е третия най-висок проход в света през който могат да минават МПС -та. В началото пътят е асфалтиран (или поне е бил в миналото). Постепено асфалтът изчезва и на негово място остава черен, пълен с дупки и камъни път, който се промушва трудно, но някак упорито все по-нагоре и по-нагоре. На най-високата точка (5,360 метра надморска височина), всички се олюлявахме леко. Усещането е като за лош махмурлук. Някои го понасят значително по-трудно, затова не е препоръчително оставането за повече от 20-30 минути.

И тук основните ни затруднения бяха с тоалетните, особено за момичетата. Необходимостта от непрекъснато пиене на вода (хидратирането е основен начин за спряване с височинанта болест) ни караше да мислим за тоалетни също почти непрекъснато, което на фона на неземната красота и спонтанно възхищение беше странно усещане като цяло.

Спускането беше също толкова стръмно, колкото и изкачването.

Проходът Chang La, който буквално означава “пътят на юг” е един от важните входни пунктове към високопланинското плато Changthang, което е в сърцето на Хималаите. Тук живеят полу-номадите Чангпа (Changpa), за които ще стане дума в следващата глава.

През 1989 г. са били преброени почти половин милион номади в Чангтанг. Основното им препитание и занимание е отглеждането на якове, кози и коне по високопланинските пасища. В миналото номадите, заедно с огромните си стада, са мигрирали лятото на север в Тибет в търсене на пасища. Днес, поради китайско-индийската граница в района, тази миграция е прекъсната.

Всъщност само една малка част от района Чангтанг се намира в границите на индийския щат Джаму и Кашмир. Исторически и географски той е играел много важна роля във връзките межди Ладак и Тибет, тъй като през него е минавал основния път от Индия, през Ладак към Лхаса, столицата на Тибет. В книгата “Седем години в Тибет” на немския планинар Хайнрих Харер, по който е заснет и едноименния филм с Брад Пит, героите минават през плато Changthang на път за Лхаса в Тибет.

Първото населено място след прохода се оказа военната база Tso Ltak, кръстена на езерото, което се виждаше между склоновете на планината. В първия миг си помислих, че това е целта на нашето пътуване – езерото Пангонг, но се оказа че има още доста път до там.

Спряхме за почивка и тоалетна, а и за снимки на стадо прекрасни якове, които артистично се бяха пръснали из цялата долина. Излъчваха някакво спокойствие, поради което просто минах покрай тях, за да вляза в една импровизирана тоалетна насред долината. На излизане един як се приближи, което беше като покана да го снимам почти от упор. Определено се изненадах, когато той се втурна по-агресивно към мен. Добре че имаше известно разстояние, което ми даде възможност да се отдръпна преди да съм усетил остротата на рогата му. Шофьорите наблюдаваха случката и като видяха леката агресия на яка се развикаха към него. Оказаха се не толкова безобидни тези величествени животни.

В книгата си “Седем години в Тибет” Хайнрих Харер отделя доста внимание на перипетиите им с яковете, които са си купували по време на пътуването към Лхаса. В миналото тези животни са играели жизнено-важна роля, били са толкова важни че без тях съществуването е било почти невъзможно по тези места. Днес те не са чак толкова незаменими, но пък са някак задължителни за хималайския пейзаж. Без тях нещата определено няма да са същите.

Самото езеро Tso Ltak е изключително красиво, но някак пренебрегвано заради по-големия си и по-известен събрат – езерото Пангонг, към което и ние се бяхме запътили. Така или иначе спирката на това място беше нужна, гледките страхотни, пооправихме се малко от височината, след което с нови сили се метнахме на джиповете.

Лятото беше напълнило долината с цветя, които заедно с пасящите якове и коне представляваха прекрасна пасторална картина. Нещо като Родопите през пролетта, но без яковете и прекалено високите заснежени планини.

Минахме покрай селото Tangste, състоящо се от няколко порутени къщи. През зимата полу-номадите живеят в селото, дори видяхме училище, което вероятно децата посещаваха.

Късният следобед пристигнахме до езерото Пангонг (Pangong Tso), крайна цел на днешното пътешествие. Светлината беше разкошна по това време на деня, което караше водите на езерото да блестят. Околните мощни върхове на Хималаите се отразяваха в кристално чистите води. По брега се разхождаха туристи, предимно индийци. Шумни младежи и девойки си плацикаха краката в езерото, където по принцип къпането е забранено. Предполагам забраната се изпълняваше стриктно защото дори в средата на лятото водата си беше студена.

Още като се спуснахме към брега видяхме един як, който сякаш беше поставен там за снимка, което се оказа наистина така. Веднага вдигнах фотоапарата и докато го заснема, една леля в традиционни ладакски одежди се спусна към мен разгневена. После разбрах, че освен за езда се дължат пари и за снимки на животното. Нямаше проблем да платя, но ме подразни агресивността на лелята, така че си отминах без да платя за снимката на яка.

Езерото Pangong Tso (в превод “високо пасищно езеро”) се намира на 4,350 метра надморска височина, дълго е 134 км и около 5 км широко. Около 60 процента от площа на езерото (604 квадратни километра) се намира в Китай. През зимата то напълно замръзва, независимо че е солено, а достъпът до него е силно затруднен, почти невъзможен. Лятото обаче е любимо място за туристите, някои от които пътуват за ден до тук и се връщат същата вечер в Ле. На нас това ни се стори невъзможно, имайки предвид пътя който минахме. В Ле обаче рекламираха такива еднодневни пътешествия. Ние щяхме да останем тук на палатков лагер и това е правилното решение за всеки, който иска да посети това чудно място.

Макар езерото да няма риба, районът около него е много важен от гледна точка на биоразнообразието, поради което в момента тече процедура по идентифицирането му като място под защита на Рамсарската конвенция за защита на влажните зони****. Ако процедурата е успешна, това ще бъде първата трансгранична влажна територия под защита в южна Азия. Езерото е спирка на някои мигриращи видове или място за размножаване на други, най-често диви гъски. Хималайският мармот, за който ще стане дума в следващата част на пътеписа, също живее наоколо.

Целият район изглеждаше изключително спокоен, някак даже ефирен. Небето се открояваше с ярко синия си цвят, водата беше бистра, а хората се разхождаха наоколо спокойни, весели, закачливи. Има ресторантчета, барчета, палатки предлагащи нощувки на странници. Малко по-надолу по брега има построено цяло курортно селце с палаткови лагери за туристите като нас. Нищо видимо не предполага, че това място всъщност е спорно между Китай и Индия, арена на няколко по-сериозни сблъсъка в миналото. Границата, която тук се нарича “Линия на действителния контрол – “Line of Actual Control” минава през езерото. Спорът е за едни територии на около 20 км източно от тази линия, които и китайци и индийци смятат за техни съответно. По време на сино-индийската война през 1962 година, китайците побеждават и окончателно присвояват тези 20 км територии. Наскоро обаче четах по Интернет, че войниците на двете армии пак са се замеряли с камъни. Бих искал да подчертая обаче, че мястото не е опасно, няма заплаха за туристите и по нищо не си личи, че районът е бил леко размирен.

Ние се настанихме в един палатков лагер, който беше на първа линия срещу самото езеро. Имахме късмет защото много от другите лагери бяха разположени на височините над езерото т.е. сравнително далече от него. Ние можехме от палатките да стигнем до водата, което и направихме малко по-късно. Палатките се водеха луксозни, т.е. имаха собствени баня и тоалетна.

Към 8 вечерта ни поканиха на вечеря в малка сграда, играеща роля на столова. Генераторът едва успяваше да освети помещението, където се хранеха групи и отделни туристи от всякакви националности. Смътно ми напомни за столовите на ученическите бригади, на които бяхме задължени да ходим да берем ябълки.

Усещането беше странно на това толкова високо и толкова необичайно за нас място. Хапнахме доволно и се оттеглихме в палатките за почивка.

На другата сутрин светлината беше вълшебна. Не можехме да спрем да снимаме езерото и планините наоколо от всякакви ъгли и позиции. Хапнахме вкусно в столовата, метнахме се на колите и поехме обратно към Ле. Предстоеше ни отново преминаване на прохода Chang La.

По пътя обратно се наслаждавахме на невероятните пейзажи около нас. Аз зяпах мотористите, които караха бясно по стръмните пътища, издавайки оглушителен шум. Оказа се много разпостранено сред младите индийци да си наемат мотори и по единично или двойки или малки групи да обикалят из Ладак. Виждахме ги навсякъде и някак им се радвах, защото изглеждаха образовани, със самочувствие, някак нормални.

След няколко часа стигнахме долината на река Индус. По пътя за Ле се отбихме през още два важни манастира – Stakna и Hemis.

Манастирът Stakna (в превод “нос на тигър” ) се нарича така, тъй като е разположен на хълм с форма на нос на тигър. Основан е от бутански монах през 16 век. Попаднахме на група шумни италианци, които по същото време бяха там. Трябваше да изчакаме малко да си заминат преди да влезем и разгледаме на спокойствие. Манастирът е дом на около 30 монаси днес, а красивото му разположение на брега на река Индус и близостта до столицата, го правеха привлекателен за посещение.

На около 45 минути път от него се намира друг известен манастир, който посетихме манастирът Hemis, основан през 1672 година от ладакския крал Sengge Namgyal.

През 1894 година руския журналист Nicolas Notovitch обявил, че в манастира Hemis е открит древен текст “Животът на Исус, най-съвършенният син на човечеството”, където било написано, че Исус Христос е пътувал до Индия по време на така наречените “загубени години”, за които не се знае точно какво се е случвало с неговия живот. Журналистът твърди, че текстът му е бил показан от монасите на манастира Hemis, докато е лекувал счупения си крак. Историята се разчува и журналистът натрупва пари покрай нея. Накрая той признава, че сам я е изфабрикувал. Други също са се опитвали да спекулират по темата. Макар да звучи привлекателно, така или иначе ясни доказателства за пътуване на Исус Христос до Индия няма. С тази история обаче се свързва името на манастира днес. Освен обичайните манастриски помещения, има музей и доста богата книжарница, от където си купих книгата “Седем години в Тибет” на Хайнрих Харер, цитати от която споменавам на няколко пъти в този пътепис.

Уморени, но изключително доволни се прибрахме в хотела в Ле.

———————————-

*Авторът Shantideva е известен с това, че е написал книгата Bodhisattvacaryāvatāra – “Напътствията на Shantideva* затова как да се живее като Бодхисатва (човек на съвършенното знание)** (chodjug)” (A Guide to the Bodhisattva’s Way of Life”) Става дума за дълга поема, която е вид напътствие как човек да започне да живее по законите на Будизма – от първата мисъл свързана с Нирвана до достигането й.

** bodhisattva (бодхисатва)

Според Махаяна Будизма това е човек, който е способен да достигне Нирвана, но забавя този процес поради състрадание към страдащите.

На санксрит думата означава човек, чиято същност е съвършенното знание.

*** Според Будистката традиция Маитрея (Maitreya) е bodhisattva (съвършен човек), който ще се появи на Земята в бъдещето, за да учи хората на съвършенство. Той един вид ще е последовател на сегашния Буда (Gautama Buddha) или това е така наречения бъдещ Буда.

**** Рамсарската Конвенция се грижи за опазването на влажните зони и хабитати, важни за опазването на биоразнообразието в тях. Името идва от град Рамсар в Иран, където е била подписана през 1971 година.

Край на пета част

Част VI – Езерото Tso Moriri,  селото Korzok и неговият манастир

Част VII – Делхи и отпътуване от Индия

Тематичната ни страница за Индия/Шри Ланка, където може да намерите нашите пътувания из тези страни, пътеписи, галерии снимки и други материали.

Slide 1 HeadingClick edit button to change this text. Lorem ipsum dolor sit amet consectetur adipiscing elit dolorClick HereSlide 1 HeadingClick edit button to change this text. Lorem ipsum dolor sit amet consectetur adipiscing elit dolorClick HereSlide 2 HeadingClick edit button to change this text. Lorem ipsum dolor sit amet consectetur adipiscing elit dolorClick HereSlide 3 HeadingClick edit button to change this text. Lorem ipsum dolor sit amet consectetur adipiscing elit dolorClick HereSlide HeadingI am slide content. Click edit button to change this text. Lorem ipsum dolor sit amet, consectetur adipiscing elit. Ut elit tellus, luctus nec ullamcorper mattis, pulvinar dapibus leo.Click HereSlide HeadingI am slide content. Click edit button to change this text. Lorem ipsum dolor sit amet, consectetur adipiscing elit. Ut elit tellus, luctus nec ullamcorper mattis, pulvinar dapibus leo.Click Here