Бангладеш - въведение

Този текст е глава от моята книга “Няколко разказа за индийския субконтинент”. Всички снимки, видео и текст са авторски (Павел Господинов).

Вратите на автобуса за откарване на пътниците до самолета за Дака, Бангладеш на истанбулското летище се отвориха. Шумна група деца на възраст 10-15 години, облечени в зелени костюмчета започнаха да се качват, блъскайки се с глъч и кикот. Постепенно всичко наоколо се оцвети в зелено. Мокрите дрехи на пътниците от излелия се внезапен дъжд навън започнаха да изпускат пара. Изведнъж ясен, силен и отчетлив глас започна песен. В началото запя едно момиченце, но след минути към него се присъединиха всички деца, изпълвайки автобуса с най-жизнерадостната детска песен, която бях чувал. Гласовете им ставаха все по-силни и уверени, разливаха се в различни тоналности, а скоро вече всички пътници тропаха с крака или пляскаха с ръце. Реших, че е флашмоб или някакво шоу на Турските Авиолинии, с които летях към Дака. Песента ме измъкна за момент от меланхолията, която цял ден упорито не искаше да си тръгне. Концертът продължи и в самолета. Децата пееха детски песнички в пълен захлас, а учителката им дирижираше облегната на една седалка. Връщаха се от детски конкурс в Истанбул и сякаш не можеха да се спрат.

След близо осем часовия полет, рано сутринта на летището в Дака децата изпяха в залата за проверка на паспортите още една финална песен, след което потънаха в тълпата. Последно видях едно малко зелено костюмче да се промъква през няколко огромни сака.

Ленивият служител на паспортния контрол ми подаваше паспорта с бангладешката виза в него. Хем ми го подаваше, хем го дърпаше към себе си, докато накрая успя да привлече вниманието ми. Погледите ни се срещнаха. Мазна капка пот падна в забавен каданс от челото му на червените корици на паспорта ми. Стана ясно, че трябваше да дам своя принос. Тълпата около нас нарастваше с всяка минута, почти в синхрон с миризмата. Дръпнах паспорта си с един замах, изтрих мазната капка пот от него и го пъхнах в чантата си. Минах от другата страна на бариерата и затърсих с поглед човека, който трябваше да ме чака на летището. Никой не ме чакаше. Минаха около 40 много неприятни минути. Изведнъж от тълпата като някакво видение изплува младеж. Познах го инстинктивно, преодолях гнева си и му подадох ръката си за поздрав.

Бангладеш се явява нещо като втори етап от моите пътувания из индийския субконтинент. Имах вече известна представа за реалността по тези земи, но вселенските въпроси все още бяха в насипно състояние.

Пристигането в страна от третия свят със самолет винаги ме е провокирало. Рязката граница между парфюма на стюардесата и миризмата на спарено, мръсно тяло, проснато върху тротоара току пред летището, никога не ме е оставяло равнодушен. Не съм мазохист, нито търсач на шокиращи факти и стряскаща документална фотография, но в Бангладеш исках да видя "дъното" или това, което смятах за "дъно" по това време. За разлика от Индия, реших, че тук ще внимавам повече, внимание в стил Симоне Вейл, за която ви споменах в главата за Пушкар. Това трябваше да осмисли пътуването или пък беше поредната залъгалка, оправдание за изгубеното време или изхарчените пари. Щях да внимавам, да наблюдавам, да снимам и да си записвам.

В Бангладеш започнах да си давам сметка, че традиционните селски общности във вътрешността на страната не са точно бедни. Хората нямат обилие от материални неща и удобства, което би могло да се нарече бедност, но не са крайни мизерници. Уилфред Тесигер (Wilfred Thesiger) (виж бележката), обикалял близо пет години (1945 до 1950) Арабската пустиня, описва подробно деградиращото въздействие на съвременната цивилизация върху бедуините - номади в книгата си „Арабски пясъци“ (1959). Самият той пътувал винаги с камили, предпочитал да живее, да се облича и храни като бедуините, следвайки техния начин на живот, ежедневие и обичаи. Той смятал, че нефтът, който по това време започвал вече да се разработва в индустриални количества на Арабския полуостров, ще повлияе зле на традиционния номадски начин на живот на бедуините, ще ги опорочи и ще им вмени навици, които освен че не са им присъщи, са и много вредни. Така в епизод от книгата си той описва жалкия живот на бедуин, цанил се като работник в нефтен склад в Дубай, по онова време все още малко градче. Тесигер с болка описва моралния, социален и всякакъв друг упадък, който сполетял този бедуин и всички останали, които вместо да живеят трудния, но техен собствен, свободен номадски живот, се поблазнили по лекия и удобен на пръв поглед градски живот.

От книгата му "Арабски пясъци“ лъха обич, носталгия, но и тъга по изчезващата автентичност, уникалност и настъпващото опорочаване и покваряване на бедуинските общности и членовете им. Като стана въпрос за опорочаване, може би по ирония на съдбата се случва именно нефтена компания да финансира част от експедиция на Тесигер в замяна на знанията, които той събира докато странства сред труднодостъпните и отдалечени райони на Арабския полуостров. Тесигер осъзнавал, че тази информация ще доведе до разработката на нови нефтени находища, индустриализация и съответно до задълбочаваща се деградация на бедуините. Изглежда с парите на нефтените компании си купил още малко време насаме с изчезващата бедуинска култура - изживял я, снимал я и накрая я описал, за да знаем днес какво е било и какво повече няма да бъде.

Технологичната цивилизация прониква настъпателно, подкупвайки с мобилен телефон или друга вещ почти всички. Исках да видя до къде е стигнало настъплението й в Бангладеш, колко и как това влияе на местните, дали увеличва бедността и мизерията и като цяло нещастието на хората. В страната няма нефт или други ресурси в количества, които да привличат индустриалната алчност в размери, подобни на тези на Арабския полуостров. Поради това смятах, че тук може би ще мога да видя някаква, поне до известна степен незамърсена от цивилизационен шум територия, общност или поне отделни хора, които да ми дадат база за сравнение и някакъв ориентир за степента на глобализацията и нейното влияние върху живота на хората.

Щях да се сблъсквам с градска мизерия и нищета, но и щях да пътувам сред останали все още традиционни общности. Ще ви разказвам за тях по нататък в тази книга. Накрая, освен че ще споделя мислите си по темата, вие вероятно също сами ще си направите вашите изводи. Сега с две думи - ако все още желаете да видите и усетите автентичност, е добре да побързате с плановете за пътешествия. Цял един приказен свят изчезва със страшна скорост.

Бележки

Сър Уилфред Патрик Тесигер, известен също с арабското си име Мубарак бин Лондон, е британски военен офицер, изследовател и писател. Той е известен с книгата си „Арабски пясъци“ (1959), където разказва за пътуванията си през Арабската пустиня между 1945 и 1950 г. и където описва изчезващия бедуински традиционен начин на живот. Друга негова известна книга е “Арабите от блатата“ (1964), където описва живота на коренното население, обитаващо блатните области в Южен Ирак. Тесигер е направил около 38,000 снимки по време на пътуванията си, които той дарява на музея на Пит Ривърс, Оксфорд.