На север от Ле (Ладак, Индия) - Долината Нубра

Този текст е глава от моята книга “Няколко разказа за индийския субконтинент”. Всички снимки, видео и текст са авторски (Павел Господинов).

Предстоят ни към 160 км, които според плановете трябва да минем за около 5 часа. Започваме бавно да се изкачваме нагоре в планините, като Ле остава някъде долу в ниското (3,505 метра да припомня). Първата цел за днес е Кхардунг Ла - един от най-високите проходи, през който могат да се движат моторни превозни средства. Пейзажите стават все по-драматични, а пътят все по-стръмен. Планините видимо наедряват, а облаците се приближават. Започваме да усещаме физически промяната във височината.

Височинната болест е комплекс от синдроми, които се развиват при бързо изкачване на по-голяма надморска височина. В основата на състоянието стои недостигът на кислород в клетките. Без да се задълбочавам тук само ще спомена, че най-важната и ефективна профилактика, както и средство за справяне със симптомите по време на престой на голяма надморска височина, е пиенето на много вода и по-учестеното дишане. Ключова роля играе аклиматизацията. Препоръчително е да пристигнете в Ле (3,500 м) поне 3 или 4 дни преди да предприемете походи или пътешествия на по-голяма надморска височина (над 5,000 метра), където се намират някои от най-красивите места в Ладак. В началото симптомите от височината са осезателни, всеки ги усеща в по-малка или по-голяма степен. През втората половина на престоя ни в района се чувствахме значително по-добре, преодолявахме разстоянията пеш с по-голяма лекота, а някои от нас дори тичахме по баирите, за да снимаме дивите коне.

Продължаваме бавно да се катерим с джиповете към прохода Кхардунг Ла. Пиенето на много вода неизменно води до чести позиви за ходене до тоалетната. За момчетата не е проблем. Освен по-удобната анатомия, мъжете рядко се интересуваме от това дали някой ни наблюдава. Голите стръмни баири, лишени от дискретност обаче си е проблем за девойките. Необходимо беше да спираме в малките биваци по пътя, където предлагат чай, кафе и примитивен хималайски тоалет. Тук е момента да отделя няколко реда за тези забележителни постройки. Напълно възможно е в Ладак, на фона на безкрайните планини и пустош да видите малка самотна сграда, често на два етажа. Вторият етаж е тоалетната. Най-често килийката е с две дупки - едната е на пода, тази която отвежда нуждата ви към долния етаж (към който имате и директна видимост), а другата е вид прозорче, от което задължително се разкрива забележителна с красотата си гледка към някой, обикновено заснежен и поради това изключително красив връх. Чувствата, които ви обхващат в ладакските тоалетни са странна смесица между облекчение (на нуждата), лека отврат от миризмата и гледката надолу, възхищение от невероятните гледки, които се разкриват пред погледа ви, лека замаяност и виене на свят (може и леко главоболие) от височината и най-накрая смущение, че усещате всичко това, а не можете да му намерите дума или определение. Най-вероятно ладакците имат термин или израз за това чувство или състояние, но ние не успяхме да я научим.

Кхардунг Ла означава на тибетски “Проход”. През него се стига до районите Шиок и долината Нубра, към която се бяхме запътили. Една от причините пътят да бъде построен през този проход е била нуждата от достъп на военните до стратегическия глетчер Сиачен, за който стана дума няколко пъти до сега. Започнали да го строят през 1976,  а първите коли минали от тук през 1988 година. От тогава всяко лято деретата и безкрайните баири се огласят от коли, тежки шарени камиони, мотоциклети и велосипедисти, които също видяхме да се спускат от най-високата част на прохода.

Пътната фирмата, която наема хората да чукат камъчета по пътя беше решила, че не е лоша идея да налеят малко мъдрост в главите на пътниците. За тази цел бяха издигнали солидни постаменти с надписи от рода: “If you drive like a hell, you are going there” или пък “In the land of Lama, don’t be a Gama”. Индийската Армия, другият основен играч в района, изглежда също харесва мъдрите мисли и фрази, една от които леко ни разчувства, поради което съм я запомнил - “Indian Army loves you!”.

Кхардунг Ла е висок 5,359 метра. Знакът на най-високата му точка, няколкото магазина за тениски в Ле и още дузина публикации в Интернет твърдят, че това е най-високия проход за МПС-та и е с височина от 5,602 метра. Както винаги, дяволът е в детайла - тази височина се отнася за магарешката пътека през прохода, която действително стига тези метри над морската повърхност. Самият асфалт (моторизиран път) е по-ниско разположен - 5,359 метра. Това, разбира се, не го правеше по-малко важен или внушителен. От тук в миналото са минавали керваните от Ле към Кашгар в Централна Азия (днес в Китай), които често наброявали над 10,000 коне и камили. По време на Втората Световна Война, когато все още е нямало път, са били правени опити да се транспортират материали и военна техника от Индия към Китайската граница. Днес индийската армия ползва прохода за снабдяване на казармите и военните постове в граничните райони. В един момент спряхме и чакахме близо 40 минути военен конвой от поне 100 камиона да се изниже по тесния път в посока Нубра.

На върха на прохода има паркинг, хълмче покрито с молитвени знаменца, медицински пункт и разбира се двуетажни тоалетни, за които дори се наложи да изчакаме опашка. Мястото е доста населено по това време на годината, а разнообразието от мотори, коли, джипове, автобуси и колелета е забележително. Младите индийци от вътрешността на страната обикалят Ладак на мотори, колелетата са предимно на млади западняци. Рядко индиец би се навил да катери баири на такава височина с колело, освен ако не му се налага. Индийците карат Харлей-Дейвидсън индийско производство, машини със забележителна акуратност в копирането на дизайна и шума от двигателите.

Бавно започнахме да се спускаме. Постепенно главоболието намаля, настроението се повиши, а гледката надолу към долината Нубра ни въодушеви. Дори не ни се ходеше толкова често до тоалетната.

Географска справка: Нубра е един от петте природно-исторически района на Ладак, заемащ североизточната му част. Граничи с Балтистан и Китай на север, платото Аксай Чин и Тибет на изток, а на юг - езерото Пангонг. Долината е дълга 206 км и широка 115 км. Долината Нубра разделя двата планински масива Каракорам и Ладак. През нея текат реките Нубра (или Сиачан, както още я наричат) и реката Шиок, която е приток на Инд. Средната височина на района е 3,048 метра т.е. по-ниско разположен е от Ле.

Спряхме в градчето Дискит, малко прашно място и административен център на района. Повече време решихме да отделим на манастира Дискит (1420 г), най-големия и най-стар в района. Будистката обител принадлежи на сектата Гелугпа (Жълта Шапка) на Тибетския Будизъм. Разхождаме се бавно около статуята на Чо Ринпоче (Буда с корона), разположена в залата за молитви. Прави впечатление огромния молитвен тъпън, а също и стените изографисани със страшни сцени на демони и кървави схватки. Почти виждам пред себе си будисткия монах, качен на стълба да рисува ужасяващите сцени. Светлината на маслената лампа се отразява в лицето му и изображенията. Какво ли си мисли, докато ги рисува?! Опъвам шия нагоре, за да разгледам манастира Ташилхунпо в Тибет, изографисан на тавана на главната зала. Манастирът Дискит е действащ, а към него има и нерелигиозно училище, където се преподават научни дисциплини на английски език на децата от района.

През зимата настъпва тежък студ и сняг, който запушва или поне силно затруднява достъпа до останалата част на Ладак и столицата Ле. Поради това манастирите във вътрешността на Ладак провеждат фестивалите си през зимата, когато хората и без това не могат да стигнат много далече. Един от най-популярните фестивали, този в манастира Дискит, се провежда всеки февруари.

От манастира, пък и от цялата долина, се вижда огромната статуя на Буда (32 метра), обърната към реката Шиок в посока Пакистан. Под нея се намира главната резиденция на ламата на долината Нубра. Не се качихме до самата статуя, тъй като тя се вижда по-добре от разстояние, а и искахме да останем повече време в манастира.

Стигнахме до селото Хундар, старата столица на Нубра от 17 век и последното място преди района Балти, който е забранен за чужденци поради близостта с пакистанската граница. Балти е по-ниско разположен, поради което и по-плодороден, а хората приличат на тези от долината Хунза в пакистанския Гилгит - Балтистан.

От Дискит към Хундар пътят минава покрай известните пясъчни дюни на Нубра, дълги няколко десетки километра. Ладак се определя като студена пустиня, а сега с дюните пейзажа съвсем заприлича на пустинен.

В близост се намира селото Байгданду, до което ние не стигнахме, но за тези които посещават района може да е добра идея да посетят. Войната през 1948 г. разделила селото и населението му на две - едната част минала в Пакистан, а другата останала в Ладак.  През 1971 г. местната военизирана организация наречена "Скаутите на Ладак" върнала с бой територията администрирана от Пакистан обратно в Ладак, събирайки семейства и роднини отново под един покрив. В района на селото се намирал най-високия пост в света, който бил превзет по времето на офанзивата. С това тази битка останала в историята.

Полковник Джон Тейлър, присъединил се към "Скаутите на Ладак" през 1969 г. описва населението на това село така: „Байгданду е уникално село. Изведнъж откривате красиви хора - момчета и момичета със стряскащо сини очи, кестенява коса и румени бузи, на фона на типичните монголоидни черти на ладакците. Чудите се, загубих ли се? Отговорът е не! Местният фолклор разказва, че те били гръцко племе, което дошло в търсене на гробницата на Исус Христос и се установило там. Според една теория Исус е умрял близо до Сринагар и е бил погребан някъде между Драс и Каргил. Никой не знае….."

Около селото Хундар студената пустиня с дюните става особено драматична. Стигаме до нещо като лагер с няколко десетки бактриански камили (виж бележката). Предприемчиви местни хора дават камилите на туристи да ги пояздят сред пищния пейзаж срещу заплащане. Мястото е уникално красиво заради комбинацията от заснежени върхове, зелени поляни, поточета и камилите, които щъкат навсякъде. Не прилича на никое друго, което съм посещавал и вече е в топ 5 на най-красивите места, където съм бил.

Беше станало късен следобед. Пристигнахме в палатковия лагер, където щяхме да пренощуваме. Мястото се оказа прекрасна голяма градина със симетрично аранжирани готови палатки, оборудвани с нормални легла, завивки и отделни баня и тоалетна. В 7.30 дойде тока, а в 8.00 вече се бяхме настанили по масите в столовата и чакахме ориза с лютите яхнии, обичайната храна, която хапвахме в Ладак. После сме заспали.

Нямахме възможност да стигнем и до най-последното в северна посока село Туртук, останало затворено за чужди и индийски туристи до 2010 г. Вие обаче не го пропускайте, тъй като това е единственото място в Индия, населявано от етническата група Балти, а в миналото е било важна спирка по "Пътя на коприната". Подобно на Байгданду и Туртук е бил в границите на Пакистан след края на британското управление през 1947 г. Бил върнат на Индия след индо-пакистанската война през 1971 г., когато провинция Балтистан била разделена между двете страни. Селото на брега на река Шиок е само на 12 км от границата с Пакистан. Туртук е разположен на надморска височина от 2,800 м, което е значително по-ниско от другите части на Ладак. Поради това тук се отглеждат най-вкусните кайсии и орехи в цял Ладак.

На следващия ден продължаваме към манастира Самстанлинг, разположен на брега на река Нубра, малко над селото Сумор. Запомнил съм го заради красивите стенописи със сцени от тибетския “Кръговрат на живота”, но най-вече заради една рисунка на два танцуващи скелета. Така и не разбрахме историята й. Манастирът е бил основан през 1841,  обновен основно преди около 15 години и осветен от Далай Лама. Стръмни червени стъпала ни отведоха до основните сгради. В дясно са по-старите помещения, сред които има кухня и работилница за маслени лампи. В ляво е разположена къща за гости и резиденцията на монасите, които живеят тук. Към манастира Самстанлинг има будистко училище. Докато се мотахме наоколо, двора се изпълни с малки момченца на видима възраст първи или втори клас, облечени във винено червени роби. Приличаха на кукли, които тичаха навсякъде и вдигаха врява. Надникнахме в манастирската кухня, където няколко малки послушници чистеха и метяха. Част от децата се редяха на външната мивка, за да мият съдовете, в които бяха закусвали току-що. В един момент се появи възрастен строг монах, който ги сгълча набързо. Не разбрахме какво нередно бяха направили червените ангелчета, а и нямахме време да се задълбаваме в суматохата.

В Нубра няма много училища. Тежките климатични условия и близостта до границата, заедно с несигурността последните 50-60 години покрай конфликта в Кашмир, не задържат учители или други образовани хора тук. Повечето училища са към манастирите, като тези в Дискит и Самстанлинг. Ако някой от долината се изучи малко повече, отива в Ле или другите по-големи индийски градове. Това например е съществена разлика между Ладак и Нубра по-специално и съседната долина Хунза в Гилгит-Балтистан (Пакистан), където степента на грамотност е над 95 процента.

Приключенците вероятно ще се зарадват да научат, че от октомври 2019 г. районът на глетчера Сиачен, мястото на най-високопланинската битка в света, е отворен за туристи. Хората имат право да пътуват от базовия лагер Сиачен до поста Кумар, който е разположен над 4,500 м. Този преход е екстремен, а зимата почти невъзможен, тъй като температурите падат под -60 градуса.

Прекарваме още известно време в долината Нубра, след което поемаме по обратния път към Ле. На изхода на долината ни спира патрул, за да ни каже, че пътят е затворен. Трябваше да заобиколим. Не след дълго видяхме долу в дерето отнесения от порой мост, причина за затварянето на пътя. Ладак е суров и често непредсказуем!

Бележка

Бактрианските камили (Camelus bactrianus) са големи двугърби камили, които се срещат често в Централна Азия. Това са домашни животни, макар че има и диви Бактриански камили, които са също двугърби, но са значително по-малко на брой от домашните. Името им идва от древния исторически район Бактрия (Bactria). От древни времена бактрианските камили са широко използвани в Средна Азия, основно за транспорт. Ползвали са ги за керваните, които са влачели богатства по Пътя на коприната. Животните са издръжливи на студ, суша и голяма надморска височина, което ги прави идеални за района. Много семейства отглеждат все още камили като домашни животни за мляко, вълна, а напоследък и за туристите.