Пътешествие до долината Хунза и Каракорум в северен Пакистан (Пътепис)

Пътешествието ни из долината Хунза и планинския масив Каракорум в северен Пакистан започна със среднощно кацане на летището в Исламабад, столицата на Пакистан. Нашите партньори ни посрещнаха с цветя и групова снимка, след което се натоварихме в буса само за нашата група и потеглихме към известния път – Каракорум (Karacorum Highway), по който щяхме да се движим почти през цялото ни пътуване на север. Смята се, че това е най-високопланинския асфалтиран път в света. Свързващ Китай и Пакистан през планината Каракорум (Karakoram), той е известен още като “Магистрала на приятелството”. Строителството е започнало през 1959 г. и е завършило през 1979 г., като за това време около 810 пакистанци и 200 китайски работници са загубили живота си.


Маршрутът на магистралата Каракорум (Karakoram) съвпада отчасти с едно от разклоненията на древния път на коприната.

Пътуването до първата ни спирка в селото Чилас (Chilas) по този път отне около 22 часа, което беше непредвидено. Оказа се, че части от пътя са в тежък ремонт, а и имаше и други обстоятелства, които ни забавиха. За щастие хотелът в Чилас (Chilas) беше много удобен, с прекрасни гледки към планински върхове покрити със сняг. Тук за първи път видяхме и усетихме в каква невероятно красива част от Пакистан ще пътуваме следващите дни. От Чилас (Chilas) фактически вече бяхме в провинцията Гилгит-Балтистан (Gilgit-Baltistan), административния район, през който щяхме да пътуваме през следващите няколко дни.

На следващия ден продължихме към Каримабад (Karimabad), административната столица на долината Хунза, която е част от провинцията Гилгит-Балтистан (Gilgit-Baltistan). Първото място, на което спряхме е така нареченото “Кръстовище на трите гигантски планински вериги” – мястото, където се срещат трите планински масива – Хималаите, Каракорум и Хиндукуш. Точката се намира там, където река Инд се среща с река Гилгит, разделяйки Хималаите, назъбения Каракорум и Хиндукуш.


Следващата спирка по пътя беше наблюдателната точка, от където се вижда връх Нанга Парбат (Nanga Parbat), деветия най-висок връх в света (8,126 метра над морското равнище). Не успяхме съвсем добре да го видим, тъй като беше забулен от леки облаци, но поне добихме представа.

За кратко спряхме до едно кафе, от където се вижда връх Ракапоши ( Rakaposhi). Наричат мястото базов лагер, но по-скоро става дума за отправна точка за достъп до базовия лагер към върха. Пихме кафе тук. В местния сувенирен павилион предложиха шал от дива коза за около 500 долара. Нашият местен водач ни обясни, че най-вероятно става дума за туристически скам, тъй като дивите кози са изключително плашливи животни и събирането на вълната е най-вероятно невъзможна задача.

Навсякъде по пътя ни заобикаляха масивни планински върхове. За нас те са неразличими, но би трябвало в този участък да сме минали покрай върховете Diran 7,266 м., Spantik 7,027 м., Ultar 7,388 м. и Lady Finger 6,000 м.

Хотелчето в Каримабад беше приятно, с прекрасни гледки към Каракорум, макар и малко хладно за нас (около 15 градуса). Хотелите в района започват да приемат гости в края на април, тъй като зимата е доста студено, а те не могат да бъдат отоплявани поради липса на дърва или друг лесно-достъпен енерго-източник. Токът го спират често, като голяма част от магазините и хотелите са на генератори, а вечер на акумулатори.

Следващата спирка в нашето пътешествие беше крепостта Балтит (Baltit), само на няколостотин метра от нашето хотелче. От крепостта се разкриват внушителни гледки към великолепните планини и върхове наоколо. Самата крепост е важна историческа и културна забележителност, датираща от 12 век. Тук е живяло семейството на местния владетел Мирс от Хунза, което е управлявало района векове наред. Основната сграда е с впечатляваща каменна конструкция и детайлни дървени елементи. Архитектурата й отразява тибетското влияние, което е доста силно изразено в района. Местният екскурзовод се оказа изклютелно начетена личност, с много правилен и добър английски и прекрасно чувство за хумор. Определено се забавлявахме с него, а накрая се разписахме и в книгата за гости.


На слизане към градчето попаднахме на едно училище, където в двора два отбора младежи дърпаха въже в прахта. Малко по-нататък група малки момченца танцуваха традиционни пакистански танци под ръководството на строга учителка решена в жълто. На нея дадохме химикалките и другите дреболии, които бяхме приготвили за децата. Хвърлихме по някой друг гьобек с децата в прахта, смяхме се, снимахме се с тях…изобщо лек купон след тоновете история, с които ни заля начетеният пич от крепостта.


С буса продължихме към следващата крепост – Алтит (Altit), построена на скала, която се издига на около 300 метра над реката Хунза. Тя е по-стара от крепостта Балтит (Baltit). Дълбоките урви и планини естествено са я пазели от нападения в миналото. Крепостта има уникална архитектура, строена е на етапи в продължение на повече от 800 години. Първоначално е била замислена като дворец, който по-късно се превръща в крепост.
Тукашният екскурзовод не беше толкова добър като предишния и говореше лош английски. Интересна беше обаче една скала отдалечена на около 2 метра от основния хълм. Разбрахме, че в миналото войниците са ги тествали за смелост на тази скала, като са ги карали да скачат до нея. Подоборът е бил доста суров, тъй като неуспелите да се задържът на скалата просто падат в пропастта от няколко стотин метра надолу и естествено остават там за винаги. Тези които оцеляват и минат това предизивкателство имат късмета да останат живи и да бъдат част от елитна войска. Аз определено не бих скочил, но нашият водач каза, че преди няколко години един туристически гид го направил за своите клиенти и успял…


Двете крепости са играли важна роля при основаването и управлението на Кралството Хунза.

До крепостта Алтит (Altit) имаше едно прекрасно кафе с красив изглед и жени – сервитьорки. Нашият водач беше особено горд с това, че в Хунза жените са равнопоставни на мъжете и участват наравно с тях в обществения живот. Жените ни поднесоха питиета, бяха много любезни, а мястото наистина много красиво, разположено сред прекрасен парк.


Хотелът тази вечер беше гвоздеят на хотелите в цялото пътуване. Панорамите около него просто ни оставиха без дъх. Освен това имаше много гореща вода, а леглата бяха снабдени с подгряващи устройства, което направи спането много приятно.

Късният следобед групата ни направи лек трекинг за около час и половина до едно свято място в близост до хотела, леко раздвижване преди сън.

На следващия ден продължихме с буса по магистралата Каракорум (Karakoram), като първата спирка беше до няколко издълбани в скалата древни надписи – Ганиш (Ganish Rock Carvings) или както мястото е по-известно -Свещенната Скала на Хунза (Sacred Rock of Hunza). Надписите датират от 1-вото хилядолетие след Христа. Скалата е разделена на две части, като в миналото там е имало пещери, обитавани от будисти. Днес тези пещери ги няма, като са останали само древните надписи.


Следващата спирка по пътя беше ярко синьо-зеленото езеро Атабад (Attabad Lake) разположено в долината Гожал (Gojal). Езерото е изкуствено създадено през януари 2010 г. Напоследък то се превръща в една от големите туристически атракции в Гилгит-Балтистан. Видяхме туристически лодки да се мотат по тихите му води. Казват, че имало и пъстърва удобна за риболов…изобщо прекрасно местенце.


След езерото спряхме в селото Гулмит (Gulmit), едно от големите населени места в Хунза. Тук намерихме случайно малко скромно ресторантче, където ни предложиха някакви бухтички, хляб, сладко. Ние като невидели се хвърлихме върху храната, сякаш не бяхме закусвали преди 2 часа. Беше доста забавно на това местенце.


Малко по-надолу по уличката в едно закътано ъгълче посетихме местната женска коперация, специализирана с тъкане на местни килими, килимчета и всичко друго, което може да се тъче. Няколко жени ни демонстрираха уменията си…беше интересно и някак уютно в малкото закътано пространство, където жените работеха.


Последва кратка разходка из селото Гулмит (Gulmit), от което поехме нагоре към глетчера Гулкин (Ghulkin), по така нареченият Гулкин (Ghulkin) Глетчерен Трек по името на глетчера, който прекосява. След леко изкачване стигнахме до самия глетчер Гулкин (Ghulkin). Гледките – зашеметяващи! Самият глетчер – кал, пясък, лед всичко в някаква странна амалгама, по която се ходи малко странно. От време на време камъни се срутват или се чува пукот в далечината. Много странно място за трекинг, но определено магично. Целият преход отне около 2 часа със спирките за снимки и почивки. Крайната му точка е Борит (Borith), соленоводно езеро разположено на около 2,500 м. На самото езеро има кафе, където пихме чай и си починахме кратко.


След това се спуснахме към селото Хусейни (Husseini). Там се заприказвахме с група от около 20-на местни хора, които заедно обработваха парче земя. Оказаха се всички роднини, които заедно садяха картофи. Снимахме се с тях, след което продължихме към селото Пасу (Passu), крайната точка на днешния ни маршрут.


По пътя спряхме, за да се насладим на внушителната гледка към глетчера Пасу (Passu). Самото селце Пасу (Passu) е малко, китно, типично село от долината Хунза. Цяла вечер се разхождахме из тесните му улички, формирани от ниски каменни огради. Малки къщички, ливадки, парчета земя засадени с различни култури и най-вече много ябълкови дървета, които по това време на годината цъфтяха с пълна сила. До селото тече река Хунза, а зад нея са внушителните планини с върхове над 7,000 метра. Най-вероятно такова е било мястото, родило идеята за Шангри Ла.


На една уличка ни срещна местния учител, който след кратък разговор ни покани на чай у тях. Ние приехме, като се уговорихме да се видим малко по- късно до единствения магазин в селото. След около час човекът действително ни чакаше там, след което ни заведе до дома си. Самата къща беше бедна, с едно огнище по средата, където той запали огън, за да ни свари билков чай. Жена му се показа също, донесе ябълки от миналогодишната реколта. Двамата са учители, много мили и скромни хора с 5 деца, за които той говореше с особена нежност и гордост.


Сто процента от децата в долината ходят на училище и всички ни поздравяваха на английски език. Хората действително са с по-светла кожа, а някои от тях и със сини очи със стряскащо европеидни черти. Темата за произхода на хората от долината Хунза е дълга, спорна на моменти и не напълно изяснена, поради което тук няма да се спирам на нея.


На въпроса коя е причината за прословутата дълголетност на жителите на долината Хунза, нашият домакин отговори, че това е феномен от миналото и че се дължи основно на това, че хората са произвеждали храната си и всичко което са притежавали сами със собствените си ръце. Нищо не се е внасяло отвън. Да, пиенето на глетчерна вода и консумирането на големи количества кайсии са допринесли, но основното е труда на открито, който носи основните материални блага. Това е лоша новина за всички, които си мислят, че като се намажат или консумират редовно масло от кайсиеви ядки, ядат редовно кайсии или ползват скъпи фармацевтични продукти с подобни съставки подлсадени със слогани-обещания за дълъг живот, ще живеят сто години. Днес разбира се, особено в големите градове, е невъзможно да се води този начин за живот, включително и в долината Хунза. Нашият домакин подчерта, че това е било валидно за миналото, не и за днес. Въпреки това посланието и знанието остават – назад към природата за по-дълъг, смислен и пълноценен живот. Тази среща беше квинтесенцията на нашето пътуване из долината Хунза. Тя не беше планирана, но аз знаех, че ще се случи.


Възрастният домакин ни показа и старата си къща на около 100 години, която архитектурно много приличаше на новата къща – голяма соба с централно разположено огнище с дупка на тавана за пушека. Още няколко стаи с различни предназначения. Така успяхме да надникнем в интимния свят на хората от Хунза, научихме важни и интересни неща и в крайна сметка разбрахме от първо лице рецептата за дълъг живот – ръчен труд на открито, чиста храна с много движение, дружески взаимоотношения с останалите членове на общността…един сякаш невъзможно съвършен живот.

На другия ден продължихме с обиколката на долината. Спряхме до
глетчера Батура (Batura), петият най-дълъг неполярен ледник в света (56 км). Не можехме да различим върховете, които ни обграждаха наоколо, но знаехме че сред тях е връх Тупопдан (Tupopdan) (6,106 метра), известен също като Катедралата Пасу (Passu Cathedral), разположен северно от селото. Това е най-снимания връх в района. Наоколо са и върховете Пасу Сир (Passu sir), Шиспаре (Shispare) и Батура (Batura).


Продължихме на север по магистралата Каракорум (Karakoram) към прохода Кунжераб (Khunjerab) (4,733 метра), където се намира граничният пункт между Пакистан и Китай. Кунжераб (Khunjerab) е най-високо разположеният асфалтиран граничен пункт в света, а също и най-високата част от магистралата Каракорум (Karakoram).


Последното населено място преди прохода е селото Сост (Sost), където спряхме за тоалетна и да поръчаме обяд. Целият район е под силно китайско влияние, всички магазинчета в градчето продаваха предимно китайски стоки. Изглежда като място от дивия запад, където последно преди Китай, пътниците могат да си починат в хотелче, да хапнат в малка кръчма и да си купят най-необходими неща за път.


Пътят през прохода е завършен през 1982 г. По пътя видяхме мармоти, диви кози и якове. Яковете са всъщност домашни. Изкарват ги в края на февруари по вископланинските пасища и ги връщат по селата в долините.


На последния полицейски пост ни провериха отново щателно човек по човек с паспортите, снимаха ни и ни въведоха данните в компютър. Служителят каза, че други българи не са били регистрирани там според компютъра, което би могло да означава, че сме единствените българи стигнали до този проход (или поне единствените преди да е била въведена компютърната система за регистрация). Като че ли не ми се вярва това да е така, но пък самото усещане някак си ме забавляваше известно време.

Самият проход Кунжераб (Khunjerab) е разположен сред ледени върхове и представлява ушерено пространство. Самият граничен пункт е една арка, зад която е Китай. Не се виждаха хора от другата страна на границата, за разлика от пакистанската част, където си имаше туристи, дошли специално да видят границата и прохода. Имаше едно камионче превърнато в кафене, където пихме чай. Помръзнахме малко (около 4 градуса), разходихме се наоколо. Видяхме и най-високия банкомат в света, който се намира там, а също и един кабриолет мерцедес мисля беше, явно на някой тузар от низините. Като цяло картината беше леко сюрреалистична, за което усещане допринесоха и близо 5,000 метра надморска височина.

Това беше най-северната точка на нашето пътешествие из северен Пакистан, на 825 км от Исламабад. Предстоеше ни обратния път до пакистанската столица, който щяхме да минем за остататъка от дните ни в страната.

Ранният следобед се заспускахме към селото Сост, където ни чакаше вече обяда. Хапнахме вкусно и тръгнахме да се разхождаме по единствената главна улица. Пазарувахме малко и поехме обратно на юг.

Последният обект за деня беше един много интересен въжен мост с доста големи разстояния между дъските. В района има и други въжени мостове, но този е разположен много живописно, а минаването по него е истинско приключение. Най-смелите от групата го минаха целият. Казаха че по средата става доста ветровито и малко страшно. Самият мост води до няколко ниви от другата страна на реката и местните селяни го ползват предимно за това. Зимата реката не замръзва. Пролетно време може да вдигне нивото си доста, с което минаването по моста става доста опасно. Нашият водач каза, че преди време няколко селяни са загинали при подобни обстоятелства там. Ние много се забалвявахме на тоя мост, снимахме се във всякакви пози..изобщо купон.


На другият ден продължихме по обратния път на юг. Оставихме двама човека от групата на малкото летище в Гилгит, които щяха да летят от Гилгит до Исламабад. Това беше за нас шанс да видим малкото планинско летище, а също и как кацат и излитат малките самолети. Докато чакахме самолета да излети, седнахме в летищното кафене, което никой от нашия свят не може да си представи, че това би могло да бъде летищно кафене – малко схлупено помещение, с няколко мръсни маси и столове. Беше обаче автентично и за нас определено интересно. В близост до летището се намира затворът. Разходихме се наоколо, като по оградата на летището разгледахме графити, явно от някакъв конкурс на местни артисти. Всъщност графитите бяха доста оригинални и хубави, макар някои да наподобяваха Банкси.

След като видяхме как самолета с нашите приятели излетя, ние продължихме по нашия път на юг.

След известно време стигнахме до граничния пункт на провинцията Гилгит- Балтистан. Помолиха ни да седнем в полицейското управление за известно време. В един момент стана ясно, че пътят надолу е затворен от стачкуващи местни селяни. С времето стана ясно, че спорът между местните племена е за парче гора, което е довело до блокирането на пътя. Чакахме около 3 часа, като си правихме компания с още една малак група западняци, най-вече с техния водач, който се оказа доста приказлив и ни снасяше информацията, която местните споделяха. Те от своя страна си седяха мирно, приказваха си, някои се смееха шумно…В един момент пътят беше отворен и настъпи един от най-яките екшъни, които аз самият съм виждал.

Всички се юрнаха по тесния път без ред, в пълен хаос. Тук нашият шофьор показа истинското си умение. Бърз, съобразителен, концентиран на макс, той прокарваше буса като виртуоз през хаоса. Това е един от най-добрите шофьори, които аз някога съм виждал. Тих, ненатрапчив, скромен малък мъж, който ни прекара през този супер сложен и труден път без да одраска буса или да причини някому дискомфорт. Помислих си за всички тези малки, незабележими хора, които съм срещал по пътищата на света, тези които изкарват парите си с тежък труд и някак изпитах една дълбока и спонтанна благодарност към всички тях!


Какафонията по пътя продължи още поне час или два, докато натрупалите се стотици камиони, мотори, бусове и животни се източат в двете посоки. На места отново се образуваха задръствания, където неизменно се появяваха малки моторчета с по една голяма туба, пълна с вода или сладолед и други ламомства за пътниците. Човекът в една такава подвижна будка си беше избрал Бетховен за фонова музичка, с която да оповести приближаването си, което допълнително придаде още един нюанс сюрреалност на ситуацията.

Поради закъснението с блокирането на пътя пристигнахме в Бешам (Besham) към полунощ. Заспахме веднага.

На другия ден продължихме пътя си към Исламабад. Първата спирка за днес беше един мемориал на загиналите по време на строежа на магистралата Каракорум (Karakoram), от който се откриваше страхотна панорама към целия район.

Най-забележителната спирка днес беше в градчето Батаграм (Battagram). Бях забелязал пазара върху малък пешеходен мост още на отиване и затова реших, че тук ще спрем. Бусът ни остави в началото на пазара, през който минахме почти през цялата му дължина. Много живо и истинско място – шум глъч и само мъже. Целият район е сравнително консервативен с по-строги порядки. Жените в нашата група за първи път тук сложиха шаловете си на главите. Преживяването беше наистина страхотно – кратък досег с една наистина автентична култура и място. Нашият водач каза, че в миналото, когато мрежата талибани от съседен Афганистан е била активна в района, градчето не е било съвсем безопасно. Днес, макар в района да има племена от близкия Афганистан, мястото е безопасно.


Продължихме на юг по нашия път, като целта ни беше последния обект от нашето пътешествие – Музеят Таксила (Taxila), един от най-големите и добре поддържани музеи в Пакистан.


По пътя видяхме едни странни стари автобуси от 60 те години на миналия век. Пищно украсени, пълни с хора те минаваха с трясък покрай нас.


Минахме покрай малък язовир, с атракциони на единия бряг – лодки за разходки, малко виенско колело и други подобни…нещо като панаир.

Със закъснение пристигнахме в Таксила (Taxila), тъкмо когато затваряха кепенците. С малко усилия от страна на нашия водач успяхме да влезем и чуем историята на това място.

Музеят е построен в центъра на район с важни археологически находки, повечето от които са от 600 г. пр. Хр. до към 500 г. пр. Хр. Мястото е било важно през будисткия период, по време на древното кралство Gandhara, когато тук са процъфтявали скулптурата, архитектурата и образованието. Останките от гръцкия период на селището бяха също забележителни – скулптори, предмети от бита и други артефакти разположени в почти 100 годишната сграда на музея.

Последва следобедния трафик към Исламабад, настаняване в хубавия хотел в центъра на града, малка разходка из пазара наоколо и вечеря, които нашите партньори ни организираха в една прекрасна открита градина.

На връщане към хотела успяхме за малко да видим най-голямата джамия в Исламабад – Файзал (Faisal), която е била и най-голяма джамия в света от 1986 до 1993 година. Днес е четвъртата по големина. Джамията се отличава със съвременен дизайн, с формата на бедуинска палатка.

Няколко часа сън и на летището, а от там в България.

Павел Господинов

Нашата програма в долината Хунза и Каракорум в северен Пакистан