Джайпур (Индия) - градът, където всичко искаше да бъде в розово

Джайпур (Индия) - градът, където всичко искаше да бъде в розово

Този текст е глава от моята книга “Няколко разказа за индийския субконтинент”. Всички снимки, видео и текст са авторски (Павел Господинов).

Всички наши пътешествия в Индия, Бангладеш, Шри Ланка, Бутан и Пакистан

Дали защото приближавахме така наречения розов град или защото мозъкът ми бе размътен от преумора, всичко което виждах около себе си придобиваше оттенък на размазано розово тип пепел от рози, включително стюардесата. Като че ли в началото на полета тя носеше червена блузка, която сега изглеждаше вече леко порозовяла.

През 1876 град по-голямата част от Джайпур бил боядисан в теракотено розово в чест на посещението на английския принц Алберт. Не знам дали принцът е ахнал, когато го е видял за първи път, но аз определено се стъписах.  След няколко минути една усмихната индийка на улицата ми даде дискретен знак да си затворя устата, след което ме подмина някак ефирно, обвита в розовото си сари. От този момент насетне една тънка розова нишка се процеждаше през всяко едно преживяване в този град.

Всичко в Джайпур е в розово или ти изглежда розово, или пък е в друг цвят, но усещаш желание да бъде розово. Гледката и миризмата  напомнят компот, оставен на слънце твърде дълго време. Наричам мислено града “розовият компот”.

image

Първата ми работа беше да си осигуря достатъчно пари в брой. Вмъквам се в нещо като стаичка вдълбана в стената на улицата и пъхам с треперейки пръсти кредитната картата в дупката на банкомата. Имах усещането, че индийските банкомати няма да приемат издадената в България VISA карта и това ще превърне престоя ми в интересно социално преживяване с индийските бездомници до датата за обратния полет.

Няколко думи за индийския банкомат - колкото нов и лъскав да е бил преди 2 дни, сега той е като излязъл от магазин за стоки втора и повече употреба. После е мачкан, ритан и поправян с големия чук.  Банкоматът издава тежък звук, наподобяващ скърцащи спирачки на влак, и пуска пари. Щастлив съм!

Пред мен е първата, права като кюнец улица в розовия град, по която тръгвам бавно въртейки очите и главата си на 360 градуса като пумпал. Градът е известен с прецизната си планировка, прави улици и правилното разположение на отделните му сектори, точно 7 на брой. Всеки сектор е отделен от съседния с широка 34 м улица, а той от своя страна е разделен на по-малки такива от прави и тънки алеи. Имах усещането, че се намирам в розов пъзел, с пъплещи шарени човечета, които се движат забързано, влизат от дупка в дупка, изскачайки от най-невероятни места.

image

Постепенно се потапям в какафонията от звуци, образи, рикши, коли, розови сгради, легнали на пътя хора, крави, прасета и кози, хапващи от изсипания направо на улицата боклук. Няколко мързеливи маймуни зяпат безцелно тълпата от един покрив.

В три следобед движението е като в пиков час. Една крава се опитва да премине през пролука на парапета от едното платно в другото, преживяйки парче картон от кашон за банани. В тази секунда мотопед управляван от млада индийка с дете на задната седалка профучава на сантиметри от муцуната на кравата. Момченцето, явно наблюдавало кравата предварително, протяга ловко ръка и дръпва картона от устата й, след което започва да го развява победоносно. Майката не забелязва това и продължава с бясна скорост.

В следващата секунда, а може би в същата, но на 10 м по на юг възрастен индиец се опитва да изгони от струпания на улицата боклук средно на ръст и тегло прасе, като го замерва с малки камъни. Без да иска улучва възрастна индийка, която се развиква, но някак беззвучно, тъй като крясъците потъват в какафонията. Всичко това е обвито в лек бледорозов смог, отражение на сградите наоколо. Всяка сцена ми се струва фотографски шедьовър.

image

Хора в окаяно състояние лежат във всякакви пози на всякакви места в града. Някои от тях са направо на тротоара, напряко на пътникопотока, така че всички трябва да ги прескачат, за да продължат. Тъй като това е първият ми ден в Индия, веднага се навеждам, за да проверя дали мъжа на тротоара е жив. След побутването той помръдва. После се взирам в него няколко минути, ставам и го прескачам. Не след дълго се появява друг човек, заспал на пътя напреки. Процедурата по прескачането този път отнема по-малко време, а и го правя почти в синхрон с десетките крака, които сякаш по команда се вдигат за прескока. Сливам се с тълпата. Чувството ми за реалност се изостря до крайност. Помислих си, че може би това привлича хилядите пътуващи до Индия - изключително ясното чувство за реалност, за тук и сега.

Всички наши пътешествия в Индия, Бангладеш, Шри Ланка, Бутан и Пакистан

Мощни високоговорители, тип радио точки, гърмят разположени през 5 метра един от друг, да не би някой да пропусне важното съобщение. Сцената може би напомня цирк от 50-те в Европа, с десетките мегафони, приканващи зрителите да заемат местата си. Рекламата беше на Хинди, но след 50 повторения вече я знаех наизуст. Следващите няколко дни си я тананиках в банята. Беше се впила в мозъка ми като розова пиявица, защото дори след като се завърнах в България, се хващах как започвам да си я пея тихичко от време на време.

image

Озовах се пред Хава Махал  или "Дворецът на лекия бриз", както още е известен, разположен в така наречения "Квартал на дворците". Тази впечатляваща 5 етажна сграда е била построена през 1799 година от махараджата Саваи Сингх за кралските дами от двора. Те имали навика да наблюдават живота на улицата без да бъдат обезпокоявани.  За това послужили 950 прозорци на сградата, всичките с изглед към улицата.

Мъжът беше на видима възраст около 55, но може би е бил на 30 - сух, сив, бос и облечен с дрехи с неопределена форма, цвят и миризма. Беше висок около 155 см в изправено положение (защото нормалното положение е леко прегърбено за удобство при тегленето на рикшата) и тежеше около 55 кг.  Внимателно търсех на стоянката за вело-рикши някой физически по-як, но такива нямаше. След като се настаних на седалката, той се огледа, завъртя педалите и подкара колелото успоредно с ревящите мото-рикши, коли, камиони и автобуси. Оглеждаше се и караше напред сякаш участваше в състезание. Исках да му кажа да не се напъва, че не бързам, махайки с ръце, но невъобразимият шум попиваше звуците и жестовете ми. Зяпах сцената опитвайки се да запазя равновесие. Погледът ми се спираше върху изкривеният гръб на човека. Имах усещането, че всеки момент ще се разпадне на стави и мускули и ще се разтвори в сивия смог наоколо.

След 10-на минути препускане исках да сляза, но нямаше как да му кажа. Той въртеше бясно педали към дестинацията, която му бях задал при тръгването и нищо не можеше да го спре да ме закара до там. Исках да сляза заради силно противоречивите чувства, които ме заливаха. Очевидно беше, че бях новак в Индия.

image

Минахме покрай вело-рикша, в която две възрастни дебели индийки си клюкареха сладко, докато "шофьора" с жизнен капацитет на полумъртва катерица дърпаше жалкото возило.

Да си рикшаджия на джайпурска (а най-вероятно и на всяка друга индийска, пакистанска или бангладешка) улица изглежда е вид кармично наказание. Мисля, че тук за първи път ми мина тази мисъл.

Пристигнахме до мястото, където си бях наумил. Слязох замаян с леко помътнял поглед. Платих на мъжа исканите 50 рупии. Той поглади парите с нежност и благодарност, сякаш му спасявам живота. Нямаше как да разбера повече за него, как живее, колко гърла храни, за кого бяха парите и какво щеше да направи с тях. Зяпах мъжа без да се усещам, че зяпам. В Индия често ми се случваше просто да се зазяпам в нещо. Стоя без да мърдам, с леко увиснало чене, понякога доста минути. Не толкова от изумление или потрес, колкото от физиологична нужда мозъка ми да асимилира и осъзнае картината пред очите ми. Нещо като буферен период.

Сигурно се питате какво толкова се е случило и защо толкова емоция. Джайпур и Индия са добре известни дестинации, милиони туристи идват тук. Нищо чак толкова специално, невиждано или нечувано. Отговорът  е – и да и не! Индия е позната и лесно достъпна. Страната вече не е символ на крайната екзотика, нито е дестинация, за която се изисква смелост или необичаен приключенски дух. Днес всяко едно описание на пътуване с рикша би било напълно безинтересно за читателите и аз напълно осъзнавам това. Пътуването в Индия, както и всяко друго пътуване, поставя пътуващият в режим на откривателство и на лично предизвикателство. За Майка Тереза, прекарала години наред в бордеите на Калкута, този пътепис би бил безкрайно безинтересен. За мен обаче всяко едно преживяване беше ценно. По някоя тема си начинаещ, по друга - напреднал. Всеки е начинаещ и напреднал едновременно. За онова време и за онзи ми житейски опит, това преживяване е било ново, аз се вълнувах и попивах всичко с настървение, сякаш виждах самата истина. Изглежда тя е била важна за мен, изглежда съм имал нужда от ощипване, събуждане…от нещо на което истински да повярвам.

image

Може би съм помогнал с тези 50 рупии на човека да се нахрани за деня. Един вид дал съм му работа, но той ме мъкна почти на гърба си през кошмарния трафик. Добро ли съм направил или недобро? Моето добро равно и еднозначно ли е на неговото? Моето недобро, изглеждащо ми нечовешко (да яздиш почти друго човешко същество) всъщност е голямо добро за него…май?  Аз ще се нахраня с първо, второ и трето вечерта, а при желание и с четвърто, а той с половин първо и може би единствено за деня. Може ли тук да се говори за добро и недобро или просто животът е това - за едни ад, за други - ОК, за трети - няколко милиарда от тотото, тъкмо когато си навършил 18. Докато гладеше с ръка банкнотата, рикшаджията изглеждаше истински щастлив. Неговото чувство за щастие еднакво ли е с моето? Това не е ли същото като да сравниш един килорам желязо с един килограм вълна? Има ли значение причината да си щастлив за качеството на самото чувство за щастие?

image

Беше ме оставил пред градския дворец - огромен комплекс, разположен на почти една седма от розовия град, с множество по малки сгради, паркове и градини.  Тук е резиденцията на сегашния Махараджа на Джайпур, тийнейджъра Падманабх Синг, внук на последния махараджа Бригадиер Саваи Бхавани Синг. Помпозно и царствено е всичко наоколо, каквито са били церемониите в този величествен царски комплекс, включително и най-последната по встъпването в длъжност на хлапето-махараджа. Мелодрамата извира отвсякъде.

Цветните като пеперуди раджастански жени са героините на моите снимки. Едноцветните мъже сякаш се губят сред тях. Жените населяват основно пазарите, където купуват и продават всичко, което може да се сетите, но най-вече типичните "райаис" - малки юрганчета напълнени с памук. Дебели, тънки, стари или млади…всички те имат едно общо нещо - толкова са цветни, че очите те заболяват. Да снимаш раджастански жени в розовия град е възхитително удоволствие.

image

Бях стигнал почти до края на града и вървях по улица успоредна на железопътните линии. Погледът ми случайно попадна на човешка фигура на около 20 м от мен. Осъзнах, че това е жена. В този момент горната част на парцала, който играеше роля на дреха, се свлече откривайки черното й напукано като пергамент тяло. Тя не направи опит да вдигне плата нагоре, само бавно го премести. Отново изпаднах в онази вкаменена поза с изцъклен поглед и увиснало чене и не можех да се мръдна от мястото си. Наблюдавах движенията й - бавни, неопределени. Тя не осъзнаваше голотата си. Косата й приличаше на кълбо косми, щръкнали във всички посоки, гърдите липсваха, сякаш се бяха стопили. Наблизо играеха деца. Те виждаха това, което виждах и аз, но продължаваха да си играят с топката, пък и на никой от хората наоколо не му направи никакво впечатление. По-късно щях да имам подобно преживяване в Бангладеш. Не ми мина и през ума да я заснема. Не можех! Не беше потрес, беше нещо друго, с което се сблъсквах за първи път като усещане. Вероятно беше буферния период, за който споменах малко по-рано. Изглежда организмът ми възприемаше действителността по този начин.

Всички наши пътешествия в Индия, Бангладеш, Шри Ланка, Бутан и Пакистан

Вървях по голям шумен булевард в покрайнините. Качих се на купчина камъни - пред очите ми се разстла Джайпур, потънал в мазна розова мараня от смог и плътна човешка маса, невъобразим шум на клаксони, реклами и крясъци. Изведнъж движението замря, колите заковаха на място със свистене, пешеходците спряха, продавачите от дюкяните наоколо надигнаха глави. Само рекламите продължаваха да бълват адски звуци. От дъното на улицата видях неголяма група хора да тичат заобиколили носилка с опакован в бели платна човек на нея. Докато осъзнавам, че това е погребение, тълпата и процесията с носилката ме подминават тичайки. Успявам да заснема последните мъже от групата. След няколко мига всички се изгубват напред в тълпата, а движението бързо възстановява ритъма си, сякаш нищо не се бе случило. А може би действително нищо необичайно не се беше случило. Така приключва един живот в Джайпур, на носилка върху тичащи по булеварда през розовия смог мъже.

image

По време на второто ми пътуване в Раджастан, вече с група, решихме, че ще ходим на кино. Не помня филма, но киносалонът беше най - престижния и популярен в града - Радж Мандир.

Ходенето на кино в Индия не е като ходенето на кино на запад. Сградата имаше вид на опера, а лобито обляно в светлини пращеше от стотиците наконтени хора. Два входа водеха към вътрешността и залата - единият за момчета, другият за момичета. И двете опашки бяха еднакво шумни и шарени. Вълнувахме се, но не толкова от филма, колкото от обстановката. Леко опърпани, потни и мръсни след цял ден обикаляне по забележителности, рязко се отличавахме от околната добре облечена и парфюмирана тълпа младежи.

image

Настаняваме се на нашите места, светлините в залата угасват, започва музиката за началото на филма и в този момент купонът в киното избухва с пълна сила - крясъци, викове, святкане с телефоните, мексикански вълни и всякакви други познати и непознати форми на радост, възхищение и прекомерна възбуда ни залива от всички страни. Ние като истукани седим, сякаш сме на благотворителен концерт. Осъзнаваме, че ходенето на кино в Индия не е само гледане на кино и ядене на пуканки, а е як купон с участието на зрителите.

Течеше екшън с красиви жени и яки мъже. Кадрите се забавяха до внезапен стоп и точно в този най-сублимен момент тълпата изригваше като изтървана. Филмът изобилстваше от този кинематографичен похват, който очевидно подлудяваше младата публика. Може би точно това е начина за гледане на екшън и в това се състои изкуството на киното - да предизвиква силна положителна емоция, радост и върховно удоволствие, до степен да станеш на крака и с пълно гърло да крещиш срещу екрана, както правеха всички около нас. Нищо не запомних от филма, дори съм забравил заглавието, но помня мириса, лицата и екстаза.

Всички наши пътешествия в Индия, Бангладеш, Шри Ланка, Бутан и Пакистан

☘︎ Ако имате въпроси, просто ни драснете един мейл или зъннете по телефона за още по-лесно +359 888 420 160. Viber и WhatsApp става също. FacebookInstagram

☘︎ Абонирайте се и за нашия бюлетин, за да получавате известия за пътешествия, планове, програми и интересни истории.

☘︎ Ако се чудите дали да ни се доверите, погледнете отзивите за нашите пътувания!