ХИЛЯДА ПЪТЕШЕСТВИЯ

 info@thousandvoyages.com /Тел (WhatsApp/Viber): +359 888 420 160 / Facebook / Instagram / Twitter

Пътешествие из западна Африка – Гана, Того и Бенин (пътепис)

Международното летище Котока в Акра – душно, влажно и топло. Бусът ни отвежда до хотела. Душ и по леглата.

На следващия ден част от групата ни отидохме до старата част на Акра – Джеймстоун, за да видим рибарското пристанище. Бях чел за мястото, но това което видях надмина очакванията ми – десетки лодки се полюшваха по леките вълнички близо до плажа, който всъщност представлява самото пристанище. Когато някоя се приближи до брега, започва разтоварването на рибата директно на пясъка. Плътно хора навсякъде, глъч, жега, мрежи и доста мръсно. Точно до пристанището има малко гето, където рибарите живеят с техните семейства. Достъпът до плажа беше странен, тъй като специален гид трябваше да ни заведе до брега, за да ни каже къде точно може да снимаме. Спряхме до бариерата, където местен рекетьор контролираше пътнико-потока чрез малко мръсно въженце. Образно за Африка, но в доста случаи и буквално – плащаш, след което въженцето пада и ти минаваш. Без кеш, въженцето не пада.  Дойде гид, прекара ни през мръсното шнурче. Разходка, снимки! Уау! Преживяването беше страхотно. Повече за Джеймстоун, фарът и други интересни места в близост може да прочетете в края на пътеписа, тъй като през последния ден от пътуването цялата група прекарахме повече време в района.

Продължаваме към селото Атсиекпое (Atsiekpoe), разположено на брегове на река Волта. До него стигнахме с лодка през реката Волта. Реката е по-широка от Дунав, спокойна и като че ли чиста, което може би е заблуда. Няма крокодили заради шума от моторните лодки, които я пресичат на това място. Селцето преди реката изглежда оживено заради пристана – малки магазинчета по черния път и нещо като бар на брега. Пресякохме я за около 15 минути. От другата страна ни чакаше малко ресторантче, където домакините ни сервираха манджата на приятна беседка над реката. След хапването продължихме към самото село Атсиекпое. Хората от етническата група Еуе обитават примитивни къщи, построени от термитна глина. Бедността е африканска, но хората се усмихваха, децата играеха в праха сред кокошки, пилета и малки прасенца. Домакините ни показаха клиниката, която все още се строи. Дарихме малко пари, но истината е че без сериозна инвестиция, клиника там скоро няма да има. Момичето, което ни превеждаше беше на около 16 години – разбираем английски, интелигентна и наистина симпатична девойка. Тя предложи почти директно на един от членовете на групата да се омъжи за него, като очевидно не любовта беше основния мотив. На фона на мизерията да се мисли за любов е очевидно неуместно. 

Ежедневието на хората от селото е свързано и зависимо от реката – превоз на стоки и хора, риболов или просто мотане или къпане. Някои работят в малки градинки, където отглеждат зеленчуци само за техни нужди. Обясниха ни, че земята е обща, на цялото село.

Уредиха ни аудиенция с най-възрастния човек в селото. В малка полутъмна стаичка се появи като призрак възрастен мъж с тъмни очила, на който аз не бих дал повече от 70 или 80 години. Оказа се на 105 години. Това, което аз запомних от неговите думи е, че историята в основни линии се повтаря, каквото е било преди пак ще става  – един вид нищо ново под слънцето. На въпроса какво би посъветвал младото поколение от позицията на своята възраст, той отговори, че най-важното е да имат респект. Ключовата дума като цяло по време на този разговор беше “респект”. Ако за 105 годишния старец ключовата думата е “респект”, то за нашето поколение или може би за бялата раса думата би била скептицизъм, гарнирана с доза съмнение и недоверие в различни варианти. За това ще стане дума по-нататък в пътеписа.

На път за реката попаднахме на спортен празник, за който стана ясно че се провежда един път годишно. Стотици деца от 8 села в околността се състезават в различни дисциплини, като победителите след това отиват на състезания на регионално, а след това и на национално ниво. Малки групички деца пееха, танцуваха – шум, глъчка, закачки, пъстрота…истинска Африка. Едва се откъснахме от мястото и хората.

Първото място, което посетихме днес беше форт Принзенстайн (Prinzenstein) – стара датска крепост на брега на Атлантика, основана през 1784 година. Това е една от 4-те най-важни крепости построени от датски търговци по африканското крайбрежие. Използвана е за транспортиране на роби към Новия Свят и за защита от другите колониални сили – холандци и англичани основно. Сградите са запазени, както и някои артефакти от злокобните времена на търговията с роби. Както всички музеи в западна Африка и този беше в окаяно състояние. Все пак нещата могат да се видят и почувстват. За търговията с роби ще стане дума по-нататък в текста.

Следващата ни спирка преди границата с Того беше лагуната Аву (Avu), единствената сладководна лагуна, световно защитена местност. Обитава се от антилопата Ситатунга, която живее постоянно или сезонно в наводнени блатисти местности. Ситатунгата е един от застрашените видове в Западна Африка, за разлика от други подобни видове на континента. Имахме възможност с лодка да се разходим, но се отказахме защото вероятността да видим тази антилопа е наистина малка.

Малка шумна група жени чистеха риба на брега на лагуната, като се смееха шумно. Изръсих се 5 местни пари, за да ги снимам как чистят рибата. Всичко или почти всичко в Африка се заплаща. Правих снимки около минута или две, след което жената каза – стоп, край на снимките. Още снимки – още пари. Така са тук нещата.

Местните не харесват да ги снимаш защото вярват че образът им на снимка може да бъде използван с нечестиви цели. Дали с парите за снимки си купуват някаква вуду защита не стана ясно.

Пътят се вие покрай океана. Безкрайни плажове, палми. Малки селца с къщички. Пълна африканска екзотика.

Следващата спирка беше огромен местен пазар. В индианска нишка с Уилям (нашия местен водач) отпред и аз отзад минахме напреки пазара. Истински африканси пазар – глъч, шум и пъстрота от която очите се пренасищат, а емоциите нарастват експонинциално.

Границата межди Гана и Того е точно в началото на град Ломе, столицата на Того. Мръсно, душно помещение с гишета. Попълване на лични данни на мръсни листове хартия. Няколко служители обработват паспортите ръчно. Цялата процедура отне около 2 часа, но затова пък имахме в паспортите няколко печата заемащи плътно една цяла страница. Мъничката невзрачна, изкуствено създадена страна Того употреби цяла една страница за важните си печати с подписи. Колкото си по-малък толкова егото ти е по-голямо, заключение очевидно в сила, както за хора, така и за държави.

За щастие от другата страна приятните емоции започнаха веднага. Разположихме се в едно местно заведение на плажа, където хапнахме прясна риба, изключително вкусна и доста евтина. Същата риба по-късно щяхме да ядем на доста по-високи цени в курорта, където спахме.

За разлика от Гана, Того е франкофонска страна и атмосферата леко се сменя. В миналото са смятали град Ломе (Lome), столицата на Того за „Париж на Западна Африка“. Краткият ми коментар от малкото време, което прекарахме в града би бил “…чак пък Париж…”…толкова за града, който пак казвам, не разгледахме подробно. Основната ни цел беше Le Marché des Fetisheurs – пазарът за вуду магия, където хората купуват предмети от кожа на животни, кости и черепи, които ползват за своите традиционни вуду церемонии. Постепенно вуду културата започна да се появява все по-често и по-очевидно. 

Вуду е дълбоко вкоренена в културата на местните. () Това не е вероизповедание, а начин на живот. Вуду е култура, философия, изкуство, музика и танци, език, народна медицина, правосъдие, власт над отвъдното, устна традиция и ритуали. След като човек умре, душата му се превръща в дух със свръхестествени сили. Местните свещеници, наричани още жужу (juju), имат способността да комуникират с духовете. Чрез разнообразни ритуали и церемонии духовете се привличат, могат да общуват с живите, както и да се намесват в живота на хората.

Поради това, че беше краят на деня на пазара нямаше много купувачи. Взеха ни по 2,000 колониални франка (около 6 лева) за правото да снимаме. Местният ни водач там за пазара (да има такъв на пазара за такива като нас) каза, че той е основан с подкрепата на 15 държави от региона и е най-големият от този род в света. Да, голям беше, стоката уж прясна както се казва, но воняща на мърша, основен атрибут във вуду церемониите.

Вкараха ни в една стаичка – вуду храм, където ни разказаха за историята на вуду културата, за някои от церемониите и фетишите. Стана ясно, че на самия пазар се продават не самите фетиши, а съставките от които те се правят. Фетишът е съставка или комбинация от няколко такива, натоварени с магия, която може да бъде и за зло и за добро.

Раздадоха ни по няколко фетиша, разказаха ни за това какво носи всеки един от тях, след което можехме да си ги купим, ако желаехме магиите да се случат. Никой от групата обаче не си закупи такъв фетиш…скептицизмът и недоверието надделяха.  Аз видях една малка дървена кукла без една ръка паднала на пясъка. Поисках я и я получих (срещу заплащане разбира се). После я хвърлих в морето на плажа във Варна. Морето на два пъти я върна обратно на пясъка. Наложи се да ида на вълнолома и да я хвърля по-далече. Хареса ми идеята за необикновената съдба на тази вуду кукла – изработена от местен пич доста нескопосно (беше доста грозна триглава кукла), после паднала случайно в праха на пазара, после някакъв от България я вижда, купува нея, вместо скъпите натруфени маски, носи я в България и я хвърля в Черно море, чиито води я отнасят незнайно къде…

На следващия ден се отправихме към село Даведи (Davedi), където живеят също хора от етническата група Еуе (Еwe), населяващи южната част на Того. Районът е известен с масивните си ананасови насаждения и палмови дървета. В плантацията за отглеждане на ананаси ни посрещнаха с артистично изрязан ананас. Адски вкусен. После местен човек ни поведе навътре в плантацията, разказвайки ни подробно за отглеждането на ананасите, събирането на реколтата и засаждането на нови растения. 

Научихме много и за един специален вид палма, като разбрахме и как се добива палмовото вино. Пътечката се виеше между ананасите, палмовите горички, бананови дървета, шубраци…човек има усещането, че ходи сред джунгла, в която тук таме има малко полезни за хората растения. Човешката намеса не се усеща твърде натрапчиво. Няма големи еднообразни плантации, полета безкрайни с мощна селско-стопанска техника. Току изневиделица изникват от нищото малки глинени къщички с жени и деца. По-старите жени са голи до кръста, докато по-младите очевидно бяха чули, че било срамно да ходят голи. Изглежда животът не се беше променил през последните 70, 80 или стотици години. Попаднахме в свят от миналото и на мен лично усещането много много ми хареса.

На площада в селото дойдоха няколко жени, които ни представиха вуду ритуал с кукли. Беше предназначен за близнаци, които са починали. Отделен ритуал има за близнаци, които са останали живи. Незнам по какви причини бяха избрали ритуала за мъртвите близнаци, който да ни покажат!  Независимо, че сама по себе си темата за мъртвите близнаци беше достатъчно интересна, подробен разговор се завърза по друга тема – за имената на хората. Оказа се, че много популярно е децата да се наричат на деня, в който са родени плюс мястото, на което са родени, като освен това имат и някакво “западно” име, както нашия водач Уилям. Разговорът се задълбочи още повече, като стана дума за имената на близнаците, за които има допълнителни изисквания. Например има разлика, ако близнаците са еднополови или двуполови и така нататък.

След куклите и разговора за имената, видяхме как местните хора от селото извличат палмово масло от ядките на палмите. В казан пълен с нещо като каша жените влизат боси и се започва едно тъпчене. Казаха, че жените си миели краката преди да влязат в казана, ама кой знае! Сценката е определено екзотична, но като че ли нямахме желание да опитваме от палмовото масло. Не че не ядохме местна храна на няколко пъти по време на пътуването, вероятно сготвена с подобно масло. Когато не виждаш и не знаеш, приемаш по-лесно.

Отново голям африкански пазар току преди границата между Того и Бенин. Екзотика, слънце и тълпи! В началото му бихме кокосово мляко от кокосови орехи, които една жена ловко обели за нас. Част от пазара беше посветена на вуду фетишите. Отново пазарлъци и надлъгване за снимките. Като цяло настъпи една лека умора от тази непрекъсната борба за снимки.

Последва границата между Того и Бенин – поредното административно недоразумение. Тук имахме електронни визи (разпечатани разбира се), което донякъде облекчи формалностите. Не и попълването на мръсни листи с личните ни данни.

Пристигаме в селото Грандпопо (Grandpopo), Бенин по тъмно. След известно лутане из тъмните квартали, попадаме на силна музика. Бусът заема стратегическо място, осветявайки площада. В единия край – група музиканти свирят, пеят и танцуват. Изведнъж от един страничен вход/изход започват да се появяват вуду духове (големи куполообразни кукли) с покривало от ресни. Движат се с въртеливо движение по прашната площадка. Около тях се суетят мъже, вършат церемонии. В някакъв момент духът (голямата кукла) спира движението, тресе се, хората махат купола с ресни, като вътре се вижда малка вуду статуя. Мъжете поемат в устата си алкохолна течност (джин) и плюят върху статуята. Ритуалът се съпровижда от силна музика и танци. След като духът се успокои, куполът с ресни отново се слага, след което голямата кукла продължава въртенето. Този вуду ритуал се провежда във всички села в Бенин. Не беше нагласен само за нас. Ние просто предварително знаехме, че точно в това село ще има днес ритуал. Тези церемнии продължават до към Нова Година и са тардиционни за тази част от годината. 

Вуду е официланта религия в Бенин. В други вуду страни – Гана, Того, Буркина Фасо официалната религия е християнството, като в някои райони е с преобладаващо мюсюлманство. Паралено с тях се практукува и вуду. В Бенин се практикува основно и само вуду.

В един момент, когато мъжете махнаха купола на голямата кукла, те извикаха публиката да надникне в него, за да се увери всеки, че вътре няма човек, който да я задвижва. Аз заснех една голяма част на видео. Действително вътре нямаше човек или поне на мен така ми се стори. За да не задълбочавам в темата ще напиша само, че нашият вроден скептицизъм отново надделя…с други думи “…не на мене тия”. Разговорът с елемент на лек спор за вуду се пренесе в хубавия ресторант на брега на океана, където вечеряхме. На въпроса към Уилям дали той вярва във вуду, отговорът беше, че във вуду не се вярва. Вярва се в Христос! За вуду той знае, че е реалност, някаква реалност, която е вид истина, може би различна от тази която ние бихме нарекли истина. Една жена от групата описа най-добре това, на което станахме свидетели. Според нея става дума за някаква различна енергийна вибрация на съзнанието, нещо подобно на състояние след употреба на наркотик. Аз бих добавил нещо като Дон Хуан на Карлос Кастанеда и неговата паралелна реалност. На основата на тази странна, различна енергийна вибрация се гради цяла една култура, обхващаща милиони хора. Пренесена от робите отвъд океана, тя и до днес се е запазила почти непроменена, което ни беше казано и подчертано на няколко пъти. Това е знак за устойчивостта и огромното значение, което вуду културата е имала в миналото, а и продължава да има и днес по тези места и отвъд океана. Понеже вроденият ни скептицизъм се сблъска почти челно с мистерията, решихме тактично да спрем дискусията до тук. Всеки взе нещо от тази случка, всеки научи нещо ново и точно това беше целта на занятието. Аз съм доволен и може би една идея по светнат по отношение на вуду културата.

На следващия ден продължихме пътуването си към “столицата на вуду” – град Оуидах (Ouidah) в Бенин. Първо се отбихме в храма на змиите. Както името подсказва, в него живеят и се почитат като богове змии – питони. Змията е свещенна във вуди ритуалите, поради което има и специален храм посветен на нея. Човекът в храма ни обясни, че цалата местност, където днес е храмът е свещенна. В миналото е било гора, съответно също свещенна. В някакъв момент, когато християнските мисионери настъпили по тези земи, уредниците на свещенната гора отстъпили един парцел на новопристигналите християни. Там днес има голяма църква, почти катедрала, която се намира точно срещу храма на змиите. Беше ни обяснено как вуду практиките и ритуалите са се съвместявали с християнството. Така в един момент денем хората били християни и ходели да се молят в църквата, а нощем практикували своите вуду церемонии. Никой не виждал противоречие или нещо нередно в това.

За змиите още нещо – вечер ги пускат от храма, след което те плъзват по къщите на хората за да се нахранят с яйца, пиленце или други змийски лакомства. Хората ги връщат сутринта в храма. Никой не убива змия, за да не си навлече лоша магия.

Град Оуидах (Ouidah) има лошо минало. Това е едно от основните места по западното африканско крайбрежие, от където робите са поемали на запад през окена към Новия Свят. Пътят на робите – „Route des Enclaves“ е 3,5 километров черен път, който е бил последния етап от маршрута преди робите да бъдат натоварени на корабите. Започва от тържището за роби, което днес е един малък площад с вековно дърво по средата и мемориална плоча. Тук търговците са купували/продавали човешката “стока”. След като приключи сделката, робите се откарвали към “Дървото на забвението”, около което били карани да обикалят докато вуду магьосници им прилагали магии и церемонии. Целта е била да забравят от къде са, кои са и така да се превърнат в послушни полу-животни. 

Следващият етап от “Пътя на робите” е “Стаята на тъмата”, където са ги държали по две седмици. Влизали са по тъмно и са държани на тъмно, за да изгубят съвсем ориентация за време и място. 

Следващият стоп по “Пътя на робите” е място, където последно са ги проверявали за годност. Слабите или умиращите са ги закарвали до общ гроб, където са били погребвани живи. На това място днес има голамо пано -мемориал. 

Последното място от Пътя е плажът. В океана са се поклащали корабите, до които робите са били откарвани с лодки. Били връзвани на синджир, така че ако някой скочи завлича всички след себе си. Такива случаи е имало. В кораба жените са били полагани по гръб, за да могат надзирателите да се възползват от тях, а мъжете по корем. Днес на плажа има огромна арка, която се нарича “The point of no return” – Точката, от която няма връщане назад. 

Фактологията по-горе вероятно звучи ужасно, сякаш не може да бъде истина. За съжаление е било самата истина и за нея няма годни и адекватни думи. Мястото е красиво и спокойно днес. Градчето живее своя ритъм, но споменът за робите никога няма да го напусне. Целият път е черен, дори не е асфалтиран, зле поддържан и занемарен, независимо че е ЮНЕСКО място.

Следобед ходихме до “Свещенната гора” – парк, в който най-известното място е едно дърво, за което се смята че е свещенно. Когато първият крал на кралството Оуидах    Кралят на Кпасе почувствал, че краят му наближава, той казал на децата си, че не иска хората да виждат тялото му. Един ден той просто изчезнал, като се оказало, че неговият дух се е вселил в дърво от вида Ироко, растящо в тази гора. От тогава всяка година се извършват церемонни пред дървото. Ако го докоснеш с лявата си ръка и си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне. Никой от нас обаче не направи това. 

Паркът е дом на няколко десетки скулптури на съвременни местни артисти, представящи герои и свързани с тях истории от местната вуду традиция. 

В парка живее голяма колония дневни прилепи, които допълнително създават някаква магична очарователност на мястото.

Следващата спирка беше историческия музей, разположен в старата крепост, известна като Форталеза Сао Жоао Батиста. Крепостта е португалска и е обслужвала португалските търговци на роби. Запазена е доста добре, като в помещенията има музей с останки от робските години, като например предмети срещу които са били разменяни роби – огърлици и други. В музея има макет на френската крепост в района, която е обслужвала съответно френските робовладелци. След края на робството, французите са разрушили до основи своята крепост, за да не оставят никакъв спомен за срамното си участие в тази търговия. Поради това днес няма останки от френската крепост. В португалската крепост за запазени стените, основните помещения, както и казармите за войниците.

Продължихме към наколното село Ганви (Ganvie), построено на дървени платформи в средата на реката Lac Noukoué. Около 20 000 души от племето Тофину (Tofinu) живеят в това уникално по рода си селище в западна Африка (на 400 години). В миналото хората построили къщите си в реката, за да се спасят от ловците на роби, както и за да усвоят нови територии за заселване. Хората Тофину (Tofinu) се препитават почти изцяло от риболов. Качихме се на лодка, която щеше ни разхожда из селото следващите няколко часа. Първата спирка беше гробището на селото, разположено на най-високото сухо място, което никога не се наводнява, нещо като малък остров. Имаше доста семпъл вуду олтар и един гроб (всъщност са повече, но са пръснати наоколо). Потеглихме обратно с лодките към селото, като спряхме в нещо като инфо център с магазинче със сувенири. Картините от местните художници бяха със забележително качество, поради което някои от нас доста си накупихме от тях. Местните художници са наистина талантливи. По-късно в хотела опънах платната с рисунките на пода и ги гледах известно време. Изпитвах удоволствие, радвах им се, наслаждавах се! Може би истинско е това изкуство, което те кара да изпитваш емоция – негативна или позитивна. Има емоция – има изкуство! Няма емоция – няма изкуство! Всичко останало е суета. 

Продължихме с лодката да обикаляме из каналите на селото. Понеже беше неделя навсякъде се чуваха вискоговорители с проповеди на християнските свещенници, които водят неделните сужби. Минахме покрай няколко. Жени и деца в бели чисти дрехи произвеждаха глъч в църквите, но като че ли проповедите на висок глас през високоговорители превземаха пространството. Стори ми се агресивно! Сякаш с надутите децибели ще доближат Хрстос до хората. Липсваше тишината, смирението, спокойствието на църквата, каквато ние познаваме. Тук тя беше агресивна, не канеща, а заставяща да се молиш, да се подчиниш. Не ми хареса!

За щастие не всички бяха на църква в тази неделна сутрин. Паркирахме лодката до една от дървените къщи, за да отидем на гости на младо семейство. Малката дървена веранда едва ни побра всички. Жената на видима възраст от около 25 всъщност май не знаеше на колко е години или преводачът не успя точно да преведе въпроса ни. Имаше 5 малки момчета, раждани най-много през година или две. Симпатяги и сладури отвсякъде. На въпроса кой е най-големият им проблем, тя се затрудни да отговори, като подозирам отново, че или тя не знае какво е това проблем или преводачът не успяваше да преведе адекватно въпросите ни. Като цяло комуникацията беше трудна, поради което спрях да задавам въпроси и се зазяпах в къщата вътре – почти нямаше предмет на който да се спре погледа ми – празно бедно, голо. Тези хора не притежаваха неща. Жената не спря да се усмихва през цялото време държейки едното дете в скута си. Изглеждаше щастлива или доволна или най-малкото поне не депресирана или видимо нещастна. Дадохме пари! Може би затова тя се усмихваше…”… изведнъж някакви бели идват, гледат, задават глупави въпроси и после оставят пари. Хммм”

По каналите на селото кръстосваха малки лодки, канута, някои управлявани от деца на крехка възраст. Очевидно тук хората първо се научават да карат лодка и после всичко останало. Минавахме покрай къщите на хората и зяпахме в домовете им. Като цяло не видяхме намръщени физиономии. Хората изглежда се чувстваха добре тук. Правителството им е предлагало земя, извън езерото и реката, но те са отказали да го напуснат. Корените, традицията, ценностите, които държат тази общност на повърхността на водата изглежда са доста силни.

Бавно се отправихме към пристанището. Минахме покрай лодка натоварена с пръчки. Стана ясно, че хората забождат пръчките на дъното на езерото създавайки по този начин местообитания за рибата, която след това ловят. Отново стъпихме на твърда зема и продължихме по нашия път. 

Следващата цел беше град Абомей (Abomey), стар град и столица на бившата империя Дахомей (Dahomey) ( ) от 16-ти – 19-ти век. Абомей е известен с Кралския дворец и музея, които са включени в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство. Целият комплекс е меко казано странно място. Имало е общо 12 краля на кралството Дахомей, като всеки е добавял своя собствена резиденция в дворцовия комплекс. Това довело до построяването на 12 дворци. В момента само два от тях са останали. Хората населяващи кралството Дахомей са от народа Фон, най-голямата етническа група в Бенин, които са и сред основателите на империята на Дахомей. 

Обиколката на двата двореца с прилежащите им вътрешни дворове тръгна мялко вяло, тъй като за нас нямаше местен екскурзовод на английски език. Трябваше да се присъединим към френск0-говоряща група. Схемата не издържа дълго и се отказахме. Малко по-късно все пак се довлече една леля, решена в синьо и започна да се обяснява на френски, но поне беше само за нашата група. Нашият водач превеждаше на английски, а аз на български. Това беше все пак по-приемлив вариант и така тръгнахме из двореца. Твърде дълъг би бил подробния разказ за кралете, традициите и живота на кралството, за да го описвам тук. () Само ще спомена, че видяхме доста запазени артефакти от онези времена, които по някакво чудо са останали запазени въпреки изключително лошото състояние на музея. Видяхме запазен трона на най-могъщия от царете, конструиран върху човешки черепи, огромните чадъри, под които техни височества са се крили от слънцето, множество съдове и други предмети от бита. В залите беше полутъмно, тъй като липсваха крушки. Иначе в музея беше забранено да се снима. Някои от хората тайно снимаха с телефоните, жената ги забеляза и се развика. Аз пък й повиших тон леко, че няма крушки и не може да видим експонатите в тъмното. Малко се понапрегнахме, но само малко! Ако имаше от къде щях да купя едни крушки да ги завинтим, поне да видим нещата както трябва, но бързо се отказах защото да се намерят крушки в Абомей най-вероятно е проблем, пък и едва ли щяха да се задържът дълго във фасунгите си. ЮНЕСКО е включила това забележително място в списъка си не случайно. Най-вероятно организацията е дала пари за подръжка и ремонти, които обаче по познат маниер са били успешно усвоени в хубавия хотел, където спахме същата вечер. Решихме, че няма начин такъв хубав хотел да се пръкне насред беднотията без парите на ЮНЕСКО или други организации, които със сигурност действат в района.

Но да се върнем на дворците и музея. Доста от помещенията всъщност за запазени, също дворовете, като този на който са се извършвали всички официални церемонии. Гробницата на най-великия от 12 -те краля също е запазена, както и гробницата на част от неговите жени. Когато той починал няколко десетки (мисля бяха 41) жени доброволно са избрали да го последват в задгробния живот. Някои от помещенията – гробници са били изградени от кал премесен с кръв и кости от жертвоприношения. До към края на 19 век те са били изцяло и само от хора като жертви. В един момент хората са били заменени с животни, но церемониите са продължавали, все така кървави и зловещи. Според днешните стандарти, доста жестоки са били царете в краството Дахомей. Проливала се е кръв под всякаква форма, навсякъде и по всякакви поводи.

Много интересни са Амазонките от Дахомей. Подробно може да прочетете за тези митични жени-воини на български език ето тук: https://lifestyle.framar.bg/запознайте-се-с-най-безстрашните-жени-терминатори-в-историята-амазонките-от-дахомей 

Голяма тема свързана с кралството Дахомей е робството. Смята се, че благодарение на него това Кралство изобщо е просъществувало. За пореден път в музея видяхме артефакти и доказателства за търговията с роби. Подаръците, които царете са получавали за робите – украшения, оръдия и други вещи. Тук ще си позволя да цитирам един надпис, който прочетах в португалската крепост Форталеза Сао Жоао Батиста – макар африканските царе и вождове да не са инициирали търговията с роби, те доста охотно са помагали на белите робовладелци в тази тяхна дейност, като са продавали не само военнопленници в робство, но и хора от собствените си народи. Местните вуду магьосници охотно са изпълнявали ритуали в полза на робовладелците по “Пътя на робите”. Разбира се за нас е ясно, че в онези времена неща като хуманизъм, човеколюбие, равенство, свобода, братство и прочие ренесансова терминология не са съществували дори като думи. На робите не се е гледало като на хора. Както един член на групата каза, кой знае как ще ни съди нас бъдещето поколение след 200 – 300 години за това, че колим и ядем животни. Като се замисля има много сходно и много вярно в тези думи. 

Нашата синя екскурзоводка ни водеше от двор в двор, като едва прикриваше досадата и мързела от лицето си. Мислех в един момент ще се строполи от мързел до някоя от гробниците и ще захърка блаженно зарязвайки ни. Това беше едно от местата в западна Африка, които оставиха у мен така наречените смесени чувства – наистина прекрасно място, пълно с история за един далечен, живописен, макар и жесток свят от една страна и реалността в лицето на екскурзоводката, чийто тъмно-син силует с пищни африкански форми и отпред и отзад плува на фона на трона върху черепи в полу-тъмната зала на музея.  При всички случаи мястото си заслужава да се види и усети.

Следващата спирка от нашето пътешествие беше археологическия парк Агонгоинто (Agongointo), разположен на около 10 километра от Абомей. Основната част на парка представлява подземен град със същото име открит през 1998 г. от датската компания DANIDA по време на строителството на пътя в близост. Една от машините пропаднала, като по този начин открила входовете на подземна галерия. Градът се състои от поредица бункери и други жилищни конструкции на около 10 м дълбочина под земята. Един такъв бункер е достъпен. Слязохме по стръмна стълба, като се озовахме в тясно помещение. В съседно помещение имаше вода, която чрез специални преливници се отича в друга подземна галерия, като основната остава суха. Именно там са се криели местните воини, като във всяко едно такова помещение са могли да се приютят до 30 човека. Ние бяхме 9 с местния ни екскурзовод и едва преживяхме няколко минути от клаустрофобия и влага. Готвели са храна на повърхността и са я спускали с въжета долу. Подземните бункери са построени през 16 век по времето на цар Дакодону, вторият цар на Абомей. Мястото е забелжително, поради което е включено в списъка на ЮНЕСКО.

Това беше последния културен обект в Бенин и старото кралство Дахомей. Малко се поуморихме от толкова история. След като зяпахме няколко минути как огромен ТИР аха да се обърне поради безумната маневра на шофьора, се качихме на буса и потеглихме обратно към Того. Щяхме да минем границата през вътрешен граничен пункт, за щастие не основния, който бяхме ползвали на идване. Границата – барака с една мръсна маса, двама служители, които като видяха 7 паспорта само се почесаха – уха забавление за поне два часа. Единият отвори една мощна книга и се започна едно попълване на данни свят да ти се завие. Бях благодарен, че поне не ме накараха аз да ги попълня.

Около час и 40 мин отне минаването на тази селска граница, след което се оказахме обратно в Того. Разлика между двете страни – кръгла нула, няма такава. Освен 1 час разлика във времето, може би, за да има все пак някакво оправдание за съществуването на две отделни държави, с две отделни напълно безумни, граничещи с абсурд гранични администрации. Каквото от едната страна, такова и от другата. 

Пътят в Того обаче стана интересен защото наистина навлязохме в дълбоката провинция и джунгла. Черен път, прашни села с бедни кирпичени къщи от време на време. Истинска дълбока черно-зелена Африка – прашна, душна, мръсна, но някак си дива и привлекателна. Спряхме в едно селце да се разходим. Къщите – кирпичени  и бедни, децата – голи, жените вече не – очевидно знаеха, че не е много прилично. Замислих се как ли точно са решили вече да си слагат блузки, сутиени и да крият гърдите си. Минал е католически пастор, видял ги е, поклатил глава неодобрително, казал им е че така не бива и те като деца са го послушали…или пък е отнело доста време докато свикнат. На няколко места възрастни жени си ходеха с голи гърди. На други места обаче, дори дълбоко в провинцията и в буша, жените не си показваха гърдите. Снимахме, позакачахме се с децата и тръгнахме отново.

Късният следобед пристигнахме в крад Кпалиме (Kpalime), известен с планината Агу (Agou) – една от най-високите планини в Того. Нашите водачи казаха, че отиват да хапнат в някакво местно ресторантче. Голяма грешка от тяхна страна, защото веднага им се лепнахме да ни водят там и така се озовахме в малко мръсно помещение с две пейки. Хапнахме риба в лют сос, като тук за първи път опитахме от националното ястие фуфу – малка лепкава питка от счукан ямс (вид големи кореноплодни, подобни на картофите, но с по-големи грудки). Чупите малки парченца с пръсти, топите в соса и хапвате. После късате с пръсти мазната от соса риба и отново полагате внимателно в устата. Леко примлясвате, за да усетите пълния вкус. Всъщност наистина е вкусно! Само един член на групата хапваше нещата с ръце, като истински африканец, с което отсрами цялата група. 

Понятията ни за хигиената рязко се различават от тези в африканската ресторантска кухня, но в крайна сметка ястията бяха вкусни, а ние сити и здрави…подминаваме и караме нататък.

Вечерта малка част от групичката ни отидохме до един пазар, където основно се продават сувенири и предмети на местното изкуство. Понеже пазара е нарочен за туристи, цените му бяха туристически.

Целият следващ ден беше посветен на района на Кпалиме и планината Агу. Първата спирка беше “Долината на прилепите”. Съвсем близо до едно от селата започва чудна долина потънала в гъста дива джунгла. По върховете на дърветата живеят стотици прилепи, които издават характерен шум. Когато водачът плясне с ръце огромно количество прилепи се дигат с шум във въздуха, като за момент небето почернява от тях. Настъпва радост у туристите и възхита се носи из въздуха. Много вълнуващо преживяване наистина. Обясниха ни, че прилепите са свещенни, не се ядат от хората и не се притесняват. Намирам плашенето им чрез пляскане с ръце за вид притесняване, но както и да е. В миналото, когато селото е било заплашено от набезите на неприятелско съседско племе, хората се криели в пещерите в долината, а прилепите са премрежвали входовете, като не са позволявали на неприятеля да проникне в тях. Легенда или истина, днес благодарение на нея ние се насладихме на невероятното шоу във въздуха, над джунглата. 

Видяхме и малките мравки кръвопийци, за които местния водач с ужас ни предупреди да избягвваме на всяка цена. Не били отровни, но били много гладни и хапели дори до кръв, както установи един от членовете на групата. Имали гадния навик да се завират из интимните части, което подлудява жертвата и я карала бързо да се съблича, дори на обществено място, за да се спаси. Някои от нас почувстваха на живо това приключение, но като цяло нямаше драма.

Продължихме към едно по-голямо село, център на планинския район през който пътувахме. Тук първо посетихме ателието на местен художник. Наистина хубави картини. Той обясни, че рисува по два метода – с естествени и с изкуствени бои. Към момента имаше само една картина рисувана с естествени бои. Той каза че събира листа, плодчета и кора от дърветата в джунглата, които използва, за да да направи боите си.

От ателието на художника започна лекия ни трекинг в джунглата. Първо надолу по една хлъзгава пътека покрай къщите на хората, после вече навътре в джунглата. Тук таме имаше насаждения с кафе и какао. Видяхме един човек как береше кафето от храста. Кафеена плантация е трудно да се нарече мястото, тъй като кафеените растения сякаш са засадени в джунглата на произволни места от леко пийнали селяни. Не става дума за масово индустриализирано отглеждане на кафе. Освен това хората не пиеха кафе, което доста ни учуди. Казаха ни, че никой не искал да пие от печалбата си. Те само го берат, малко първоначална обработка, след което го продават. Вместо истинско кафе пият бъркоча нес кафе. По-рано бяхме спрели на едно място с гръмкото име кафетерия и с внушителните размери 3 на 4 метра плюс 4 стола до бара, където сервираха само нес кафе, а в момента нямаше дори и чашки, за да си го вземем. Толкова за кафеената култура на целия район като цяло.

Подобна е и ситуацията с какаото, макар какаовата плантация повече да приличаше на плантация с плътно засадени какаови дървета. Подобно на кафето, местните го сушат и после изкупвачите го изкупуват. С това нещата с какото приключват. Хората тук не познават вкуса на шоколада. Както някой каза – тук е пълно с какаови дървета, но няма шоколад, а в Холандия например е пълно с шоколад, но няма какаови дървета.

Искахме да купим кафе на зърна, което водачът ни взе от някъде, като дори не разбрах от къде точно…дори не съм съвсем убеден, че е кафе именно от този район.

Пътеката ставаше ту стръмна ту полегата. В един момент видяхме сграда, която се оказа местната болница, по-скоро родилен дом и център за грижи за бременни и родилки. Имаше една единствена акушерка, която ни разведе из помещенията. Излишно е да упоменавам, че в тях нямаше почти нищо. Самата акушерка била завършила курсове в един от центровете в страната и сама се грижеше за родилките от целия планински район. Аз мисля не бих могъл да се справя с това!

В центъра на малко селце в планината открихме чуден художник в неговото малко магазинче-ателие. Отново прекрасни картини, наистина много много добри. Да намериш толкова качествени неща на такова затънтено място наистина е забележително. Дори дървените прозорци на къщите бяха изрисувани. Когато у човек напира желание, нуждата да твори, той го прави и най-хубавото е, че няма никаква суета наоколо. Чиста проба изкуство, такова каквото се ражда спонтанно и без усилия…или поне такова е усещането. За мен лично самобитното оригинално африканско изкуство, което виждахме почти навсякъде сред бедността и мръсотията е едно от най-впечатляващите неща в западна Африка.

В края на пътеката имаше малко барче, където най-после ни приготвиха истинско местно кафе в едни кани. Вкусът е супер, обстановката – много приятна. Прекрасно място за край на лекия трекинг в планината.

Отбихме се до водопада Томегбе (Tomegbe). Приятно прохладно място с чиста вода. Тук вечер около 8 идват маймуни от джунглата да пият вода. В известен смисъл мястото е свещенно. Група кибици чакаха посетители, за да ги изкрънкат за пари. Образува се спор между нашия водач и тях. Темата за бакшиша и непрекъснатото искане на пари за най-малкото нещо е основна за Африка. Благодарение на водача ни, който се справяше добре с наглеците, ни беше спестено много от тази изключително неприятна част от африканската действителност. Искането на пари за всяка дреболия и за най-невероятни неща е вид национален спорт.

На връщане в града се отбихме за малко пак в арт центъра. После спряхме на градския пазар, където момче от групата си поръча панталонки. Взеха му размера и до другия ден бяха готови. Аз отново попаднах на сергия за картини и пак си харесах една, която струваше 2,000 CFA (6 лева). Имах в себе си банкнота от 10,000 CFA. Момчето изобщо нямаше 8,000 пари да върне. Очевидно сумата надвишаваше доста дневния оборот, ако не и седмичния. Цената от 2,000 техни пари е като за бели разбира се. Трябваше да ходим с него около 200 м надолу по улицата до бензиностанцията, където с много молби му развалиха парите, за да ми върне ресто. През цялото време то се срахуваше видимо, че ще се откажа. Толкова емоция в рамките на половин час. Купуването на картината беше трудоемко. Мислих си как е била нарисувана?! Най-вероятно в някоя мръсна колиба, почти без светлина, след работно време. Именно в това е нейната истинска стойност.

От пазара решихме да си купим банани. Момичето, което ги носеше на главата си поиска 200 техни пари (около 50 стотинки български пари) за един голям наръч. Оставихме повече разбира се от неудобство.

Целият живот се върти на такава цена и с тези обороти. Понятието за евтино и скъпо се размиват. Сетих се за една моя стара мечта да закарам всички българи в Индия (или сега Того например) само за една седмица да поживеят, потрудят, така както местните. 

Следобед една част от групата решихме да се разходим още из градчето Кпалиме. Бавно се спуснахме по главния път, като наблюдавахме какво се случва около нас. Стигнахме до пазара – истински, шумен, екзотичен и ярък. Купихме изсушени стърготини от джинджифил, едно от нещата които донесохме от Африка в къщи.

На следващия ден продължихме към границата между Того и Гана. Малка барака с едно мръсно бюро и двама отегчени до смърт чиновници. Отново писане и преписване. От към ганайската страна имаше солидна постройка с около 10-на чиновници. Всички вкупом се заеха с обработката на паспортите. Мина доста по-организирано и бързо, макар и тук всичко да беше ръчно и ръкописно. Влизайки в Гана се усети разликата с Того и Бенин – по-добри пътища, по-здрави и стабилни сгради. Не случайно наричат Гана – Африка за начинаещи. 

Насочихме се към планините и по-точно към Амедзофе (Amedzofe), най-високо разположеното селище в Гана, в полите на планината Аватиме (Avatime). В района на Аватиме живеят седем общности, събрани около планината Геми (Gemi), втората по височина планина в Гана. Местните принадлежат към най-старото племе в Гана – Гуан (Guan). В Амедзофе спряхме на центъра на селото, до пазара. Двама кибици играеха нещо като морски шах, но на пясък с едни клечки. Една част от групата си купиха местна манджа от една леля. Малко се подлютиха, но мисля това даде сила за лекия поход до Евангелската Презвитерианска църква, основана от германците и разположена на върха на един хълм. Мястото е високо, здравословно, което вероятно е и причината немците да се заселят тук. Всъщност са живели няколко семейства, като основното което местните си спомнят за тях е как немците са ги карали да се трудят. На този коментар всички се усмихнахме. Църквата е добре запазена. Не можахме да влезем в нея, тъй като в момента течеше реконструкция.

Друго място, което посетихме е учителския колеж, едно от престижните учебни заведения в Гана. На едно място са разположени учебните зали, кампуса, където студентите живеят и едно начално училище, където студентите изкарват практиката си. Спретнати млади момчета и момичета щъкаха наоколо. Малките хлапета от основното училище искаха да ги снимаме. За първи път някой искаше да го снимаме. Колежът е основан от англичаните, които са дошли по тези места след немците.

Част от групата се изкачи до един хълм с кръст на него, поставен от немците. Понеже аз не се качих, хората казаха, че гледките били страхотни. 

Това беше последното място в района на най-високите планини във вътрешността на Гана. От тук потеглихме обратно към Акра. Нощувахме в хубав хотел на брега на реката Волта, на около 150 км от столицата Акра в селото наречено Атимпоку (Atimpoku).

Последният ден от пътешествието ни из западна Африка прекарахме в Акра. Първото място, където спряхме беше отново старото рибарско пристанище, където бяхме още първия ден. Част от групата ни не беше го виждала и аз реших, че не бива това място да се пропуска. Този път влязохме по-лесно. Даже местния рекетьор ме позна и се усмихна. Този път ни разреши да идем и до моста, който навлиза навътре в морето. На него рибарите кърпеха мрежите си. Десетки лодки се люлееха спокойно в морето. Глъч, хора, пъстрота и невероятна мизерия. На излизане от пристанището видяхме няколко овце да ядат пластмаса от едно все още димящо бунище. Дъното!

Пристанището се намира в най-стария квартал на Акра – Джеймстаун. Разположен източно от Лагуната Корле, Джеймстаун и Ушертаун са най-старите райони в град Акра. Сформирани са като селища около британския Джеймс Форт от 17-ти век и Холандския форт Ушър на брега на Гвинейския залив. Тези квартали са били сърцето на града до края на 19 век.

Точно над пристанището видяхме стария фар, чиято първа версия е построена от британците в Джеймс Форт през 1871 г. Бил е заменен с по-нова версия през 30-те години на миналия век. Фарът, който е висок 28 м и се издига на 34 метра над морското равнище, има видимост от 16 морски мили (30 км).

Минахме покрай останките на Джеймс Форт, но не остана време да го разгледаме. Той е построен от британците, като търговски пункт през 1673 г., В близост са били разположени холандския форт Crêvecœur (1649 г.) и датския Fort Christiansborg (1652 г.).

Особено характерно за Джеймстаун са графитите. Спряхме до нещо като малко футболно игрище, цялото изрисувано. Деца ритаха топка, което на фона на графитите възприех като цветно блаженство на сетивата.

В града има много художници, които рисуват нявсякъде. На една стена може да има творби на няколко художника, като всеки от тях оставя името и контактите си до рисунката. В Джеймстаун се провежда ежегоден фестивал на уличното изкуство – „Chalewote“.

Следващата ни спирка днес беше специално магазинче, от където да си купим шоколад. Какаото е играело важна роля в икономическия живот на Гана. Макар, че доста трудно се добрахме до това магазинче през изключително натоварения трафик, вътре нямаше особен избор от шоколадови изделия. Нищо общо например с една холандска сладкарница да речем. 

Остана да купим известното масло Shea (Shea butter), като за целта се озовахме на един от многото пазари в Акра. След известно лутане в лудницата се добрахме до една жена седнала на ниско столче с нещо като голяма тава пред себе си, пълна с въпросното масло. То се извлича от ядките на дървото Shea. Има почти бял или цвят на слонова кост. Тези дървета виреят най-добре в западна Африка, поради което по-голямата част от това масло се добива именно тук. Маслото Shea се използва като козметична съставка от векове. Високата му концентрация на витамини и мастни киселини в комбинация с лесната за попиване консистенция го прави чудесен козметичен и лечебен продукт. На запад то се ползва за основа на скъпи кремове и лечебни мази в комбинация с най-различни допълнителни съставки. Ние си купихме това масло направо от изворчето. Продавачаката с доста уговорки се съгласи на една снимка, особено след като й напомних колко много от нейното масло си купихме и че заслужаваме поне едно фото.

След пазара последва един МОЛ до летището, където хапнахме като за последно, буквално! Последва полет до Амстердам и обратно в ежедневието.

Снимки и текст Павел Господинов

НАШИТЕ ТЕМАТИЧНИ СТРАНИЦИ (странички с програми, пътеписи, истории, фотографии, видео т.е всичко на едно място за любим наш район):
.

Исландия и остров Шпицберген (Норвегия)
Централна Азия
Близък Изток
Далечен Изток и Югоизточна Азия
Индийски субконтинент
Мароко

Всички права запазени © Хиляда Пътешествия ЕООД. 

error: Content is protected !!