През Сакар и източните Родопи (пътепис трета част)

Първа частВтора Част / ТРЕТА ЧАСТ / Четвърта част 

 

 

От Маджарово към село Бориславци с богатия си музей, язовир Ивайловград, селата Камилов Дол и Ламбух с църквата от 10 век, село Хухла, град Ивайловград. От там към Атеренския мост, през село Свирачи към бубарските села в долината на река Бяла река – Одринци, Мандрица, Долно Луково, Горно Луково и Меден Бук до меандрите на река Бяла започващи от края на селото Меден Бук.

Продължавам от Маджарово към село Бориславци на брега на язовир Ивайловград. Пътят към селото е тесен, разбит, но много живописен. Спирах почти непрекъснато, за да снимам меандрите на Арда, които в тази си част са особено красиви.


Смятах да мина през Бориславци транзит и да остана за малко на брега на язовира за снимки. Погледът ми обаче се спря на табелата “Музей”. В първия момент си помислих, че става дума за малка селска колекция на местен ентусиаст, но понеже имах нужда да си заредя телефона, а и видях че Музеят предлага и кафе, спрях да хвърля едно око. Музеят се оказа истинско бижу. Няколко помещения буквално претъпкани с вещи и артефакти, събирани явно с голяма любов и старание от целия район около Ивайловград и източните Родопи. Стари грамофони, портрети, домашни вещи, много стари снимки, оръдия на труда, древни камънаци, намирани в района…ако знаех за това място предварително щях да му отделя поне няколко часа. Напълно си заслужава човек да пътува до Бориславци само за да разгледа този Музей. Особено впечатляваща е минералната му колекция, която съдържа минерали не само от района, но и от цял свят носени от синовете на любезния домакин, който ме развеждаше из стопанството и колекциите. Доста музеи съм обиколил по света и смятам, че този е един от добрите. Количеството събрани предмети, подредбата, разказа на бащата, дворчето с екзотичните животни…всичко това си струва пътя до тук и ако решите да го посетите, отделете си поне няколко часа. Ще научите невероятни истории и ще разгледате стари и интересни предмети, много от които няма къде другаде да видите. Като стигнете до Бориславци, няма начин да не се натъкнете на Музея, така че повече указания не са необходими.


По черен път успявам да се добера до брега на язовира. Тази част от източните Родопи е дива и красива, отдалечена и неприличаща много на България. По- скоро селска Гърция или Турция. Пътят разбира се е еднолентов и лош. Пътувах поне 40 минути без да срещна нито една кола и бях вече почти убеден, че съм поел по някоя странична алея и всеки момент ще се окажа в Гърция. Спирах да гледам GPS-a дали все още съм в България. Уредът изписа 17 км до селото Камилов Дол. След няколко километра разбитата алея, по която карах, излезе на главен път, който ме отведе до селото. 

През 30-те години на миналия век тук са се появили камили. Човекът от музея в Бориславци ми акза, че камилите били докарани от Топловград, а там кой ги е докарал и от къде, той не можа да ми каже. 

Задълбавайки се в историята установих, че през 1934 година е имало повече от 500 камили в Топловградско. Дошли са с бежанците от Беломорска Тракия, Източна Тракия и Егейска Македония. По това време Тополовград е бил пълен с бежанци. Ползвали животните за транспорт, товарна работа и за пренос на руда в Маджарово през 60 -те години на миналия век. Завършили своя трудов стаж по курортите на черноморието като атракция за туристите. Тези факти научих от интервю с Веселин Кълвачев, директор на Общински исторически музей в Тополовград, което намерих в Интернет: http://focus-news.net/opinion/2018/01/21/45379/veselin-kalvachev-prez-1934-g-v-topolovgrad-e-imalo-nad-500-kamili-a-pryakorat-na-mestnite-e-bil-kamilarite.html 


От този текст научих и за Соления извор до село Присадец, където срещнах французина-архитект. Добре, че не знаех тогава за този извор, защото всички ми планове щяха да се провалят, опитвайки се да го намеря.

Човек планира, тръгва и по пътя среща или се натъква на интересни истории или места, които веднага поисква непременно да разбере, чуе или види. Така си тръгнал за село Горно Нанадолнище, а се оказваш в село Сусурлево (имената са изцяло измислени от мен). Сега например ми се прииска да отида до Топловград, да намеря този квартал с камиларите, да седна в местната кръчма и да потърся някой, който да знае за тези камили и тяхната история. 

В тон с темата следващото село  по план беше Камилов Дол. Под селото има достъп до язовира и ставало за палатка, исках само да проверя дали е така. Има два подхода към брега на язовира. Първият води до няколко бунгала, но брега е стръмен и неподходящ за палатки. От там се виждаше друго място на брега, леко издаден къс земя навътре в язовира, където имаше палатки. Мястото е красиво и спокойно.


Следващото село, в което спрях е Ламбух, към което води тесен стръмен път отклоняващ се от главния път при стената на язовир Ивайловград. Тук се намира старата църква „Св.Св Петър и Павел” от първата половина на 19 век, единствената запазена сграда от съществувалия манастир. Построена на много стратегическо, високо място, заобградена от три страни с пропасти и с достъп само от едната страна. Не успях да вляза в нея, но мястото е прекрасно. Селото е живописно, малки асфалтирани улички, повечето от къщите бяха реновирани или направо нови. На фона на всички изоставени села в Родопите, това ми се видя много живо. 


Подобно на това е следващото село по пътя – Хухла. Освен надписа “Тук е центъра на света” и паметника в чест на загиналите мъже по време на войните от село Хухла, други забележителности не видях.

По обяд вече бях в Ивайловград, един от любимите ми в България. Малък, уютен, екзотичен и горещ, тъй като температурата надхвърляше 30 градуса. Оставих Селиката и влязох в първото изпречило ми се кафене. Стара соц архитектура с високите тавани и обширен салон. Жената много мила, поръчах кола, вода, айрян, кафе и накрая сандвич. Ще отделя малко време за сандвича – представете си половин хляб разрязан на две, а в цепката – пържени картофи, домати, краставици, кашкавал…по желание можеше кремвирш или друго месо и всичко това за 1.80 лв. Аз успях да погълна едва 1/3 от това нещо. Жената като ме видя да се боря с гигантския сандвич, ми предложи любезно кесийка. Аз вечерях с този сандвич, а от него остана и за закуска. Ивайловград е на гръцката граница почти. Стана ми любопитно колко ли би струвал подобен сандвич в Гърция и защо цената му в България е толкова, а в Гърция сигурно значително по-висока. Всъщност знам отговора, но не това е целта на този пътепис. Бедни сме, а сме бедни защото ние правим това да е така.


Продължавам към долината на Бяла река. Преди нея си бях набелязал няколко обекта да разгледам. От ивайловградския квартал Лъджа има отклонение за Крепостта Лютица. Карам по чисто нов асфалтов път. Първият обект е манастира “Св, Константин и Елена”, който беше заключен. В един момент се вижда отклонение за Крепостта, но реших че първо ще видя Атеренския мост. Асфалтираният път свършва точно до него. Има малък паркинг, изобщо много добре изградена инфраструктура. Става дума за средновековен каменен мост над река Армира (Атеренска река), много добре запазен, по-малък от Дяволския, но не по-малко атрактивен и живописен.


На връщане се двуомих дали да ходя пеш 6 км от отклонението до Крепостта Лютица. Температурата от около 30 градуса и малкото време, което имах, ме отказаха. Лютица е българска средновековна крепост, съществувала от 9 до 18 век. Намира се югозападно и в близост до Ивайловград. Разположена е на връх „Градището“, намиращ се на едно от последните възвишения на Източните Родопи. Лютица е една от най-добре запазените български средновековни крепости и една от най-големите в Източните Родопи. Още информация: https://bg.wikipedia.org/wiki/Лютица 

Ако решите да я посетите, може да оставите колата до началото на черния път, слагате маратонките и тръгвате в посоката, указана на табелата.

Продължавам към Вила Армира, която е другия интересен обект в околностите на Ивайловград. На вратата имаше бележка, че кмета на Ивайловград затваря обекта до второ нареждане. Жалко!

Вила Армира е крайградска вила от периода на Римската империя по нашите земи. Името произлиза от името на малката река Армира, приток на река Арда, на брега на която е построена вилата. Античната Вила Армира представлява внушителен комплекс от жилищни и стопански постройки, разположени на площ от 2200 кв метра. Повече детайли: https://bg.wikipedia.org/wiki/Вила_Армира 

На път за село Одринци (първото от селата в долината на река Бяла Река) може да се отбиете до антична могила в село Свирачи от римската епоха и по-точно от ранния период на управление на император Траян (97 – 117). Вероятно е ползвана като фамилен некропол на собствениците на Вила Армира. Цялата конструкция е работена по предварително изготвен архитектурен план. Повече детайли за антична могила в същата статия за вила Армира: https://bg.wikipedia.org/wiki/Вила_Армира 

Пристигам в  село Одринци ранния следобед. Температурата се качила още повече, слизам от Селиката и започвам разходка по пустите улици, сред керпичените полу-разрушени бубарски къщи. Селото е като музей на открито. Пътувал съм последно по тези места преди около 7 или 8 години. Нищо не е мръднало на йота от това, което помня. Църквата все още си седи на мястото, старата соц кола все така паркирана, изглежда за вечени времена пред нея. Няколкото къщи, които група млади хипи-подобни германци ремонтираха, днес не изглеждаха чак толкова по-различно от тогава, с изключение на Центъра по медитация, който изглеждаше завършен.


“Какви са тия хора, бе?! Живеят без ток, на свещи, вода от тръби не ползват, по две жени водят… Кое е мъж, кое е жена, не мога да разбера. Три деца им се родиха без доктор в селото. Ами то пък и докато дойде линейката от Ивайловград, бебето вече излязло на бял свят…”. Това е цитат от вестник “Сега”. Статия може да прочетете тук, за да не преразказвам тук цялата история на тези хора: http://old.segabg.com/article.php?id=881242 

Предния път си говорих с тях, мили хора като цяло. Този път само се поздравихме на улицата. Хубаво е, че днес всеки може да си живее както намери за добре и да следва каквито си иска ценности. Лошото е, че тези села пустеят, а са били богати, плодородни. “Когато тя се родила в Одринци, за един синор земя се случило човек да убият и да хвърлят трупа му в Гръцко, за да заличат следите на престъплението. А сега тая плодородна земя пустее… Голям грях!”, казва още леля Руска от същата статия, цитирана по-горе. 


Продължавам към село Мандрица, единственото албанско село в България. Селото е разположено на десния бряг на Бяла река, в най-източната част на Родопите, на 19 километра южно от Ивайловград. Селото, подобно на Одринци, е полу-празно. Аз лично не видях нито един местен, вероятно заради 30 градусовата жега. Има обаче хотел  – „Букор Щепи“ , който е единствен в района. Спрях Селиката до него, но от басейна на хотела се чуваше глъч и силна музика, което ме отказа да го посещавам и пия бира в ресторантчето, както бях планирал. Вместо това тръгнах по пустите улици. Ако сте решили да изследвате долината на река  Бяла река, може да ползвате хотела за база и да си резервирате стая от тук. 


Мандрица е старо село, 1636 година е изписана на камък до старата църква „Света Неделя“. Според историята селото е основано от албанци християни, мандраджии, които снабдявали с продоволствие османската войска. Селото има уебсайт, който може да разгледате ето тук: http://mandritsa.com 

Днес Мандрица е полу-изоставено село с около 30 души население, част от което все още говори архаичен албански език. В Мандрица са запазени старите големи триетажни кирпичени и тухлени къщи в български възрожденски стил, с резбовани тавани, балкони от ковано желязо и колонади. Те са били специално пригодени за отглеждане на копринени буби и производство на коприна. За този интересен поминък може да прочетете по подробно тук: https://bg.wikipedia.org/wiki/Бубарство 

Фактологията и историята на това село: https://bg.wikipedia.org/wiki/Мандрица 


Продължавам към Долно и Горно Луково, следващите села по поречието на река Бяла река. Първо стигам до последното село преди Гръцката граница нагоре в планината –  Горно Луково. Селото е уникално заради своята изолираност, сравнително запазените си около 50 къщи, които макар и изоставени, все още напомнят за размаха на живота по тези места. Църквата в центъра с камбанарията е на около 350 години. Кипял е живот тук, развито е било бубарството, както в останалите села по поречието на Бала река. Вероятно близоста с  Гърция, само на около километър, е изиграла своята благопроятна роля. Преди 7 или 8 години, когато последно пътувах из района в селото нямаше никой. Днес поне 2 или 3 от къщите имаха обитатели, може би само сезонно, но все пак се чуваше човешка реч. За първи път откакто пътувам из източните Родопи, човек не ми отговори на поздрава, а се скри веднага след като ме видя на улицата. Имаше паркирана кола с варненски номер пред двора. Местен не би постъпил така. 


Малко отклонение за историята на тези села – може би най-драматичните години са били около 1912-13, когато се е решавала съдбата им и основно в пределите на коя държава да останат – Турция, Гърция или България. След като всички са съществували заедно повече от 500 години на това парче земя, трудно и кърваво е било разделянето. Турците тук са изклали много народ през 1913. До тогава селото е било част от Османската империя, т.е далече след официалното освобождаване на България от турско робство. Странен е хода на историята – нагоре, после надолу, после пак нагоре и сега вече надолу…кога ли ще бъде следващото нагоре и най-вече кой ще го осъществи.. това си мислех, докато се разхождах из слънчевите и пусти улички на това вълшебно място.


Няколко километра под селото е Долно Луково, по-развитото и по-обитаемо село от Горния му близнак. Площадчето беше абсолютно пусто, седнах на пейката пред магазинчето, налях си вода от чешмата и си стоях така поне половин час, без никой да мине или животно да мръдне. Тишината беше удивителна, спокойствието – заразително. 

Къщите в селото са подобни на тези в Горно Луково, но в по-добро състояние и очевидно по-населени. Архитектурата им следва изискванията на отглеждането на буби, което тук се запазва до към 1980. Днес единствени неми свидетели за богатите бубарски фамилии в началото на ХХ век са големите, сега пусти, бубарски къщи в Долно Луково и съседните села – Одринци, Сив кладенец, Мандрица и Горно Луково, за които писах по-горе.

Основната забележителност тук е 200-годишната църква „Св. св. Константин и Елена”, построена през 1806 г. от християните в селото изцяло от дарения. Те я построили буквално за броени дни за да спазят султанския указ, че духовен храм с изграден покрив не се разрушава. Градежът на църквата е от плоски речни камъни. Построена е под формата на селскостопанска постройка. Тя няма камбанария и до 1950 година дървено клепало, окачено на висок дъб до храма, възвестявало на миряните за молитва. През 1896 година в центъра на селото е издигната голямата трикорабна базилика „Св. Архангел Михаил”, до която е камбанарията.  Ключът за църквата е в кметицата. Предишния път тя ни я отвори и успяхме да я разгледаме. Поради това днес не я потърсих. Историята на селото и още факти ето тук: https://bg.wikipedia.org/wiki/Долно_Луково 


Продължавам покрай реката до последното село на пътя – Меден Бук, от където започват менадрите на река Бяла Река – основна причина да стигнете до тук. Самите меандри започват малко след селото, реката там е плитка, може да се прецапа до другия бряг. Може да се стигне до село Гугутка, на около 20 км. Пътеката ту влиза в реката, ту върви покрай нея. Като цяло прехода не е много лесен и изисква предварителна подготовка. Това е обаче едно от най-впечатляващите места в целия район, така че ако подготвяте пътуване по долината на Бяла река, включете и пешеходен преход покрай меандрите. Интересно е да се знае, че в реката е открит ендемичен вид риба – Родопски Щипок (ендемичен се нарича вид, който не се среща никъде другаде по света). Аз лично видях раци, прецапвах из реката поне час, след което поех обратно към селото. Още за уникалната география и природа на менадрите на Бяла Река може да прочетете тук: https://geograf.bg/bg/article/meandrite-na-byala-reka  


Преди, когато обикалях из района, имаше уникална кръчма в центъра на Меден Бук. Сега видях, че вратите й са зазидани. Планувах бира тук, но всичко беше затворено. Нещо като малка къща забелязах със стари вехтории и предмети – старо радио и други на верандата, подредени като в музей. Никой обаче не видях да се мярка в къщата, а ми се прииска да надникна в нея. Именно тези местни музейни сбирки и любителски колекции крият най-интересните истории. Нямаше какво друго да правя в село Меден Бук, запалих Селиката и обратно към Ивайловград. Принципно може да отседнете в Ивайловград, ако решите да изследвате района. Аз винаги отсядам в хотел Бор (резервация ето тук) или Армира до него (резервация ето тук). Те са един до друг с една рецепция, евтини, чисти и много удобни като разположение, хем близо до центъра, хем близо до борова гора.


Докато се подготвях за това пътуване попаднах на една статия в един любим сайт – Забравената България –  https://forgottenbulgaria.com/v-trsene-na-prizrachnite-sela-23-25072010g 

Там ще намерите описание в края на статията на двете села Черна Църква и изоставеното Емерлер на гръцката граница, до които се стига пеш от село Меден Бук. Имах намерение да последвам примера на тези момчета и да стигна до двете места, но времето ми бързо напредна и трябваше да поемам в друга посока. Вие обаче идете, изглежда местата са супер интересни.

Край на трета част

 

АКО ПЪТУВАТЕ САМОСТОЯТЕЛНО, НЯКОИ ОТ УСЛУГИТЕ ПО-ДОЛУ БИХА ВИ БИЛИ ПОЛЕЗНИ