ХИЛЯДА ПЪТЕШЕСТВИЯ

 info@thousandvoyages.com /Тел (WhatsApp/Viber): +359 888 420 160 / Facebook / Instagram / Twitter

Пътешествие из Пакистан – от Карачи до Пешавар (пътепис)

“Бъди по-мил, от колкото е необходимо” – Надпис върху стена в беден квартал, някъде в Пакистан.

За 10 дни изминахме бавно над 1,800 км от Карачи на Арабско море до град Пешавар, близо до Афгано-Пакистанската граница. Пътувахме през 3 от общо 4 те провинции – Синдх (Sindh), Пенджап (Punjab) и Кайбер Пактункауа (Khyber Pakhtunkhwa).

Кацнахме рано сутринта на летището в Карачи, Пакистан. Оставихме багажа в хотела и тръгнахме пеш към пазара Емпрес (Empress). По улиците все още нямаше хора, само бездомни кучета и големи черни хищни птици в небето. Мъж метеше пред магазинчето си. Наблюдавах го известно време като размишлявах за относителността на понятията чисто и мръсно. По нашите стандарти беше много много мръсно, а от метенето не ставаше по-чисто. Лека миризма на канал се носеше по широките празни улици. След разделянето на Пакистан и Индия, голяма маса народ се преселва от Индия в Пакистан и най-вече в Карачи, увеличавайки населението му неколкократно. Все още градът не може да се справи с огромното количество хора – между 15 и 18 милиона, като някъде се мярна и цифрата 22 милиона. Никоя канализация не би издържала на този напив, което обяснява и постоянната лека воня на канал в града. 

Разхождахме се в квартала Саддар (Saddar), старата част на Карачи. Измежду порутените бетонни сгради се мяркаха все още запазени стари сгради от британското колониално присъствие. Само чиста случайност не ги беше гътнала още, тъй като очевидно никой не се грижи за тях. Саддар е основната търговска зона на Карачи, където се намират също Централната автогара и Централната ЖП гара, както и пристанището. 

Влачехме се бавно по улиците, като целта ни беше пазара Емпрес, построен през 1889 по време на британското управление Радж (Raj). На този стар и популярен пазар се продават подправки, плодове, зеленчуци и месо, както и канцеларски материали, текстил и домашни любимци. Продават се нелегално екзотични животни и птици. Най-известна е хайката организирана от Департамента за опазване на дивата природа през 2015, когато са били заловени продавачи на около 50 редки и забранени за търговия птици и животни, сред които соколи, фламинго, редки гълъби и маймуни.

Беше рано и тъкмо зареждаха сергиите. Мухи, мръсотия сред купища плодове и зеленчуци. Определено екзотично място. Към пазара води широка улица с нещо като кафене по средата. На едно място приготвяха чай и палачинко-подобни питки. Седнахме, кръстосахме крака, някои запалиха по цигара. Усещахме погледите на местните, които нямаше как да не ни забележат. Нямахме усещане за заплаха, но цялата обстановка беше определено странна, както за тях, така и за нас. Не им дадохме много време да разсъждават, защото продължихме разходката си надолу по улицата.

Следващият обект – Доби Гат (Dhobi Ghat), в буквален превод “Голямото пране”. Мястото представлява обществена пералня и сушилня на открито. Тук се практикува една от най-старите и традиционни професии в града – грижа за дрехите, което включва всичко от събирането на дрехи от домакинствата, прането, гладенето до връщането им обратно. Дълги въжета опънати на колове над голяма площ и земя покрита почти плътно с боклуци. Мястото се намира до едно от сметищата на града, където двете неща – чистотата (прането по въжетата) и мръсотията (сметището) изглеждаха като визуален оксиморон. На друго ниво – рай за фотографите сред нас. Районът е криминален, като не отдавна отново е бил намерен труп под прането, за което прочетах в едно пакистанско онлайн издание “Tribune”. Визуално картините пред нас ни засмукваха, поради което не можехме да спрем да снимаме. Останахме около час.

След обяда се запътихме към най-големия плаж в града Клифтон (Clifton).

До 2003 година той е бил един от най-популярните и красиви в Пакистан и южна Азия. През тази година нефтен разлив го замърсява, след което става неизползваем за къпане. Ние се озовахме там по време на отлив и почти към залез слънце, може би най-подходящото време човек да се мотае на това място. Странни големи миди, малки морски звезди откривахме по плажа. Бъгита със силна музика препускаха по мократа повърхност, като там където прегазваха мидите се появяваше истинска червена кръв. Големи черни гарги и соколи или орли (или подобни на тях птици), кръжаха и се спускаха от време на време към някоя мида или риба в океана. Амбулантни търговци, водачи на камили и коне, които предлагаха разходки се надпреварваха за внимание.

Вървяхме по него вече около 2 км, а краят му не се виждаше. Излязохме на крайбрежния булевард, от където се натоварихме всичките (4 човека) на един Тук-Тук. Препускаме из мръсните улици на града в час пик около половин час до следващото място, което си бяхме нарочили да посетим – малка артистична колония. Така и не успяхме да я намерим в хаоса. Със същото превозно средство се насочихме към един бар, за който бях чел в Интернет, че бил едно от най-старите и яки места в града – кафене край пътя (Roadside Cafe). Човекът в тук-тука доста се изтормози докато го намерим, но накрая ни стовари пред тясна пътека, която водеше навътре в двор потънал в зеленина. 

Мръсната улица до вонящ канал от вън, рязко се отличаваше от действителността вътре – приятен двор със стени покрити плътно с графити и рисунки. Маси, на които седяха нормални двойки мъже и жени, като последните дори пушеха. Видяхме се в свои води. Тук започна тихия копнеж по виното Божоле. Виното е кофти, но името му рязко контрастираше на реалността в Пакистан, поради което започнахме да го употребяваме, за да подчертаем липсата на алкохол и лекото страдание от този факт. Божоле нямаше, както и всичко, което намирисва на алкохол. Страната е суха или поне на повърхността. 

Обратно в кафенето – хапнахме сандвичи, слушахме наистина страхотна пакистанска музика и пихме чай – нещо, което щяхме да пием до края на престоя си и което щяхме да зарежем веднага щом се качим на самолета за обратно. Накрая си тръгнахме с едно такси, което ни стовари пред хотела.

Тръгваме на север. Навлизаме в страната на суфите. През следващите дни ще ще ги споменаваме често, ще посещаваме храмовете, джамиите и гробниците им, ще слушаме музиката им и ще ги гледаме как танцуват (). Първата спирка е Бхит (Bhit) или Бхит Шах (Bhit Shah), малък град известен със светилището на суфи светеца и поет Синди Шах Абдул Латиф Бхиттай (1689-1752), дал името на града. За него се смята, че е бил най-известния поет и мистик, творил на езика на провинцията Синдх. В светилището нямаше много хора, което ни даде възможност да се насладим на спокойствието, хладината и на прекрасните сграда, двор и гробище. Група музиканти бяха седнали пред главния вход и свиреха суфи мелодии. От време на време един от тях запяваше. Музиката беше хубава, не дразнеше, не се налагаше и някак напълно се вписваше в обстановката. Помислих си колко нелепо би било тук да звучи джаз. 

Късно следобед пристигнахме в град Сехуан (Sehwan). Запътихме се към храма Лал (Lal) или както е пълното му име Shrine Hazmat Lal Shahbaz Qalandar Syed Usman Marwandi (Syed Hussain Shah). Отново прекрасно, истинско място, пълно с хора. Щяхме да гледаме суфи ритуала наречен Дхмаал (Dhamaal). Останахме потресени от това, което видяхме, чухме и усетихме. Огромната зала беше разделена на две от пътека по средата. В едната половина стояха жените, а в другата – мъжете. Зад мъжете имаше друго пространство, където седяха жени. По средата бяха наредени към 10 големи тъпана, а до тях група мъже, които седяха плътно седнали на пода един до друг. Шум, навалица, глъч. От време на време женски писъци и плач се чуваха от дъното на залата. Тук хората идват, за да се молят и намерят утеха в молитви към суфи светеца и патрон на храма Сиед Усман Маруанди (Syed Usman Marwandi) (1177–1274). Човекът е проповядвал религиозна толерантност сред мюсюлманите и индусите. Наричан е Лал (червен), заради традиционното си червено облекло. Дервишите, които по-късно щяха да изпълнят танца с въртеливи движения – сема, бяха облечени в червено в чест на светеца. Този човек е омайвал с благородство, божественост и мъдрост. Неговата мистика и учение са привличали хората в миналото, а днес хиляди поклонници посещават светилището му в Сехуан. 

Постепенно тъпаните започнаха да бият, атмосферата да се нажежава. Мъжете в средата станаха и започнаха да танцуват. Не просто танц, а някаква смесица между танц и транс. Поканиха ни да седнем зад тъпаните, така че сцената се разиграваше точно пред очите ни. В един момент се появиха двама мъже, които започнаха да свирят на зурли, добавяйки нови нюанси. Дива, необуздана и енергична ставаше музиката от тъпаните и зурлите. Правеше това, което една музика трябва да прави – вдъхновяваше. Обстановката продължи да се разгорещява, мъжете танцуваха все по-лудо, като постепенно изпаднаха в транс. Зад нас имаше жени. Няколко от тях вече се търкаляха по пода в див екстаз, други виеха, трети танцуваха по подбие на мъжете. Женският екстаз се различаваше от мъжкия. Не мога точно да определя как и в какво, но двете половини на залата сякаш излъчваха различни енергии, насищащи атмосферата с напрежение и неистова емоция! По-късно на излизане щях да видя един мъж проснал се на пода напълно изтощен. 

Тъкмо когато си мислех, че няма как да стане по-откачено, между тъпаните и танцуващите мъже се появиха други мъже, облечени в червени роби. Те поздравяваха музикантите, даваха благословиите си. Застанаха на едно празно място сред насядали на пода мъже, след което започнаха да се въртят. Това е въртящият се танц наречен сема. Идеята на сема е единение с Бога, трансформация, изцяло отдаване, претопяване в Божественото. В различни страни сема се изпълнява по различни, макар и подобни начини. Аз съм виждал преди 20 или повече години в Истанбул, където мъжете са облечени в бели роби и дълги поли, които се разтварят като перилини по време на въртенето. Такива са танците и одеждите на хората и в град Коня, смятан за центъра на Суфизма в Турция. Тук мъжете бяха облечени в червени роби, като освен въртящото движение, танцуваха и по друг начин. Физиономиите на някои от тях бяха направо страшни, особено на този, който танцуваще току над мен. Възбудата сякаш мина една тънка червена граница, предела след който човек усеща нещо друго, различна вибрация, друго състояние на духа и материята…може би частица от Божественото. За това няма как да се говори или пише, то може само да бъде усетено…и не е необходимо човек дори да бъде религиозен. Необходимо е обаче да бъде отворен, попиващ, осъзнат, готов да приема. Хората си помагат с танц, музика, дрога…в зависимост от географията и обстановката. Това беше един от малкото моменти, когато съм бил най-близо до паралелния свят (без помощни средства), до това мистично нещо, което хората усещат, но трудно обясняват.

Тръгнахме си потресени. Трудно намирахме думи да говорим за това, което бяхме видели и усетили. Знанието или описанието на нещо е повърхностно преживяване. Участието в нещото на живо е истинското такова, за което думите не стигат. 

По време на вечерята по-късно в един малък ресторант си говорихме за Руми (Мевлана Джеллаледин Руми) (), най-известния суфи поет. Неговата история за любовта му към Бога, която нашия водач ни преразказа е известна, но на това място тя прозвуча естествено и на мястото си. Историята е много добре поднесена накратко тук: https://kafene.bg/историята-на-поета-руми/ 

На съседната маса вечеряха полицаите с калашниците, а ние си говорехме за Руми. Една от най-хубавите и леко сюрреалистични вечери, които прекарахме в Пакистан. Днес хората бъркат любовта със секса. Това, което Руми е изпитал към скитника Шамс Табризи е било истинската, вълшебна, божествена любов, било е срещата с Бога в лицето на жив човек и това е нещото, което превръща Руми в един от най-изящните, възвишени суфи поети на всички времена. Изглежда днес сме изгубили нещо важно, ценно, нещо за което почти не подозираме, освен в такива моменти като тази вечер. Така приключи този ден!

Продължихме пътя си на север. Профучавахме покрай палмови горички, ниви, пустеещи земи, стада с биволи, малки селца, джамии и самотни комини, издигащи се направо от земята. Някои пушеха, други не. Това са стари тухларници, където се пекат тухли по технология, ползвана от стотици години. Спряхме до една такава и се приближихме към хората. Бяха много мили и усмихнати, въпреки тежкия труд и мръсотия. Показаха ни как оформят тухлите, къде е пеща, как ги товарят на каручки теглени от магарета. Примитивизмът предизвика удивление, съчувствие и любопитство едновременно. Такива тухларници има из цяла Индия, Пакистан и Бангладеш. Преди години бях заснел фото-серия за тези места в Бангладеш. В тях работеха много деца, което беше и темата на фото-есето. Тук деца нямаше. Не стана ясно дали само в тази тухларница няма деца или по принцип в Пакистан се гледа по-строго на тези неща. Така или иначе трудът е тежък, груб и мизерен.

Най-важното място от пътешествието ни днес беше  Мохенджо Даро (Mohenjo Daro) (), древния град от времето на Индуската цивилизация, съвременник на Египетската, Месопотамската и Китайската цивилизации от преди 2,600 г. пр.н.е. Само 10 % от града са разкопани и достъпни за посещение, 80 % от това, което е изкопано е много добре запазено, като местния екскурзовод каза, че запълват само дупки или да правят много дребни ремонти с цел опазване и консервация. Каза също, че много малко чужди туристи идват тук. От една страна изпитвах задоволство, че бяхме почти сами на това уникално място, но от друга ми стана мъчно, че повече хора не виждат това, което виждахме ние. 

Мохенджо-даро е изоставен по време на залеза на цивилизацията по течението на река Инд. Мястото остава скрито от човешки погледи до към 20-те години на миналия век. През 1980 г. е обявено за световно наследство на ЮНЕСКО. Тайнственост и мистичност обгръща историята на древния град – повод за възникването на разнообразни хипотези за упадъка му, включително и извънземните като вероятна причина. Аз се впечатлих от баните, басейните и канализацията. Градът определено е бил чист, водоснабден и проспериращ, видимо от останките. За сравнение днес близо 70 % от жителите на гетата в Пакистан нямат достъп до прясна вода, а социалн0-обществените проблеми са сериозни. Как се редуват цивилизациите, защо едни умират, други се раждат? Защо просперитетът, богатството се движат както във възходяща посока напред във времето, така и в обратна посока? Подлежи ли това движение на някави закономерности? Вероятно изследователите на древните цивилизации дават някакви отговори, по-често измислят хипотези. Аз мисля, че никой все още няма категоричен отговор и обяснение на горните въпроси. Щом като и извънземните са намесени, нещата са ясни – никой още не знае нищо! Поради това не разсъждавах дълго по темата, а по-скоро се наслаждавах на руините и на странното усещане за вечност, което не ме напусна през цялото време, докато обикаляхме наоколо. Изпитвах уважение, възхищение от древните жители на този град, от техните умения и постижения, от тяхното въображение и не на последно място от чистотата им!

Множество останки, намерени при разкопките, видяхме в музея към археологическия комплекс. Конструиран от френски архитекти, музеят няма вътрешно осветление нарочно. Витрините се осветяват само от естествена светлина, падаща отгоре точно върху експонатите. Това ми напомни за Музея в Дахомей, Бенин (също ЮНЕСКО място), където в залите беше полутъмно и едва успявахме да видим предметите зад стъклата на витрините. 

Следващата ни спирка беше археологическия комплекс и крепост Кот Дижи (Kot Diji). Разположени са близо до река Инд, на 25 км южно от град Каирпур (Khairpur), в съседство с модерния град Кот Дижи. Крепостта е построена от Мир Сохраб Хан Талпур между 1785 и 1795 г. на хълм, където е разкопана и праисторическа могила, в която са открити останки от древна цивилизация. Крепостта има няколко кули, места за поставяне на оръдия и множество вътрешни проходи и нива. Запазено е водохранилище, място за съхранение на боеприпаси, множество килии за войниците и малка резиденция. Наистина внушително и много добре запазено място. 

Завършихме деня в прекрасната стара резиденция Фаиз Махал (Faiz Mahal) в град Каирпур (Khairpur), където ни пуснаха с лек напън. Обяснението беше, че резиденцията не е съвсем обществена (публична) т.е не е точно музей, а все още отчасти е и частна собственост. Чакането си струваше. Градината, сградата и изобщо цялата обстановка бяха наистина прекрасни.   

Построена е от Мир Сохраб Хан през 1798 г. В сградата има множество зали, като в централната такава е подредена експозиция със снимки и вещи от различни периоди на съществуването си. Както споменах по-горе, градината пред сградата е наистина впечатляваща, огромна и добре поддържана. Понастоящем Фаиз Махал е наследствен дом на последния монарх на Талпур, Х. З. Мир Али Мурад Хан Талпур II (роден 1933 г.) и неговите синове принц Абас Раза Талпур и принц Мехди Раза Талпур. Те са предоставили частично имота на местните власти, за да бъде ползван като музей. Тези взаимоотношения обаче не са съвсем уредени, от където и особенния статут. Така или иначе ние хванахме последните слънчев лъчи в градината и сградата, снимахме доста и си тръгнахме доволни.

Навлязохме в района на град Сукур (Sukkur). Впечатление направи много дълъг мост над река Инд, очевидно изпълняващ не само транспортни функции. Оказа се доста сложно хидро-инженерно съоръжение наречено Суккур Бараж (Sukkur Barrage), чиято друга основна функция е да регулира водите на мощната река Инд, осигурявайки равномерното напояване на селско-стопанските площи на провинцията Синдх. Построен е по време на британското управление (Raj) от 1923 до 1932. По пътя мъже продаваха големи риби, хванали по две над главите си. В леката мъгла и падащ здрач, гледаката беше интересна!

На другата сутрин се качихме на високото минаре на храма Масум Шах (Masum Shah) в центъра на стария град Сукур. Стигнахме до най-високата площадка по тесни и стръмни стълби. Озорихме се малко, но гледката от горе напълно си заслужаваше усилията. Минарето е високо 26 метра, а броят стълби е точно 84. Тясното пространство на върха беше оградено изцяло от мрежа, вероятно предпазна мярка от случайни или не-случайни падания. Храмът и минарето са построени през 1607 година по времето на Моголската Империя, когато управител на провинцията Синдх е бил Масум Шах (Masum Shah). Човекът е известна историческа фигура – лекар, фармацефт, после воин, спечелил голяма битка, в резултат на която цял Балочистан (най-голямата провинция в днешен Пакистан) е бил присъединен към Мугулската Империя. В основата на минарето има малко гробище, където почиват тленните останки на Масум Шах  и неговото семейство. Изобщо място с много история.

В град Бахуайпур (Bahwaipur) посетихме двореца Ноор Махал (Noor Mahal). Постройката е с вид на класическо шато в неокласически стил, завършена през 1872 година. Разни легенди съществуват за причината за построяването на двореца. Най-пикантната е, че той е бил предназначен за съпругата на тогавашния владетел на областта Науаб Аднан Аббаси (Nawab Adnan Abbasi IV). Тя прекарала една единствена нощ в сградата, тъй като от балкона се виждало гробище. Днес дворецът се ползва за представителни цели. В залите са подредени експозиции с фотоси и предмети на обитателите му през годините. 

Вечерта отидoхме на пазара в центъра на града. Първоначално полицията, която ни съпровождаше, отказа да ни пусне, но след уговорки от водача, пратиха един младеж-полицай с Калашников да ни пази. Като всеки пазар в Пакистан и този беше доста интересен, най-вече с образите на продавачите, купувачите и свободно шляещите се субекти. В групата бяхме запалени фотографи, та едва се придвижвахме от непрекъснатите спирания за снимки. Накрая огладняхме и се вмъкнахме в едно ресторантче. Полицаят си сложи Калашника на масата направо и започнаха приказки, смях, пиене на чай и вода в очакване на манджата…много приятна вечер! Помислих си какво ли би било, ако алкохолът беше разрешен, едновременно с Калашниците. Момчето-полицай (на 24 години) споделяше своите възгледи за живота, които не ни изненадваха особенно. Леко ни озадачи обаче, когато спомена, че би наказал (незнам дали не каза набил) жена си (приятелката си) си, ако я хванел да пуши. Може би защото малко преди това ни беше показал образа й на телефона си и очевидно се гордееше с красотата й. Вероятно лека провокация бяха и дамите от компанията ни, които пушеха точно срещу него на масата! Така или иначе вечерта беше приятна и познавателна. Пихме доста чай!

Стигнахме до крепостта Дерауар (Derawar Fort) в пустинята Чолистан (Cholistan), на около стотина километра от Индия. Чакахме около 20 мин докато дойде местния “екскурзовод”, който отвори огромния катинар на главната порта и ни пусна вътре. Отвън крепостта изглежда реновирана, като и в момента течаха възстановителни работи. От вътре – почти изцяло порутена. В Пакистан попадахме на места, които са запазени просто защото никой не ги закача, оставени на милостта на времето. Хем вид автентичност, хем липса на грижи…не знаех дали това е добре или зле. Определено заложих на автентичността. Всички сме виждали исторически паметници, обновени до такава степен, че не се разпознават. Разхождахме се бавно сред руините. На едно място видяхме дълбока дупка, за която водачът ни каза, че може би е вход на канал към Индия (на около стотина км от крепостта) или до изход в средата на пустинята Чолистан.

 

Стари казармени помещения, едно почти ръждясало оръдие, една по-висока платформа, от където се разкри прекрасна панорама към пустинята, джамията и Кралската гробница. Целият район е приказен.

Дерауар е голяма квадратна крепост. Основните й кули се виждат на стотици километри поради равния терен на пустинята. Стените са високи над 30 метра. Построена е през 9 век след Христа от Хинду владетеля Раи Жажа Бати (Rai Jajja Bhatti). Подобната крепост в град Джейсалмер, съседна Индия, е действаща и населена, съвсем различна от тази тук. Бил съм там два пъти. В Индия има туристи, в крепостта има хотели, ресторанти, пазари…жива е, докато тази тук е занемарена, цялата в руини отвътре. Все пак ни хареса, сякаш се разхождахме из някакъв забравен приказен свят.

Продължихме към прекрасната джамия Абаси (Abbasi Mosque), съвсем близо до крепостта. Голям вътрешен двор, тишина, спокойствие. В джамията нямаше никой освен един младеж, облечен в традиционни арабски дрехи. Седеше на един стол самичък и четеше Корана. Веднага пожела снимка. Може би помагаше в джамията, а в свободните часове четеше Корана и чакаше някой поклонник или турист да влязат. Тук станаха страхотни снимки – начетеност, смиреност, самота, религиозна отдаденост. Освен, че е голяма и хубава няма нищо интересно свързано с тази джамия. Посторена е от Науаб Бахаула Хан (Nawab Bahawal Khan) през 1849 година.

Продължихме към Кралската гробница, която ни изненада с изяществото си. Напомни ми мавзолеите на Бухара и Самарканд в Узбекистан, но в умален размер. Сини теракотени плочки, прекрасна украса, величие. Вътре – чисто, тихо и спокойно. Тук са погребани членовете на Абаси, господстващото района семейство от края на 19 век. Гробницата не е музей, а действащо гробище, което е притежание на наследниците на огромната фамилия. В нея има две празни места за двамата още живи от тях.

Продължихме навътре в пустинята Чолистан с два джипа. Спряхме в две малки селца, където хората все още живееха в колиби при крайно мизерни условия. 

Пустинята Чолистан е всъщност западната част на Голямата Индийска Пустиня (Тар, Thar), както се нарича същата тази пустиня от другата страна на границата. Преди години пътувах из тази пустиня (Индийската), спах при номадско семейство, които ме сложиха на желязно легло под звездите. Стана ми мъчно защото полицаите не ни разрешиха да къмпингуваме в пустинята, както беше по план. Стигнахме до място с няколко постоянни палатки, което се оказа пункт за контрол на бракониерството. В пустинята живее рядка и защитена от закона газела. Хинду хората от другата страна на границата в Индия смятат животното за свещенно и не го закачат. Там видях стада от тази газела да си пасат спокойно в пустинята. Независимо от невероятната мизерия, никой не ги заплашваше или избиваше. Очевидно в Пакистан нещата не стояха така. Не видяхме газели, може би защото бяхме кратко време, но по-вероятно защото мюсюлманите нямат религиозни чувства към тях и съответно ги трепят и ядат.

Седнахме на една огромна дървена макара, пихме чай на фона на залязващото слънце…остави ни без дъх тази картина, цялата атмосфера. Едва се откъснахме от мястото.

Продължихме пътешествието си още на север към град Мултан (Multan), известен със суфи храмовете и гробниците.

Контрастът между суфи храмовете и джамиите с околната среда и градове е забележителен. От шумна, мръсна, гореща среда се оказвате в прохладен двор, покрит с мрамор или сграда също толкова приятна и прохладна. Ако няма много хора – обстановката е тиха, спокойна, предразполагаща към съзерцание, почивка и размисъл. Тези места в Пакистан не са комерсиални или туристически и са като островчета на блаженството. Град Мултан се смята за нещо като столица на пакистанския суфизъм. От няколкото известни храма в града успяхме да посетим този на Бахауддин Закария (Bahauddin Zakariya) от 13 век посветен на суфи мистика със същото име, основател на един от клоновете на суфизма и гробницата Шах Рукн-е-Алам (Shah Rukn-e-Alam), където е погребан суфи светеца Шейх Рукн-Уд-Дин Абул Фатех (Sheikh Rukn-ud-Din Abul Fateh).

Храмът на Бахауддин Закария (Bahauddin Zakariya), както става ясно от заглавието, е посветен на Бахауддин Закария, ислямски суфи светец, основател на суфи ордена Сухрауардия (Suhrawardiyya). Това е един от най-важните храмове-гробници в Пенджаб, чиято куполообразна архитектура е типичната за провинцията и района. В миналото се е смятало, че местата, където са погребани светци са натоварени с по-силна енергия, поради което храмовете са били строени именно на тези места. Снимахме десетките гълъби по покрива и хората. Влязохме вътре, където е и гробът на светеца. За разлика от другите храмове, тук имаше доста хора, поради което моментът на мистичност леко отсъстваше, но като цяло беше не по-малко интересен.

Малко по-надолу по пътя посетихме гробницата Шах Рукн-е-Алам (Shah Rukn-e-Alam), където е погребан суфи светеца Шейх Рукн-Уд-Дин Абул Фатех (Sheikh Rukn-ud-Din Abul Fateh) . Сградата се смята за ранен пример на аритектурния стил Туглук (Tughluq) (пре-могoлска архитектура) и е една от най-впечатляващите на целия индийски суб-континет. Строена е от 1320 до 1324. Мястото и сградата са прекрасни. Имаше доста хора, което внесе известна суета, шум и глъч. По време на честването на смъртта на светеца тук се събират над 100,000 човека.

До вечерта стигнахме град Лахор, където спряхме за вечеря на пазара Анаркали (Anarkali Bazaar). Той е един от най-старите запазени в южна Азия, на повече от 200 години. Наречен е на името на момиче, което било изгонено от тогавашния владетел на града заради това, че синът му се влюбил в нея. Пазарът има две части – стара и нова, като старата е предимно за храна, с множество ресторантчета и места за хранене. Именно тук се настанихме на една дълга маса покрита с мръсна мушама, почти направо на улицата. Шум, глъч, мръсотия, но уникална обстановка за хапване. До нас мъж на средна възраст кълцаше месо и други съставки на огромна метална плоча нагрята отдолу. Хапнахме добре!
.

Следващият ден беше посветен на крепостта Лахор. Дойдохме рано, беше понеделник – перфектното време да разгледаме този огромен комплекс. Крепостта е част от укрепения град Лахор и е разположена в неговата северна част, на повече от 20 хектара площ. В нея има 21 отделни монументи, паметници или сгради, които могат да бъдат разгледани. Крепостта е стара, построена през 1566 по времето на владетя Акбар. Изцяло е престроена и подновена през 17 век от Моголските владетели, когато империята е във възход. След тях крепостта е ползвана от сикхите, преустроена основно от основателя на сикхската империя император Ранджит Сингх (Ranjit Singh). Следващата важна дата е 1849 година, когато крепостта пада в британски ръце. През 1981 година целият комплекс е включен в списъка на ЮНЕСКО.

Много важно за такива големи места е да има достатъчно време за разходка, снимки, осмисляне на историите и за релакс. Така подходихме и ние.

Първото място, където прекарахме доста време беше джамията Бадшахи (Badshahi Mosque). Озовахме се почти сами в огромен вътрешен двор. Само един метач се моташе в огромното празно пространство. Все още прохладно, усещането беше великолепно. Влязохме в сградата на самата джамия. Не можех да се наситя на спокойствието, величието, размерите и усещането. Снимахме или просто седяхме седнали. Едно от най-хубавите места, които посетихме по време на нашето пътуване.

Павилионът Наулаха e построен през 1633 г. по време на периода Шах Джахан. Изработен от бял мрамор със стойност около 900 000 рупии, непосилна сума по това време. Структурата получава името си от думата на урду за 900 000, Наулаха.

Следва павилионът с трите врати от сикхския период. Продължихме към Диуан-и-Кас (Diwan-i-Khas), където императорите са уреждали имперските дела. Павилионът Кала Бурж (Kala Burj) се реконструираше в момента, но изглеждаше не по-малко величествен и интересен. Летният дворец представлява лабиринт от малки зали и проходи, използван през горещите летни месеци. 

Особено интересна ни се стори “Стената с рисунките” – изящно украсена с остъклени плочки, фаянсови мозайки и стенописи огромна стена, която в момента се реставрираше. На нея има 116 панела, които изобразяват разнообразни теми, включително битки със слонове, ангели и поло игри, които нямат определена последователност т.е всеки е сам за себе си. Първите рисунки и барелефи са положени през 1620, като с годините са били добавяни нови и нови рисунки. 

Шееш Махал (Sheesh Mahal)  или „Дворецът на огледалата“ е разположен в северозападния ъгъл на крепостта Лахор. Построен е по време на управлението на император Шах Джахан (1631-32 г.). Стените са богато украсените със стенописи и малки огледалца, които са подредени в сложни фигури. Легендата разказва, че съпругата на тогавашния владетел поискала от мъжа си …звезди! Той дълго мислил как да достави на жена си исканото и построил тази сграда с прекрасните огледални барелефи. После запалил стотици малки свещички по пода и стените, като отблясъците в огледалата наподобявали звезди. Любов! Някъде към обяд напуснахме Крепостта.

Следобед тръгнахме към джамията Масжид Уазир Кан (Masjid Wazir Khan) – изключтително красива и спокойна джамия, до която стигнахме по тясна пазарна уличка. Джамията е част от ансамбъл от сгради, който включва и близките бани Шахи Хамам. Строителството е започнало през 1634 г и завършено през 1641 година. Считана е за най-богато украсената джамия от времето на Моголите.

Близо до нея посетихме кралската баня Шахи Хамам (Shahi Hammam), където хората са се къпели преди да посетят краля.

Вечерта гледахме затварянето на границата между Пакистан и Индия (Wagha Border) – церемонията Вага-Атари (Wagah-Attari). Тя се случва на граничната порта, два часа преди залез всеки ден и представлява епично представление. От пакистанска и индийска страна почетни гвардейци маршируват – „Церемонията на глупавата разходка“ се нарича този спектакъл. Изглежда по-скоро като танц с доста сложна хореография, викове в подкрепа на всяка от страните, тъпани… изобщо всичко необходимо за надъхване и емоция. Настаниха ни на предните седалки (един вид VIP зоната). Зад нас прави стояха други хора, всъщност доста голяма тълпа, които при всеки жест на специалния “режисьор” на церемонията крещяха “Да живее Пакистан”. Ритуалът по сваляне на знамената на двете държави се провежда от Пакистанските рейнджъри и Индийските сили за гранична сигурност (BSF). Започва през 1986 г. като израз на мирното споразумение между двете държави. Пакистанските рейнджъри са мощни, снажни мъже с поне една глава по-високи от средния пакистанец. Получават екстра храна и пари, за да поддържат внушителната си физика. Идеята е да се демонстрира мощ и сила пред индийците. След церемонията хората се тълпяха, за да се снимат с тях.

Разстоянието от около километър и половина от мястото на провеждането до буса минахме бавно заради огромния брой селфита, които трябваше да си направим с тълпите пакистанци.

Продължихме още на север до вторите по големина солни мини в света Кюра (Khewra Salt Mines). Не успяхме да влезем в самите галерии, тъй като поискаха 20 долара вход. Мината е била открита от войниците на Александър Македонски, които забелязали, че конете им спират често за да ближат камъните.

Минахме през стръмен планински проход, на места без асфалт, за да стигнем добре запазените руини на хинду храмовете Катас Раж (Katas Raj), разположени на платото Потохар (Potohar). Това е комплекс от няколко хинду храма, свързани помежду си чрез пешеходни пътеки. Храмовият комплекс заобикаля езерце на име Катас, което се смята за свещено от индусите. Храмовете се считат за второто най-свещено място в историческия регион Пенджаб, след храма в Джаламукхи в съвременния щат Химачал Прадеш в Индия.

Вечерта стигнахме до столицата на Пакистан – Исламабад, модерен и различен от другите пакистански градове. Построен като планиран град през 60-те години на миналия век, за да замени Карачи като столица на Пакистан, Исламабад е известен с високия си стандарт на живот, безопасността и изобилната зеленина.

Разгледахме подробно огромната джамия Файсал (Faisal Mosque) – символ на града. Строителството й започва през 1976 г. с безвъзмездната помощ от 120 милиона долара от саудитския крал Файсал, чието име носи храмът. Неконвенционалният дизайн на турския архитект Ведат Далокай е избран след международен конкурс. Без типичен купол, джамията е оформена като бедуинска палатка, заобиколена от четири високи минарета. В натоварени дни джамията може да побере около 70,000 човека.

Жените бяха помолени да се качат на втория етаж, докато мъжете бяхме пуснати в главната зала. Послушахме проповедта от мощните високоговорители, поседяхме на червените килими, след което се разходихме из огромния вътрешен двор. Впечатляващо!

За Пешавар (Peshawar) бях чувал от новините…лоши неща. Последното беше нападението над училище в града от талибаните през 2014 година. Преди това градът редовно се споменява в новините във връзка с талибаните, като място където се укриват.  

Когато водачът ни каза, че днес градът е ОК и няма проблем да се иде до него, само кимнах. Взехме решение да пропуснем музея Таксила и разходката край Исламабад, заменяйки ги с посещение на Пешавар.

Пешавар е най-големия град и административна столица на размирната провинция Кайбер Пактункауа (Khyber Pakhtunkhwa). Градът се намира на около час от известния проход Khyber (Кайбер), който свързва Пакистан с Афганистан. Пешавар и целия район са под силно афганско влияние. Древен град, смятан за едно от най-старите населявани места не само в днешен Пакистан, но и в цяла южна Азия.

Пътувахме около 3 часа по хубава магистрала. Пешавар е типичен пакистански град, но все пак някак различен. Разнообразието в човешката маса, тълпяща се по улиците направи веднага впечатление. Имаше доста хора със светла кожа и очи. Изглеждаха по друг начин и жените. Имаше забулени по афганска мода (светли бурки, а не черни), но имаше и такива без покривало. 

В града и района живеят много пущуни, които са етнически афганистанци от ирански произход, говорещи езика пашто (от индо-европейската група). В света днес живеят около 40-50 милиона човека от този етнос, основно в Иран, Афганистан и Пакистан, като в Афганистан те са над 60 % от населението. Характерно за пущуните е племенната обществена уредба, като днес са известни над 350-400 племена или клана.

Първата спирка в града беше джамията Моххабат Кан (Mohabbat Khan Mosque). В двора мъже се молеха, други просто се бяха излегнали. Прекраснaта архитектура с мраморните куполи я правят най-интересната и забележителна сграда в града. Строена още по моголски времена (17 век и по-точно 1630 година), джамията е кръстена на тогавашния владетел на Пешавар.

По време на сикхите минаретата на джамията били използвани за обесване на затворници, като дневно по 5 човека са били провесвани от тях. По време на съветската окупация на Афганистан в джамията са се събирали афгански племенни вождове и други дейци на афганистанската съпротива, за да кроят планове за отпор срещу руснаците. Изобщо място с история. 

Водачът ни проведе през малки порутени улички и проходи, минахме през няколко полу-разрушени сгради, за да се озовем на едно високо място, от където се разкриваше много добра гледка към джамията от високо. Наистина страхотно място.

На връщане долу ни чакаше възрастен мъж, който ни покани в неговото схлупено ателие на чаша зелен чай. За разлика от останалата част на Пакистан, където думата чай означава черен чай с мляко и много захар, тук чаят беше истински зелен, такъв какъвто го пием в България.  Всички в Пешавар пият зелен чай. Магазинчето беше старо прашясало, но с доста интересни бижута, основно от Афганистан. Отдавна не бях влизал в бижутерски (или сувенирен) магазин, където нещата са истински.

Продължихме разходката из пазара на Пешавар. Истинско бижу. Малки сергийки, магазинчета, схлупени или полу-скрити в лабиринт от улички. Много много истинско място. Тук няма туристи, не че в другата част на Пакистан имаше, но тук липсата им се усети по-осезателно. Стана ясно, че нито една туристическа агенция не предлага Пешавар в своите програми. Предполагам се страхуват, че самото споменаване на името, ще отблъсне и малкото туристи, които идват в Пакистан. На нас ни се стори дружелюбно, хората ни се усмихваха, махаха ни и разбира се искаха да се снимат с нас почти непрекъснато. От 6 години нищо агресивно не се беше случвало в града и това е добър знак за хората, които биха искали да го посетят. Продължихме разходката из пазара. Аз лично не можех да оставя фотоапарата си на мира – образи, картини се сменяха със скоростта на щаркването на затвора на камерата. За един фотограф това е райско място, нещо като във фотографската страна на чудесата. За следващата година Пешавар е вече задължителен в програмата ни.

Настанихме се в най-добрия ресторант в града. На входа ни посрещна месар с един огромен бут и нож в ръцете си. Клиентите трябва да видят колко е прясно месото в заведението. Видяхме го, поздравихме месаря и след това се снимахме продължително. Собственикът на ресторанта дойде лично да ни поздрави. Достополепният мъж на около 70 години говореше и ръкомахаше някак странно. Водачът ни каза, че като се събудел сутрин изпушвал цигара с най-добрия хашиш, директен внос от Афганистан, после изпушвал още една и после още една и така нататък.

Храната в ресторанта беше страхотна, може би най-добрата от цялото ни пътуване из Пакистан. Кухнята е предимно афганска, всъщност само афганска, защото такова нещо като Пакистан преди 1947 година е нямало. Основно месо от всякакъв вид, приготвено по всевъзможни начини, но най-вече барбекю. Накрая за десерт сервитьорът донесе половин печено пиле поръсено с нещо като шарена сол.

Искахме да останем целия ден в града. Не можехме да се откъснем от шаренията, глъчката, гостоприемните лица. Това че всички искаха да ги снимаме направо ни побърка. За мен това беше особено интересно, тъй като тъкмо се бях върнал от западна Африка, където снимането беше почти забранено или срещу пари. Само с насочването на фотоапарата започваха разправиите. Африканците вярват, че образът им заснет може да послужи за нечестиви цели. Тук такива съображения нямаше, но пък за сметка на това нямаше и алкохол. Изобщо търсенето на пълно щастие е загубена работа като цяло. Та снимахме тук и то много! Едва се разделихме с Пешавар.

Продължихме към руините на древния будистки манастир Такхт-и-Бахи (Takht-i-Bahi Monastic Complex), един от най-важните будистки центрове в района, разположени до град Мардан (Mardan). Мястото се счита за едно от най-важните за Будизма. Учудващо добре запазеният комплекс е включен в списъка на ЮНЕСКО през 1980. Първоначално го оприличихме на Мачу Пикчу в Перу, главно заради разположението му на няколко стръмни хълма и заради визията. Разбира се това място не е толкова голямо, колкото Мачу Пикчу, но изглежда не по-малко величествено. Изненадахме се от този шедьовър, за който никой от нас не беше и чувал преди да дойдем до тук. Археолозите смятат, че сградите са от 1 век след Христа. Били са постоянно обитавани до към 7 век. Архитектурата му е типичната за будистките манастири от това време. Смята се, че е оцелал в такова добро състояние заради трудно-достъпния терен. Повечето от будистките манастири от онази епоха постепенно са били унищожени.

Разхождахме се из руините, като постепенно стигнахме до една по-висока площадка, от където се разкриваше прекрасна панорама към останките и града Мардан в дъното. Наистина уникално място и като местоположение и като история и като визия.

С това приключи пътешествието ни из Пакистан. Много богато, интензивно и вълнуващо беше. Пакистан, включително Пешавар, е в програмите ни за пътешествия.

Павел Господинов

НАШИТЕ ТЕМАТИЧНИ СТРАНИЦИ (странички с програми, пътеписи, истории, фотографии, видео т.е всичко на едно място за любим наш район):
.

Исландия и остров Шпицберген (Норвегия)
Централна Азия
Близък Изток
Далечен Изток и Югоизточна Азия
Индийски субконтинент
Мароко

Всички права запазени © Хиляда Пътешествия ЕООД. 

error: Content is protected !!