Пътешествие до “Полюса на студа” в селото Оймякон, Якутия (пътепис)

Самолетът се приземи на летището в Якутск, столицата на Република Саха (Якутия) с голяма скорост. Кацна твърдо на заледената писта, като вдигна облаци сняг примесен с пара. Всичко отвън беше покрито със сняг. Започнаха да се появяват и хора по пистата, опаковани като мушмули. В този момент стюардесата съобщи по радиоточката, че температурата на въздуха в града е минус 41 градуса. Зяпам през илюминатора, докато самолетът бавно рулира по пистата и се опитвам да си представя тази температура. Питах се дали има ръкав или ще ходим пеш или пък с рейс до терминала. Първият сблъсък с ниските температури дойде в преходника към ръкава…и да, веднага стана пределно ясно, за какво точно иде реч – чакаше ни студ, кански студ!

Последваха още няколко минути навън, от терминала до буса и после от буса до външната врата на хотела. Стана ясно, че разликата между “вън” и “вътре” е много голяма. Вътре се поддържа постоянна температура от около 25 – 30 градуса, докато “навън” температурата варира между минус 25 и минус 45 градуса. Най-ниската температура, която засякохме беше в Оймякон вечерта при пристигането ни – минус 48 до към минус 49 градуса, а най-високата – някъде по пътя, около минус 25 градуса.

По нататък в този текст ще става дума пак за температури, измервания и друга статистика. 

Хотелчето – много приятно в центъра на Якутск, разположено в голяма жилищна сграда. Чисто, топло с приятни рецепционистки, които кой знае защо почти в 80 % от случаите се бавеха с натискането на бутона за отварянето на външната врата. Веднъж се притеснихме малко, когато близо 10 мин никой не ни отваряше вратата, а навън наистина е студено. Всичко останало с хотелчето беше супер.

Якутск, столицата на Република Саха (Якутия), е най-студеният град в света. През януари средната температура се колебае около минус 40 градуса. Разположен е на река Лена, най-източната от трите мощни сибирски реки и втората по мощност и дебит след Енисей. В началото градът е представлявал малка дървена крепост, построена през 1632 г. от руски казаци, които изследвали Сибир. Днес Якутск е голям град с население от над 270 000 души. Градската среда е смесица от модерни високи сгради, блокове от съветско време и стари дървени къщи. Градът е построен върху вечно замръзнала почва. Повечето от конструкциите са на специални бетонни стълбове, така че топлината от сградите да не стопява почвата отдолу. През зимата Якутск е обвит в мъгла – горещият въздух от къщите, хората и автомобилите не може да се издигне и остава ниско до земята. Всичко това придава на града леко мистичен вид, рай за фотографи и търсачи на силни усещания.

Сменихме дрехите с по-топли, екипирахме се и тръгнахме на обиколка из града.

Първото място, което посетихме е нещо център за отглеждане на кучета, където се возихме на кучешки впряг. Кучетата бяха страхотни, но атракцията – чисто туристическа. Имаше някаква емоция във возенето на кучешкия впряг, но истината е, че по света има други места, където това удоволствие е доста по-добре развито. 

Последва посещение на малък етнографски музей. Млада жена облечена в народна носия ни разказа за якутската култура, обичаи и история. Стана ясно, че музеят е вид семейна инициатива, като всички предмети са събрани от членовете на семейството. Последва разказ с демонстрации на шамански и други традиционни практики от една по-възрастна дама. Накрая тя ни раздаде по едно късметче, усмихна ни се сякаш малко стеснително и ни благодари за вниманието, с което сме я слушали. Когато пътуваме в тази част на света получавам често запитвания за шаманите и за шаманизма. Шаманизмът е традиция със затихващи функции. Почти невъзможно е да се открие истински шаман и да се види истинска шаманска церемония. Дори и да има такива, те са добре скрити и не се интересуват от туристи. Водачите, дори да знаят за някой такъв, тактично отбягват подобни запитвания.

Продължихме към музея на вечата замръзналост – подземни галерии пълни с ледени фигури, където температурата е постоянно минус 6 градуса зиме и лете. Стори ни се доста приятно вътре в сравнение с минус 30 – те градуса навън. Ледените фигури бяха страхотни, някои наистина като произведения на изкуството. Имаше дори ледена пързалка, по която се спускахме, леден трон и ледено легло. Стана ясно, че изработката на ледени фигури не е традиционно занятие за Якутия. Било е демонстрирано на местните от Японски посетители. Последствие якутски артисти развили уменията си в изработката на ледени фигури и скулптури, като дори започнали да печелят международни състезания. Днес, освен в ледения музей, такива ледени фигури могат да се видят из целия град, включително пред панелните блокове, което създава странна атмосфера – студ, панелки и фантастични ледени фигури.

След музея продължихме към пазара за риба на открито, така наречения Селски пазар. Основно се продава риба, но и месо от други животни, горски плодове, кожи и продукти, които дори не разпознах. Всички те са естествено замразени и се продават от облечени като космонафти хора. Как човек продава неща на пазара при минус 40 си остава загадка и трудно за схващане концепция?! Очевидно това е добра опция за местните, защото пазарът е доста голям и оживен. Това е единствения пазар в света от този вид и мястото е наистина сюрреалистично. Наблюдавахме и снимахме странни риби от всякакъв калибър, замръзнали в момента на изваждането им от водата, поради което изглеждаха като скулптури на някой смахнат артист със замръзнал мозък. На едно място двама местни режеха голям бут с …трион. Като видяха, че ги снимам ми махнаха с усмивка. Бях чел, че продавачите не обичат да ги снимат, като правели изключение за чужденци. Затова им заговорих на български, за да оповестя че съм чужденец. Застояхме се на пазара не повече от 15 мин. Макар добре облечени, мозъците ни замръзнаха…така че бързо се качихме обратно в буса с облекчение. Продължавах да недоумявам как лелка на видима възраст около 70 стоеше на канския студ и продаваше няколко странно-замръзнали риби.

Бусът ни отведе до бреговете на замръзналата река Лена, от където се виждаше пристанището. Последва спирка в една стара къща. Екстериорът й с нищо не подсказваше какво има вътре. Къщата е на 130 години – дървена, цветна, такава, каквито са били къщите от 18 и 19 век. Вътре – обширно и супер модерно студио за красота. Посрещна ни собственичката – жена на средна възраст, изключително добре поддържана, облечена в рокля над коленете, много любезна и непринудена. Тя започна да ни развежда из помещенията, като ни разказваше историята на сградата. Старата къща, собственост на началника на затвора в Якутск в миналото, днес живее нов живот, пълна с жени, които искат да станат красиви. Изглеждаше не по-лошо от всеки луксозен салон за красота в България. Сякаш странните комбинации в този град се състезаваха за по-голяма екстравагантност. Стана ясно, че в миналото, преди да бъде закупена от сегашните собственици, един студент намира на тавана много злато. Дават му 25 % от стойността му. Какво ли е ставало в къщата, докато началника на затвора е бил неин собственик, можем само да гадаем.

Започна да се смрачава. Минахме почти транзит през старата част на Якутск, където все още стоят старите и паянтови дървени къщи. Аз по-късно сам се върнах тук. Макар и вече по здрач, успях да се разходя из целия квартал и да заснема някои от емблематичните стари къщи, Голяма част от тях са вече в окаяно състояние и са пред срутване. Други са добре запазени, явно собствениците полагат грижи. Сред тях бавно, но сигурно се издигат гигантски нови блокове. Картината с блоковете сред старите къщи, на фона на пушещите комини на отоплителните централи ми се стори неземна. Сблъсъкът на новото със старото при минус 40 градуса беше точно нещото, което търсех из самотните улици на стария Якутск. Стана тъмно, светнаха нощните лампи, забързани жители се носеха из мъглата на замръзналия град. Страшно много ми хареса всичко което видях днес.

Напуснахме града към 8 сутринта. Почти веднага бусът стъпи на лед и стана ясно, че пътуваме по замръзналата Лена. Водите на мощната река замръзват към средата/края на октомври и се разтапят към средата април, когато започва ледоход, продължаващ до към края на май. От тогава до замръзването реката е плавателна за кораби и шлепове с различно газене. По това време човек може да стигне до делтата на Лена в Северния Ледовит Океан и градчето Тикси, което се намира в района, с кораб по реката. Този круиз е интересен, рядък (3 пъти в годината) и доста скъп – около 3-4,000 евро. Както се казва – в друг живот.

През зимата превозните средства в Якутия се движат по ледени пътъща, а не просто по заледената река. Има специална служба, която се грижи за оформянето на пътя по леда. Така например основна задача на тази служба е да изпомпва вода от реката, с която залива трасето на пътя. Слоят замръзва на повърхноста, след което операцията се повтаря. Така хората оформят трасето на ледения път. Колите профучават с около 50-80, дори повече км в час, а разрешените тонове са 40. Възможно е преминаването на МПС-та и камиони с по-голям тонаж (до към 60 тона), но при специални условия.

Пейзажите се сменаха бързо покрай нас. Минаваме покрай малки селца. В едно от тях спряхме – дървени къщи, кон с впрегната шейна, няма хора и разбира се студ. Времето – ясно, слънчево, небето – ярко синьо, което придаваше на безлюдния пейзаж странен вид.  В радиус от около 200, 250 км около Якутск живее повече от 70 % от цялото население на Якутия – около 950,000 жители, обитаващи около 3 милиона кв. км. площ.

От другата страна на реката има малко градче, което пресякохме транзит. От тук започва Пътят Колима, известен като “Пътят на костите”. На този път щяхме да прекараме следващите 4/5 дена, с ясното съзнание, че пътуваме по костите на мъртви хора. За Пътя Колима и неговата зловеща история, ще стане дума по-нататък в текста. Тук само ще отбележа, че тази част от пътя между Якутск и град Хандига (около 500 км) е сравнително нов, принаден към историческия път Колима, който всъщност е отсечката между Хандига и Магадан на Охотско Море. Цялото разстояние от Якутск до Магадан е около 2,000 км. Ние щяхме да изминем половината от него, до селото Оймякон, на около 1,000 км от Якутск.

Продължаваме навътре през замръзналата земя на Якутия. Атмосферата в буса е задушевна. Шегите и смеха текат…всички са в прекрасно настроение. 

Селата покрай пътя ставаха все по-редки и по-малки. Спряхме за обяд в нещо като крайпътно кафе. В такива щяхме да се храним почти през цялото време. Тези заведения са разположени горе-долу на всеки 300-400 км по Пътя Колима. Имат големи паркинги, където спират огромните камиони, които пътуват из Далечния Изток. Шофьорите бавно и мълчаливо се нареждат на опашката пред бара с храна. Като им дойде редът, си взимат пържена риба, борш, пелмени, пирожки със зеле или други манджи. Храната е топла и калорична. Ние се хранехме с тях. Усещането е като в Дивия Запад (тук Изток). Виждал съм подобни заведения в САЩ и обстановката е удивително подобна, макар тук да е доста по-бедна. Сякаш източните и западните шофьори принадлежат на някаква отделна каста. 

Жените зад бара ми се сториха леко навъсени. Една ми се скара че снимам вътре. На друго подобно място жената се опита да се усмихме, но гледката от развалените й зъби ни смути. Завърза се разговор за положението на тези хора, за тяхното ежедневие. Стигнахме до извода, че жената денем е в кухнята, а вечер обслужва шофьорите, което се случва навсякъде по света по прашните пътища. Защо не и тук?! Ако човек се застои по тези места, знае езика добре, сигурно би събрал материал за доста интересна книга или книги. Животът е суров, а непрекъснатата борба със студа неизменно оставят отпечатък по лицата (и зъбите) на хората и това е ясно видимо.

Вечерта пристигаме в град Хандига. Преди да стигнем до мястото за нощувка, търсихме известно време гаража, където щеше да пренощува буса. Това е особено важно, тъй като оставен навън при минс 40 градуса, бусът нямаше да запали повече. Така е с всяко едно превозно средство в Якутия. Затова осигуряването на топъл гараж за колата е жизнено важно. Лутахме се известно време сред квартал пълен само с гаражи. Едва след като намерихме нашия и Андрей (шофьорът) се разбра със собственика, се отправихме към хотелчето. Първо колите, после хората. Така е тук! Отвън сградата на хотелчето изглеждаше зле, нещо като полуразпаднато малко блокче от сталинистки тип. Вътре нещата бяха значително по-добре. Топло, с бедни но много чисти и приятни стаи. Сградата е жилищна, където живеят и други хора, само първият етаж се ползва като хотелче. Жената, която заварихме там, беше леко стросната. Коментирахме с водача, че ние всъщност сме доста благонадеждна клиентела, тъй като подозирах каква би била редовната такава на това място. Стана ясно, че тук обикновено преспиват миньорите в златните мини в района на път за Якутск или Магадан. Понеже не им позволяват да пият в мините, тук те се напиват, често има мелета, изобщо Дивият Изток в най-чист вид. Изглежда това леко дръпнато поведение на жената е по инерция и това е естественото й състояние. После стана доста по-мека и услужлива, наблюдавайки ни как тихо и кротко си приказваме, смеем се изпълвайки пространството с положителна енергия. В интерес на истината беше уютно. Водачът и аз готвихме в малката кухня….беше много истинско това място.

Град Хандига днес е леко западнал град, но все още едно от големите селища в района. По време на строежа на Пътя Колима, градът е играел много важна роля, тъй като е бил един от двата разпределителни центрове за стоки, материали, гориво и така нататък. Другият е Магадан на другия край на пътя. Тук се намират едни от най-големите хранилища за петрол в района, покрай които минахме. Имало е десетки км складове за строителни материали и провизии. Със завършването на пътя, градът намалява своето значение. Днес все пак там има хубав и добре зареден голям супермаркет, вероятно болница и други услуги. На отиване и връщане ние го видяхме само по тъмно.

На другия ден продължихме по Пътя Колима. Този маршрут е с дължина малко над 2,000 километра, колкото между Мадрид и Мюнхен и свързва Якутск с Магадан на брега на Охотско море. Трасето постепенно навлиза в планински и полу-планински райони, пейзажа се сменя и става наистина вълшебно. Сурови планини се издигат около пътя, с никога непокорявани върхове и дълбоки долини. Казвам никога непокорявани, защото стана ясно, че в Якутия пешеходните преходи, трекинги, изкачвания на върхове и други подобни туристически дейности не са популярни. Няма хижи или пътеки, които да се ползват за такъв вид туризъм, както е например в Европа и България. 

Тук популярен е ловът. Лови се всичко навсякъде – мечки, лисици, вълци, куропатки и всякакви видове гъски. Всеки уважаващ себе си якутец в една или друга степен ловува. Да се шматкаш ей така из планините си е чиста загуба на време и ресурс. Пространството е толкова огромно, че ловците не си правят труд да се грижат за животните или природата, тъй като тяхното въздействие е пренебрижимо малко. Това разбира се не ги оправдава. Леко беше загаднато, че в Якутия се шири незаконен лов, макар понятието “законност” тук да е леко размито. Вероятно идват чужденци и ловуват мечки и всякакъв друг дивеч срещу заплащане само на тези, които им организират лова, местните тарикати. Понякога ловът и риболовът са брутални. Например ловците взимат от мечките само кожата, лапите и жлъчката, която използват за приготовяне на лекарство. Месото е пълно с паразити и поради това не се консумира, а просто се изхвърля. Мечките обаче понякога си отмъщават. Трябваше да имаме разходка с елени, но стана ясно че преди време собственикът на фермата за елени (и вероятно ловец) е бил убит от мечка в гората. 

Пътят се виеше между величествени планини. Спирахме за снимки. Можехме да стоим навън не повече от 15-20 мин., тъй като температурите продължаваха да бъдат средно между минус 30 и минус 40 градуса. Бусът има отделна от двигателя печка, както повечето по-големи превозни средства в Якутия. Когато спре някъде за снимки, шофьорът пали печката и вътре остава приятно уютно. Имахме чай, кафе, плодове и най-важното ракия. Спирахме на някое прекрасно място, снимаме докато замръзнем и след това в топлия бус – пийване и хапване. Цялото преживяване беше наистина страхотно. Обстановката, невероятните пейзажи наоколо и ракията в чашата…просто перфектно!

Не така са се чувствали обаче строителите на пътя. Тук са загинали стотици хиляди души. Изчислено е било, че на всяка крачка от този път е умирал по един човек. Тъй като хората са имали дневна норма за запълване на пътя с материали, те използвали труповете на умрелите си другари, за да запълват основите на пътя. Колкото и брутално да звучи, било е истина, както и стотиците други подобни ужасни истории, които са се случвали по тези места по времето на лагерите. Най-големите лагери на ГУЛАГ са по-близо до Магадан. Някои от тях са напълно разрушени, други все още стоят на основите си и напомнят на света за това, на какво може да бъде способен човек.

Интересът на режима на Сталин към този отдалечен регион се дължи на находища на злато, а по-късно и на уран. В крайна сметка ГУЛАГ се оказва огромен доставчик на роби, осъдени под всякакъв предлог, с две основни цели: извличане на ценния метал и ликвидиране на враговете на комунистическия режим.

Историята на нашия водач е свързана до известна степен с лагерите. Неговата баба е била от Украйна, последвала съпруга си, който е бил заточен около Магадан. Човекът е умрял там, а жена му се премества в Якутск. Бащата на водача е бил на около 2 години, когато това се е случило. Тази история далеч не е уникална или единствена. Много жени са следвали мъжете си в лагерите, като са вършели там всякаква дейност. Бабата на водача ни например е била добра в сметките и е помагала на управителя на местния лагерен магазин да пише отчетите си. Един път обаче тя сбъркала сметките, в резултат на което управителят на магазина бил обвинен в подривна дейност и пратен в златните мини. Ей такива неща са се случвали там.

Минахме покрай един дървен мост – на вид здрав и много добре запазен. Бил е конструиран от етнически немец. Големи общности етнически немци са живели по поречието на Волга. Бил е пратен в лагер защото….бил етнически немец. Той обаче бил талантлив строителен инженер. Построил няколко моста в района, а ние видяхме поне още един такъв. Стоят си и до днес, непокътнати от суровата природа и времето, като доказателство за силата на човешкия дух и талант. Сблъсъкът между доброто и злото тук е бил много явен, много остър. Примерите за зло и добро са толкова крайни, сякаш животът е бил контрастно черно-бял. Друга теория е че голямото зло, ражда голямо добро като противовес. Изглежда е чист късмет от коя страна на бариерата ще се окажеш. За стотици хиляди мястото е било от към лошата страна. Гледахме моста с възхищение, тихо, като се стои пред паметник!

През 1953 година, годината на смъртта на Сталин, хората в района изпитали истински ужас, когато лагерите пуснали както политическите затворници, така и криминалните, като не им дали никакви пари за транспорт и преживяване. Криминалните се впуснали в мародерства по селата. Стигнали до Якутск, където местните не смеели да си покажат носовте навън от страх. Хората пропищели, но измислили начин да се справят с престъпните банди. Пускали дете само на улицата добре облечено, като се криели в близките постройки. Когато мародерите наближавали детето, за да го оберат или убият, хората изкачали от скривалищата си и ги убивали. Така постепенно изчистили града от освободените престъпници.

Историите за ГУЛАГ днес са добре описани. Тук може да видите 5-те най-известни автори и книги по темата – https://bg.rbth.com/culture/331533-ruski-knigi-za-gulag  

През по-голямата част от годината маршрутът остава покрит от сняг и лед. Парадоксално пътят е по-безопасен през зимата, тъй като през пролетта теренът се задръства с кал и паднали дървета, а ледените бродове и пътища, изчезват.

Вечерта пристигнахме в крайната точка на пътуването – Оймякон. В селото живеят около 500 човека, има училище, здравна служба с фелдшер и доктор. Имахме желание да посетим и двете, но от училището отказаха любезно под предлог, че има някаква карантина, а фелдшерът от здравната служба не посмя да се срещне с нас без разрешението на доктора, който в момента отсъстваше. Мисля просто ни отсвириха, вероятно уморени от такива като нас, които си врат носа навсякъде. Не че има тълпи от чужденци в селото, но в интерес на истината мястото е посещавано. В къщата на Тамара Егоровна са отсядали хора от повече от 67 националности. Къщата ни беше добре позната от няколкото филмчета в Youtube, чието действие неизменно се случваше в тази къща, единствената, която приема безусловно гости в селото. Имало и още къщи за гости, но на тях не можело да се разчита. 

Самата Тамара Егоровна е забележителен човек. Тактично отбягна въпроса на колко години е, а на останалите въпроси отговаряше без особен ентусиазъм. Според нас беше на около 70-80 години. Сама поддържаше къщата с помоща на някои от внуците. Храната беше вкусна, стаите уютни, особено общата стая покрита с меча кожа. Навсякъде албуми от съветско и по-ново време, архивни книги, спомени. Беше истинско удоволствие да разглеждам старите албуми с чаша чай в ръка. Мисля мога да остана при Тамара поне седмица на тишина и спокойствие, далече, ама много далече от всяка суета. 

Единственото по-сериозно предизивикателство беше външната тоалетна. Поради ниските температури, къщите са без водопровод и вътрешни тоалетни. Случи се така, че имахме лек запек поради спецификата на храната последните дни. Някои от нас се наложи да постоим малко по-дълго на минус 45 във външната тоалетна, което в съчетание с физическото усилие от напъните си беше предизивикателство. Компенсацията идва, когато човек си обува топлото бельо върху замръзналия задник. Удоволствието е неописуемо. Конраста между здравия студ, замръзналата кожа и меката топлина на дрехите е забелжителен като усещане. Само трима се осмелихме да ползваме външната тоалетна по голяма нужда, поради което смятам, че истинските покорители на студа сме именно ние тримата, тези които стояхме смело клекнали в безмълвен напън с голи задници на минус 45 градуса.

На площада в селото е построен скромен паметник, увековечаващ факта, че през януари 1924 г. там е била измерена температурата от  -71.2 ° C . На 6 февруари 1933 г. на метеорологичната станция на Оймякон е била регистрирана температура от минус 67,7 ° C. Това е била официално най-ниската записана температура в Северното полукълбо. Само на Антарктида са регистрирани по-ниски официални температури − минус 89,2 ° C, в станцията Восток на 21 юли 1983.

През 1924 година температурата от минус 72.1 градуса не е измерена директно в самото село Оймякон. Температура от около минус 69,3 градуса е била измерена в едно съседно село. Исторически, географски и метеорлогично, температурата в Оймекон винаги е с няколко градуса по-ниска от тази измерена в горното място, поради което теоретично се смята, че по това време температурата в Оймекон е била минус 72,1. Официално регистрираната най-ниска температура е била измерена, както описах по-горе, няколко години по-късно и тя е минус 67,7 ° C.

Причината за този изключителен студ е особеното географско разположение на котловината, където е селото. Появява се едно особено течение, което изстудява силно въздуха. Цялата територия на Якутия е със силно изразен континентален климат. До района на Оймякон и до Якутск няма много високи планини на север, които да възпрепятстват нахлуването на студения арктичен въздух на юг, поради което и температурите са арктични. Преди години екип немски учени са посетили Оймякон и с много прецизна техника са измервали температурата едновременно в няколко части на селото. Отчели са разлики от порядъка на 7 градуса от точка до точка. При други измервания подобни ниски температури са били измерени във Верхоянское, село на около 600 км североизточно от Оймякон, като се твърди, че именно в това село е “Полюсът на студа”.

Независимо от детайлите и вариациите истината е, че в Оймякон е адски студено. Точка! Когато слязохме от буса вечерта температурата видима на термометъра, поставен на стената на къщата отчиташе минус 48 градуса. Теоретично смятаме, че рано сутринта, около 4 или 5 часа, температурата е спанднала до минус 49. Не сме видели това обаче на термометъра.

Интересно тук е да спомена за гоненето на рекорди, славата от “покоряването”, тръпката от мисълта колко далеч сме стигнали и колко ниски температури сме усетили със задниците или други части на тялото…Егото иска своето и ние разбира се му го дадохме. Истински вълнуващото и важното обаче е не в температурниия рекорд, а в историите за хората, начина по който те живеят при тези условия, труда и героизма на ежедневната борба с екстремното. 

В един момент стана ясно, че Тамара Егоровна е готова за снимка. Беше си облякла овехтяло сако, беше си сложила всички ордени и ни чакаше търпеливо да се наредим около нея. Снимахме се! Това е една от най-хубавите снимки, които донесох от това място. Жената с трепет ни разказваше за всеки орден, от къде е и за какво го е получила. За нея те всичките бяха ценни, бяха нейния живот, признат от общността, изразяващ благодарността и признанието. От наша гледна точка ордените и цялата тази концепция може би изглеждаха смешни, наивни, архаични, извадени от някакво далечно минало…Тези ордени обаче визуализираха един истински живот и смея да твърдя, в известни отношения много по-смислен от съществуванията, които много от нас водят. Тази жена е член на Руското Географско Дружество, учител по краезнание и география, майка, баба, съпруга и общественичка. Тя е положила кански усилия Оймякон да се признае като най-студеното населено място на света и селото да получи статут на “Полюса на Студа”. Макар живяла през по-голямата част от живота си в Съветския Съюз, Тамара Егоровна създава един туристически продукт на ръба на географията и докарва в селото хора от повече от 67 страни. Колко от нас могат да се похвалили с подобно нещо, с такъв успех? Старата скромна жена пиеше чай в малката кухничка зад масата и вероятно ни се радваше, по нейния начин. Двете нощи и един ден, през които живяхме в къщата на Тамара бяха есенцията на нашето пътуване до Оймякон, а най-важното не беше студа и рекордите, а топлотата на хората и най-вече на Тамара.

Посъветваха ни да си облечем всичко, което си носим в чантите. Идеята, че може лесно да махнеш нещо от себе си, отколкото да понасяш студа, макар и вярна, не е напълно точна. Основно предизвикателство за нас беше обличането и събличането. Навличаш се добре, но не може да стоиш така навлечен “вътре”, където температурата е средно 25 – 30 градуса. Навън е минус 30 до към минсус 45 и тази рязка смяна на температурите беше едно от новите изживявания за нас. Така например се наложи в групата да се уговаряме, че като кажем в 9 часа да сме готови, всички трябваше да бъдат точно на часа готови, защото трудно можехме да изчакваме закъснелите “вътре” или “навънка”.

Така или иначе бяхме готови в 9.00 часа, когато Максим, местния пич с Уазката дойде да ни вземе от къщата на Тамара. Момчето имаше видими 25 години, женен с две деца. Браво! Всички се съгласихме, че най-добрия афродизиак са дългите зимни, скучни нощи у дома пред печката, подкрепени от малко (или много) водка. Като казах водка, нашият водач реши да ни почерпи с местния деликатес – замръзнала водка. Увери ни, че в нея няма примес на вода, а си е чиста водка, стояла навън при минус 45 градуса. Беше странно да ядем водка като сладолед с лъжичка. В интерес на истината я предпочитах течна, по възможност с някакво мезе. Опитахме и от това чудо!

Първата спирка днес беше стопанство за отглеждане на коне. Якутските коне са по-дребни, леко трътлести, доста симпатични животни с дълги перчеми и както стана ясно в един от ресторантите в Якутск – доста вкусни. Михаил, бурятин на средна възраст ни посрещна усмихнат. В това забравено от Бога място, да му се изтърси малка група хора и то от чужбина, си е купон отвсякъде. Когато разбра, че сме от България, започна да ни говори за древните българи от Воложка България по бреговете на Волга, за миграцията им към днешна България и други факти, свързани с нашата история. Незнам дали се беше подготвил предварително, но този разговор определено ме изненада.

Помогнахме му да разнесе сламата за конете, както и да ги почистим от снега и леда по козината. За целта ги вкара в специална тясна кошара с формата на коридор, за да не могат да мърдат. Ние се качихме на перилата и с едно странно желязо махахме леда от козината. Самата обстановка, вида на хората от групата въоръжени с това метално съоръжение, трудейки се усилено върху конете …беше много много приятно за гледане и снимане. Михаил ни показа къщичката си – дървено бунгало с малка печка, маса, легло и пушка на стената. Има и сателитна телевизия, като на учудените ни погледи той обясни, че без телевизия съвсем било трудно да привлечеш млади хора в тази пустош. По повод пушката каза, че в гората имало мечки и вълци. Мечките били по-малкото зло, тъй като те пазели територията си и не допускали други мечки в техния район. Те убивали колкото да се нахранят. За вълците каза, че убивали няколко животни без да ги ядат. Показа ни снимка на два убити вълка – сериозни животни. Михаил ни покани и в кухнята си, където месо и други карантии от закланите коне се търкаляха свободно на масата. Покани ни да опитаме от замръзналото месо и черен дроб, от които режеше парчета с ножа си. Опитахме, но не беше нашето ястие. В ресторанта в Якутск конското месце беше доста по-апетитно. Стана ясно също, че най-доброто месо е от младо жребче, живяло не повече от няколко месеца.

По обяд беше насрочена церемонията по връчването на личните сертификати за покоряването на “Полюса на студа”, които щяха да ни бъдат връчени лично от “Повелителя на Студа”. Застанахме на самотното малко площадче с паметника, пилона и надписа “Оймякон”, под електронния термометър. След малко кола спря в съседния двор, един пич излезе, изкара огромни дрехи от багажника, преоблече се и след малко се яви на площада, както Дядо Мраз се явява на малките деца с познатото “Хой Хой Хой”. Двата приказни героя си приличаха по това, че бяха рожба на маркетингова идея – единият измислен от Кока Кола, а другият – от селския маркетингов отдел, най-вероятно заседаващ в кухнята на Тамара Егоровна. “Повелителят на Студа”  беше решен в бледо синьо-сивкаво пищно наметало, голяма островърха шапка и брада. Авторът на конецепцията и визията явно е търсел приликата с Дядо Мраз, но в същото време е искал да се различава от него. Все пак двамата герои се бореха за различни каузи и продаваха различен продукт. Беше хем нелепо, хем забавно, хем смешно, хем студено…. Разгледани по отделно елементите на това представление изглеждаха нормални или поне обясними, но в комбинация представляваха сюрреалистичен спектакъл на абсурда.

Всеки се нареди до “Повелителя на Студа”, за да получи своя личен Сертификат затова, че е покорил “Полюса на студа”. Снимки, смях и глъч огласяха самотното площадче. За снимките тактично се преместихме пред надписа с големи букви “Оймякон”, за да не се вижда електронния термометър, който отчиташе срамните минус 33 градуса по обед. Изобщо не бяхме пътували около 15,000 км, за да идем и върнем за някакви си мизерни минус 33 градуса. Знаехме, че вечерта и особеннно сутринта температурите ще паднат до минус 48 – 49 или дори минус 50, но снимките нямаше да покажат това, а снимките остават и доказват неща!

След церемонията се върнахме в къщата на Тамара за обяд. След кратката обедна почивка навлякохме отново скафандрите. Макс ни събра пак от къщата с Уазката, за да ни заведе на риболов до близката река Индигирка. Пейзажите около селото са невъобразимо красиви. Картинката на полузамръзналата рекичка с гората зад нея скоро няма да напусне съзнанието ми. Водата в реката никога не замръзва, тъй като е с постоянна температура от 4 градуса. Отдолу изтичат минерални топли води, които поддържат водата течна. Нашият водач се изкъпа. Мисля очакваше аплодисменти от нас за тази смелост, но ние не реагирахме особено въодушевено. Не беше нещо невиждано. Повече внимание получи, когато захапа главата на една току-що уловена рибка и изпи костния й мозък. Мисля се изживяваше като корав мъжага от Сибир, който живее див и изпълнен с опасности и студ живот, яде сурово месо и се къпе в судената вода. Беше добър водач и ние го харесвахме, но и разбирахме какво прави и защо го прави!

Обратно към риболова – нашият местен водач – рибар даде инструкции как да се движим по леда. Отведе ни до предварително изкопани дупки в замръзналата част на реката, където беше заложил мрежите си. Ние щяхме да гледаме как вади мрежите с рибата. Беше ни спестена трудната част – дълбаенето на дупката в леда и изхвърлянето на леда. Човекът пипаше през цялото време с голи ръце в ледено-студената вода. От двете дупки изкара няколко риби, може би около 10 – на. Успях да запомня само едната от тях – вид сладководна треска, която е единствената сладководна такава. В едно от заведенията за шофьори по пътя хапнах от тоз вид риби и беше наистина вкусна. Щяхме да си сготвим рибите на следващия ден в Хандига.

По едно време се доближи водоноската на селото и започна да точи вода от реката. Водата е за нуждите на домакинствата, както стана ясно, тъй като е изключително чиста.

Докато пътувахме към селото, малко след Хандига, забелязахме как в един момент електропреносната мрежа изчезна. Нямам спомен скоро да съм пътувал по път, който не е съпровождан от телеграфни или електрически стълбове. Стана ясно, че във вътрешността на републиката всяко село решава проблемите със студа и водата самостоятелно, най-често с локални мини топлоцентали или по отделно всяка ферма и къща и със собствен генератор за ток, най-често на дизел. В Оймякон има малка топлоцентрала, към която са вързани почти всички къщи.

Другото по-крупно предприятие в Оймякон е местната кравеферма. Тя се отоплява, а кравите се извеждат само един път дневно до мястото за водопой. На кравите им се слагат специални сутиени, които да предпазват виметата от измръзване. 

Има кучета по улиците на Оймякон, но те не нападат и като цяло са кротки. За съжаление котките са кът, защото трябва да седят само вътре, навън биха им измръзнали лапичките и опашките мигновенно.

След риболова хората от групата се прибраха при Тамара, а аз тръгнах на самостоятелна обиколка из селото. За това решение основно ми помогнаха валенките – специалните ботуши от материал подобен на кече, където си бях наврял краката с три чифта чорапи. Имаше достатъчно място за мърдане на пръстите и като цяло са много удобни и топли. Нямаше опасност да се намокрят, тъй като снега е сух. Всички в селото, а вероятно и в цялата република носят тези валенки. 

Това което ми направи впечатление в селото е, че къщите са разпръснати на големи разстояния една от друга, има големи дворове, най-често с малка група дървета между тях. Много живописно, истинско руско село с пушещи комини и хора движещи се като сенки между къщите. Видях училищния автобус с децата. За него знаех от документалния филм от поредицата “Най-трудните пътеки, по които децата ходят на училище”. Филмът е много добър, може да го видите ето тук: https://www.youtube.com/watch?v=5HXXJg4vDF8

По рано бях видял мъж и жена да вървят бавно към малка къща. После стана ясно, че са местните магазинери, които отвориха магазина, недалече от къщата на Тамара. Магазинът приличаше на нашите НарМаг от средата на миналия век. Разглеждах нещата като в музей, също като албумите от съветско време в къщата на Тамара. Купих една консерва, чаша и дамски ръкавици за подарък. Исках да купя повече неща заради продавачите, които ме гледаха някак странно. Незнаех как ще ги нося до България, пък и какво да ги правя след това. Прибрах си консервата и напуснах магазина им. Мислех си за живота им в това малко нар-магче, на ръба на географията. Кое определяше съдбата, раждаш ли се с някаква или сам я градиш или просто всичко е някаква случайност и игра. По пътя за къщата на Тамара си мислих за нейния живот и съдба. Естествено, че нищо разумно не бих могъл да измисля в тоя студ и скрипящ сняг под валенките ми. В къщата обаче ме чакаше топла храна, алкохол, чай и в този момент се зарадвах, че съдбата ме сблъска със съдбата на тази жена и от тоя сблъсък аз се чувствах уютно и добре. С благодарност отворих вратата и влязох “вътре”, там където тези хора правеха живота възможен. Случайно или не, нещата се нареждат добре и сякаш всичко е така както трябва да бъде. Спрях да мисля и се заех със замръзналата водка, която гребях от стъкленото бурканче с лъжичка.

Последната вечер в къщата на Тамара беше прекрасна. Хапвахме, пийвахме и си говорихме на развален руски, най-вече аз. Да, мисля бих поживял повече в тази къща.  

Сутринта се приготвихме да кажем “Довиждане” на Тамара Егоровна, на нейната чудна къща и на Оймякон. Видяхме задължителните атракции, демонстриращи колко адски студено е тук – забивахме пирони със замръзнали банани, хвърляхме гореща вода във въздуха, за да видим как пада скреж на земята със съскащ звук, духахме балончета през сламка и с наслаждение гледахме как се пукат във въздуха. Номера с прането като че ли беше най-демонстративен – размахваш една изпрана кърпа 5 мин на студения въздух и виждаш как тя замръзва и придобива вид на цвете. После водачът с нескрито удоволствие започна да къса бедния парцал, за да ни демонстрира какво се случва с плата при тези условия. Замаяни от всички тези чудеса, се метнахме на буса и отпътувахме от Оймякон обратно за Хандига, малкия град по средата на трасето към Якуктс, където щяхме да останем за през ноща. 

Бусът се носеше през снежните пейзажи. Пътувахме през района, който не бяхме виждали на идване, тъй като беше вече тъмно. Спирахме за снимки, чай с ракия и кафе. Настроението беше великолепнно. Всички се чувствахме отлично. Все пак нашият водач успя да уреди да се повозим на еленски впряг. Стигнахме до селото Ючугей, където основно живехе местни хора от етничската група Евенки (тунгузки хора).

Тунгузките народи произхождат от Сибир и североизточна Азия. Те са разделени на два основни клона – северен и южен. Северният клон е формиран най-вече от евенките. Хората от тази етническа група живеят в Евенкския автономен окръг на Русия и в много други части на източен Сибир, особено в република Саха (Якутия). Те са номади, поради това че отглеждат основно елени. Елените не могат да стоят на едно място, тъй като се хранят с мъх, който расте много бавно. Поради това големите стада елени се движат непрекъснато. Все пак евенките имат тяхно си село, едно място където има административен център, детска градина, здравен пункт и служи като вид сборен пункт. От време на време хората евенки се прибират в това село да уреждат различни дела. Такова село е именно Ючугей, където ние се озовахме след около 2 часа път от Оймякон. Тук ни посрещна Ирина, евенка заедно с още няколко мъже от нейните хора, които се появиха в покрайнините на селото с два еленови впряга, точно както би се появил Дядо Мраз (или Повелителя на студа, ако желаете). Следващият час време беше изключително емоционален, тъй като се возихме на впряговете сред облаци сняг и глъч. Беше кански студ, но адски забавно. Може да се каже, че приключението с еленския впряг и евенките беше едно от най-вълнуващите неща в това пътуване. Елените са удивителни животни, много симпатични и някак много близки. Евенките са изцяло звисими от тях, използват всичко и на практика живеят чрез тях. Това е пример за една удивителна симбиоза между животно и човек по подобие на тази между човек и куче. 

Ако не беше проклетия студ сигурно щяхме да отнесем още няколко часа с елените и хората. Това удоволствие струваше 50 евро – добре изкарани пари за няколкото минути препускане. Ние разбирахме, че тези пари отиват при хората, децата им в детската градина и с радост ги дадохме. Трансакцията приличаше по скоро на благотворителност, отколкото на заплащане за някаква услуга. Ние бяхме доволни, те също!

Продължихме по пътя си. Бяхме вече огладнели и спряхме за хапване в поредното заведение за шофьори. Тези места ми харесваха, бяха истински и съвсем натурални, точно както хората, които ги ползваха.

Вечерта решихме да си сготвим рибата, която рибаря-водач беше уловил по време на демонстрацията. Беше хубаво пак да готвим в малката уютна кухня-столова на общежитието, което приютяваше хостела. Пиехме вино докато готвехме, приказвахме си…беше много много приятно.

На другия ден продължихме към Якутск. Наближихме замръзналата рела Алдан. Тук пейзажа стана особено драматичен. Спряхме, за да снимаме. После бусът продължи по замръзналата река няколко километра. Тук видяхме как хората изпомпват вода от дълбините на реката и я изливат на повърхността, за да замръзне и оформи трасето. Слънцето грееше зимно, ниско над хоризонта…снимките станаха разкошни.

По пътя водачът ни предложи да се отбием в селото Уолба, за да видим уникалните скулптури на фермера Михаил. Той изработваше своите произведения на изкуството от …кравешки лайна. На входа ни посрещна фигура на доста симпатична мишка и още няколко скулптури, които бяха изработени с учудващо майсторство и финес. Ако не бяха ни казали, че материала е лайна на крави, не бих си и помислил за това. Надникнахме и във фермата, където беше много топло. Очевидно материалът е мек, удобен за моделиране. След като фигурата станеше готова, тя просто замръзва и ето – готова скулптура. Ако тези скулптури бяха някъде на запад, със сигурност артистът щеше да е богат човек. Вместо това той ринеше лайната в двора на фермата си в малкото якутско село и ни се усмихваше. Ако твърдението, че истинското искуство трябва да носи наслада, то това със сигурност беше истинско изкуство, което дори не вонеше, поради замръзналото си състояние. Все пак водачът ни предупреди на влизане във фермата да не си изцапаме обувките, за да не овоним буса. Все пак някой беше стъпал в лайната и леката миризма на изкуство се носеше още известно време с нас!

Преди Якутск спряхме в поредното заведение за шофьори на камиони, за да хапнем. Тук манджите бяха доста повече в сравнение с вътрешността на републиката. Изненада ни много приятен ретро музей. Хората бяха събрали всякакви вещи от социалистическо време и по-старо. Имаше плочи, грамофони, много стари фотоапаратаи, медали, порцелан и какво ли не. В първия момент решихме, че се продават. Оказа се, че не са за продан, а са музейни експонати, така че само ги снимахме.

Постепенно навлязохме в покрайнините на Якутск. Появиха се индустриалните предприятия, панелките и пушеците от местните топлоцентрали. Имахме време да идем до Музея на Мамутите. Музеят е великолепен, един от най-добрите, на които аз лично съм попадал. Най-забележителното в този музей беше неговия уредник. Той ни беше и местния екскурзовод. Разказваше толкова увлекателно и с такова чувство за хумор, че беше невъзможно да се откъснем в следващите около 2 часа от това място. Едва си тръгнахме.

Аз отново си направих една соло разходка в студа, като този път отидах до бреговете на замръзналата Лена. Стигнах до голяма православна обител – Градоякутский Преображенский Кафедральный собор, от чийто кумин бавно се вдигаше бял пушек право нагоре. Приказна руска картинка.

Точно пред храма има паметник на загиналите по време на Първата Световна Война с вечен огън пред него. Един човек се приближи, свали си ръкавиците и ги поднесе над огъня, за да се стопли.

Съвсем близо, от другата страна на булеварда, се издига внушителния  паметник посветен на 375 годишнината от присъединяването на Якутия към Русия. Докато го снимах, една двойка младоженци слязоха от джпа си, поднесоха цветя на паметника и започнаха да се снимат. Снимах ги и аз. В този кански студ и тъмнина едни се женеха, други искаха само да си стоплят ръцете. Аз си тръгнах към хотела, а на другия ден поехме дългия път обратно за България.

Павел Господинов