ХИЛЯДА ПЪТЕШЕСТВИЯ

 info@thousandvoyages.com /Тел (WhatsApp/Viber): +359 888 420 160 / Facebook / Instagram / Twitter

Така пътувахме ние през пустинята Уади Рам в Йордания по Нова Година (пътепис)

Betty The Black (BTB) леко потръпва от музиката, лееща се ефирно от лютнята, на която свири одухотворения Музикален бедуин. Звуците плавно се издигат нагоре заедно с пушека. Минути по-късно BTB се беше вече изправила с леко въртеливо движение, от което погледите на някои от бедуините се обръщаха с бялото нагоре. Черните коси се разпиляват над крехките й рамене. Розовата жилетчица пада ефирно на пода. Така започна Танцът. Палатката се разтриса, бедуините отмятат дебелите си наметала, които падат като в забавен каданс връз розовата жилетчица на BTB. Бедуините са объркани, незнаещи на къде да гледат и какво да правят с ръцете си. Луда работа! 

Новата Година наближава. Испанците, италианците и други цивилизовани се опитват да накарат Музикалния бедуин да намали йорданската чалга от уредбата, за да си изпеят Макарена и да си изиграят патешкия танц. Не се получава! Двете култури се смесват както водата с маслото. Все пак танцувалното влакче, което се композира в един момент, успява да обедини хората в Голямата палатка. Всички се радват и подскачат. Те са на майната си, в средата на пустинята заобиколени само от едри звезди, пясъци и марсиански скали. Постепенно започват да се отпускат! Чаят и музиката явно действат!

Още на летището в София у малката ни групичка се усещаше скрита енергия, жажда за приключения, за диви изпълнения и безрасъдни постъпки. Усещах желание у хората да се превърнат за кратко поне в малки Лорънсовци (от Лорънс Арабски; повече за този човек тук: https://bg.wikipedia.org/wiki/Томас_Лорънс ). Да повалят с голи ръце камили, да се хранят с ръце, да спят в бедуински палатки и да си мечтаят под огромните звезди на пустинята за великите дела, които им предстои да извършат. Предозирам разбира се, но в общи линии хората искаха нещо различно и това се усещаше.

Първият сблъсък с реалността дойде на откритите пикапи, които ни извозваха от селото край пустинята до лагера късно през ноща, когато пристигнахме. Студеният нощен вятър брули разпилените ни коси, дигайки на талази пустинен прах, който някак си намери начин да се вмъкне във всичките ни дупки. “Мечо”, чува се тих глас сред вятъра. “Да” – прошепва ехото, след което всички в каросерията избухват в смях, с надежда това да ги стопли. 

Лагерът се появява сред скалите. Бедуини в дълги роби се мотаят като сенки сред палатките. От Голямата палатка идва светлина и топлина. Всички се насочват към нея, като пеперуди към пламък. Пием чай, после вечеряме и после пак пием чай. Именно така започна “Голямото Пиене На Чай В Пустинята” или ГПНЧВП, в резултат на което щяхме да изпием няколкостотин литра чай и да изпикаем в прекрасната пустиня почти същото количество през следващите 3 дни. Чашките са малки, а чаят сладък. Тъкмо го изпиеш и се появява любезен бедуин с черен от сажди чайник на 100 годни. С жест той посочва празната ти чашка, очаквайки одобрително кимване. На въпроса кога ще има Интернет, бедуинът с разбиращ израз на лицето, посочва с въпросителен жест към чая усмихвайки се. Един вид “Не ме занимавай с глупости и без това не схващам какво ме питаш изобщо. Искаш ли чай?”. Lovely! 

Всички бедуини в лагера са роднини на Главния бедуин, който се разхожда с червена чалма и тъмни очила затъкнати в чалмата – the big boss. Той е the big boss защото знае английски. На високото над лагера има малка площадка с няколко одеяла, където Той прекарва времето си, администрирайки лагера. Мястото е избрано заради по-добрия обхват на телефона и интернета. Някои от нашите хора тайно Му завиждат заради Интернета и искат да седнат на ложето Му. Разбира се това е неуместно!

В палатката – две легла, одеяла, възглавници и малка детска кофичка, която можеше да служи както за нощна тоалетна, така и за масичка за часовник, в което аз лично я превърнах. Студ. Лягаме си. Единият съ-палатник кихва. Другият съ-палатник на съседното легло леко се разклаща, поемайки вибрациите от звука. Тъй като леглата са върху пода на палатката, която от своя страна е конструирана върху колове забити в пясъка, всяка вибрация се предава от и на всеки предмет в помещението, потъвайки накрая в плътта на лежащите. Вероятно това е причината в палатката да няма много предмети, всъщност никакви. Този вибрационен феномен ни буди от време на време, но после бързо се унасяме отново. Студ! 

8.30 сутринта. Слънцето бавно се показва над зъберите на скалите. Пустинята Уади Рам бавно се събужда, отърсвайки се от нощния хлад. Скалите се оцветяват във всички нюанси на червеното. Ние се опъваме на миндерчетата в Голямата палатка до Големия огън, където се наливаме с чай. Този прекрасен момент, когато студът отстъпва на топлотата е прекрасен. Малко говорим, повече се наслаждаваме на тишината, спокойствието и бедуинската атмосфера. Постепенно идеята на това пътуване започва да се случва.

Качваме се на два джипа и потегляме навътре в пустинята. Спираме до малка вдлъбнатина в скалите, от където капе вода, процеждаща се през процепите. Място за водопой. Всички веднага се покатерваме по скалите. Аз намирам череп с рога на коза и го подарявам на BTB. Тя засиява и казва, че ще си го занесе у дома. После изпява тихо детска песничка за козле, пъхайки черепчето в раничката си. Закопчава я грижливо, за да не го изгуби.

Спираме до скала с вид на гъба. Снимаме пикаеща самотна коза на фона на гъбата. Мотаме се известно време, след което отпрашваме към каменния мост Um Fruth – уникална арка и една от най-фотографираните забележителности в пустинята. Всички почти се качваме на моста, снимаме се и се радваме на все по-яркото и топло слънце. 

По пътя виждаме Скалния Мост Бурда (Burdah Rock Bridge) – страхотната малка планина с арка на върха, която оставяме за катерене следващия път.

Пустинята ни обзема, омайва и омагьосва! Удоволствието нараства и това се усеща по все по-адекватните шегички. Един човек от групата решава да подаде празната си чашка на бедуин, за да му я напълни с чай – жест, който до края на пътуването усвояваме до съвършенство. Тогава друг човек от групата, забелязвайки, че бедуинът е с една обута обувка само, казва небрежно, че не бивало да се дава чаша на полу-обут бедуин. Друг човек от групата опонира, че това е Ок, но не било Ок да се подават неща с лявата ръка, защото това обиждало бедуините. Накрая BTB просто махва с ръка и казва “Абе целувайте се”. После всички потъват в мислите си. Аз си записах този разговор, за да мога сега да ви го предам и да научите, че именно в този момент се отпуснахме напълно и някак си се сляхме с околната среда.

Шофьорите на джиповете ни оставят пред входа на един каньон. Щяха да ни чакат от другата страна с колите. Ние тръгваме пеш. Мястото се оказва със страхотно ехо. Изведнъж лек ефирен глас се понася над скалите и пясъците. В началото леко плах, после все по-мощен и мощен. Песента завладява цялото пространство. “Назад, Назад Моме Калино” прозвучава за първи път в този тесен каньон със страхотно ехо и оставя дърве, камънак и живи твари онемели от почуда и омая. Никой не мърда докато песента не свърши. Светът замира, утихва, става топъл, добър, светъл и чист. Тази песен в този каньон е гвоздеят на днешния ден. Така разбрахме, че има певица в нашата група. Тя се усмихва, сякаш нищо не е направила. Тя всъщност направи светът една идея по-добър!

От другата страна ни чака запален огън. Двамата бедуини готвят за нас. Бяха стъкмили малко огнище, на което в бакърена тенджера къкри някаква яхнийка. Саладка има също, върху която със замах бедуините изсипват консерва с риба тон. На пръв поглед храната изглежда като случаен микс, но всъщност е вкусна и ние винаги през следващите дни си изяждахме всичко.

Продължаваме към скалата с древните надписи (Anfashieh Inscriptions), за които се смята че са от набатейско време (набатейците са построили храмовете в Петра и са живели дълги години в райна). Още преди да сме видели древните надписи, съзираме камили, които се предлагат за езда. Всички, почти се хвърлят жадно към животните, яхват всеки по една камила и отпрашват в луд галоп към хоризонта. След минути в далечината се виждат само развети от пустинния вятър коси и бедуински кърпи.

После гледаме образа на Лорънс Арабски, издълбан в една скала. Става време за поредния чай, който този път щяхме да пием на залез слънце. С джиповете се отправяме към подходящите за целта скали, за които обаче знаят още около 1000 човека. Изведнъж се оказваме на дълъг скален рид, където всички с нетърпение очакват да видят залеза на слънцето. Чудех се дали това ме дразни или ме забавлява. Заложих на забавата. Наливаме си чай, сядаме и зяпаме залеза. Така изпращаме този прекрасен ден.

Семейство поляци (тя руса, той як, с две прекрасни дечица), две лесбийки-французойки, едно видимо заможно индийско семейство (не бива да си представяме индийците само в гета), които си говореха с двойка италианци на смешен английски за японска храна, бедуини в празничните си роби и ние  няколко българчета, седим около огъня в Голямата палатка и се наливаме с чай. Lovely! Чакаме манджата, която всяка вечер е една и съща, но изключително вкусна. Нарича се Зарб (Zarb) – бедуинско барбекю от месо и зеленчуци, приготвени в голяма подземна яма.

 

Тази вечер в палатките е по-добре защото подобно на Мечо Пух осъзнаваме, че по-добро от едно одеало са две одеала. Спим добре!

 

На следващата сутрин бавно се събуждаме, лека излежавка на миндерчетата в Голямата палатка, сърбайки поредния чай на припек. Слънцето леко гали косите ни, издухвайки студа от телата и душите ни. Олекваме! Днес ще вървим сред пясъци, скали, урви, храсти, по път или без такъв. Слушаме музика. Реших да пробвам новите слушалки и наистина преживяването на тези гледки с музика е около 50 пъти по-вълшебно, отколкото без музика. Изредиха се всички да послушат през новите слушалки. Да споделяш било прекрасно. Не, страхотно е!

 

Влачим се бавно, така както винаги съм искал да пътувам. Насред пустинята – чайна. Сядаме, пием чай и после пак полека се понасяме сред пясъци и скали-гиганти. Слънцето се дига високо, небето става още по-синьо. Пълним дробовете с чист въздух и изпразваме главите си от мисли.

 

Продължаваме да се влачим небрежно из пясъците. Стигаме до една скала и се опваме на слънце. Говорим си! Бедуините готвят, а ние мързелуваме. После пускам на хората една Коледна песен на телефона си. Музиката се разнася, удря се в скалите, връща се при нас и утихва в чашата с чай. Стори ми се вълшебно това и бях благодарен, че има с кой да споделя този момент. Радвам се за себе си, за хората, за света, за всичко живо и неживо. Вероятно това е идеята за Коледа. Така я чувствам аз в този момент и така отпразнувах аз тази Коледа, на тази затоплена от слънцето скала….всъщност няколко дни след самата Коледа.

 

Тръгваме да се прибираме. Слънцето ни гони по петите докато се влачим. Приказваме си, смеем се. Празнуваме тихо и спокойно.

 

Вечерта е Нова Година. Постепенно всички се настаняваме в Голямата палатка. Твърде различни хора сме събрани на едно място. Обединява ни желанието да не празнуваме Нова Година в ресторант или в къщи. Много от хората нямат представа какво да очакват от тази празнична нощ и просто си седят на миндерчетата, приказват си със съседите. Аз също си седя и слушам историите. Пия вече 10-та чаша чай и усещам как ми писва леко да пикая през половин час. Спирам чая. Музикалният бедуин започва да пуска уредбата по-силно, канейки гостите да танцуват. Първоначално малко срамежливо, после по-уверено хората се надигат към дансинга и започват да се клатят кой както може. Една жена го удари на туист. После някой образува влакчето, за което споменах в началото на тази творба. На танцът-влакче вече всички знаят какво да правят. Приисква ми се да се кача и аз, но не ми стигат около 2 бутилки твърд стимул. 

 

Тогава Betty The Black (BTB) въздъхва леко, изпива на екс стотната си чаша чай и под лекия ритъм на музиката започва да се клати, както беше седнала пред огъня. После започва да се надига леко, като движенията  подчертават всяка нота, всеки звук. Не можем да откъснем поглед от нея. Вълнуваща е!

 

5.30 сутринта. Изгрев. Отново сме на джипа. Леденият вятър роши разпилените ни коси и брули трезвите ни като тиквички лица. Толкова много чай! 

 

Петра (подробно за Петра може да прочетете тук:  https://bg.wikipedia.org/wiki/Петра ). Древният град беше вече пълен. Всички курортисти бяха дошли рано и идеята за разходка с по-малко хора наоколо отпадна за съжаление. Все пак не бяха толкова колкото станаха по-късно. Качваме се до Манастира, сядаме да пием кафе. Всеки път до сега сме идвали тук рано сутринта, когато има не повече от 10 човека. Тишината, слънцето и Храмът пред нас винаги са действали магично. Искаше ми се да покажа на групата това място без хора. 

 

Петра е свърталище. Помислих си за целия народ минал през града, откакто съществува – колко драми и щастливи случки са се случвали в този чуден каньон. Въздухът сякаш е наситен с истории. Да го стиснеш и ще потекат романи, новели, притчи, приказки и небивалици. После си тръгнахме. Летището в Акаба, полет до София, шофиране 7 часа през ноща. Варна!

НАШИТЕ ТЕМАТИЧНИ СТРАНИЦИ (странички с програми, пътеписи, истории, фотографии, видео т.е всичко на едно място за любим наш район):
.

Исландия и остров Шпицберген (Норвегия)
Централна Азия
Близък Изток
Далечен Изток и Югоизточна Азия
Индийски субконтинент
Мароко

Всички права запазени © Хиляда Пътешествия ЕООД. 

error: Content is protected !!