През февруари 2023 направихме проучвателно пътуване през Мавритания. Страната е дива, автентична, с прекрасна природа и гостоприемни хора. Бедна. Това е място за пътешественици, които искат да усетят действителност и ежедневие, които не са се променили с десетилетия, ако не и столетия. Ако копнеете да видите нещо натурално, истинско и в голяма степен неповлияно от цивилизацията място - това е Мавритания!
Включихме в маршрута почти всички по-интересни места в страната, като вероятно сме навъртяли поне 3000 км. Пристигнахме в столицата Нуакшот, от където започна и свърши обиколката ни. Всички сме единодушни - Нуакшот е най-грозната столица на света. Хапнахме вкусна риба в малко кръчме в центъра на града, след което прекарахме остатъка от деня на рибарското пристанище, едно от най-големите в света и определено най-цветното и екзотично, което съм виждал.
С джип и местен шофьор се отправяме навътре в страната. Първата спирка - пазара за камили и добитък в близост до Нуакшот, един от най-големите в света, както вероятно се досещате.
Директно през пустинята стигаме до Матмата - разкошен каньон с река на дъното и лениви крокодили на плажа, на около 500 км от столицата. Единственото място във вътрешността на Сахара, където тези влечуги все още живеят. Гледахме ги от далече, първо защото били агресивни и второ - трудно се стига до тях. Последната отсечка до мястото е по черен път, през селца и оазиси. Чудно място!
Продължаваме към Тиджикжа - отдалечено пустинно селце, където животът е спрял преди доста години.
Пътят до следващото село-оазис Тержит е изключтително живописен. Спираме често за снимки.
Там ни очакват палатки, вкусна вечеря и приятна компания от няколко чужденци, които в Мавритания си приличат - те всички вече са пообиколили света и са тук за върховното приключение - влака през пустинята. Междувременно обикалят през най-интересните места на страната, точно както и ние.
Кратка разходка из селото - магазинчета, от където си купихме фурми, едно от малкото неща, които се произвеждат в Мавритания. На следващия ден откриваме чудна градина с палми, езерца и поточета. Следва къпане, релакс под палмите - прекрасно.
Продължаваме към Чингети - застинал във времето град от червеникави каменни и тухлени къщи. Интересна е Петъчната джамия, която заснехме от покрива на една от библиотеките. Построена през тринадесети или четиринадесети век, тази джамия е с второто най-старо постоянно използвано минаре в мюсюлманския свят. Друговерците нямат право да влизат в джамията.
Най-интересното в града са библиотеките. Към момента 5 са действащи. Ние посетихме една от тях. Човекът ни посрещна, показа ни старите текстове, някои от които на повече от 300 години. После ни изрецитира част от Корана. Гласът му - прекрасен, атмосферата - мистична, колкото и да ми се иска да избягам от клишето.
Около града се намират едни от най-масивните и обширни пясъчни дюни в Сахара. Ние се разходихме в покрайнините пеш с идеята да ги стигнем, но бързо се отказахме заради разстоянията. В градчето открихме ресторант с една маса и забавно меню. Беше вкусно, но по-скоро интересно като преживяване. Собственикът имал приятел българин, на когото пред нас се обади по телефона. Полафихме малко.
Продължаваме към Удан, като цепим директно през пустинята. Няма път. Забелязахме шофьора да държи между бедрата си телефон с местонахождението на целта и караше директно към нея, през дюни, каменни полета, малки горички, оазиси и прочие. Тук може би е мястото да вметна, че Сахара е разнообразно място. Пейзажите се сменяха горе-долу на всеки час. Всичко е пустиня - да, но не съвсем! Единствено разстоянието между Нуадибу и Нуакшот беше с твърде скучен пустинен пейзаж.
На много места в Сахара има пещери или места, където има древни рисунки, доказателство за бурен социален и селскостопански живот в района. Точно преди Удан има такова място, където малко момче-уредник ни разказва истории по картинка. Всичко е въображение.
Преди Удан се отбихме през така нареченото “Око на Сахара” (Richat Structure) - геоложки феномен с кръгла форма с огромен радиус, който не може да се види съвсем ясно от земята. От космоса е много добре видим. Мястото е магично, а пейзажите умопомрачителни. “Окото на Сахара” е вдлъбнатина с формата на кратер с диаметър 40 километра, заобиколен от концентрични възвишения.
Сателитно изображение на “Окото на Сахара”
Снимката е от Уикипедия
Интересен беше пазара за сувенири директно на пясъка, в средата на нищото.
Уадан е малък град в пустинния район на централна Мавритания, разположен на южния край на платото Адрар, на 93 км североизточно от Чингети. Градът е бил важна спирка на керваните, транспортиращи сол от мините в Иджил. Старият град, обект на световното наследство, макар и в руини, дава представа за размера и просперитета на мястото. Чудно си прекарахме тук с местния водач, момче на 23 години.
После чух отнякъде музика, насочихме се към източника, но вместо купон попаднахме на двете семейства италианци, които пътуваха с кемпера си през Мавритания и които бяхме срещнали по-рано същия ден в средата на пустинята. Тъкмо влизаха в стара къща. Естествено и ние се наредихме. Мястото се оказа “музей” - двор с безразборно нахвърляни стотици късове предмети и предметчета, събирани през времето и просто нахвърляни в двора. Това е може би най-автентичния музей, който съм посещавал. Уредникът, мъж в напреднала възраст и островърха шапка беше основната атракция на мястото - приказен герой, бивш учител, както стана ясно по-късно. Бяхме няколко чужденци, които пипаха и гледаха всичко наоколо, а човека обясняваше нещо на френски.
Аз си харесах стара карта на района, която обаче не се продаваше. Човекът каза, че преподавал география в местното училище преди години. Мястото приличаше на бит пазар, но всъщност беше музей, нещата не се продаваха. Малко по-късно човекът от музея ни заведе в друга подобна къща с още по-епична натурия в двора. Във вътрешна скрита стая ни показа съкровищата си - стари книги, предимно Корана, но и други от различни области на познанието. Беше изумително преживяване.
В хотелчето в Удан хапнахме много вкусно. Съдържателката с провиснала цигара на устата ни каза, че има за обяд само картофи и салата. Италианците, които си бяха паркирали кемпера идвали тук предимно за храната т.е. място с препоръки. Храната в Мавритания е Ок като цяло, без да бъде нещо специално. Рибата по крайбрежието е великолепна. Там хапвахме добре изпечени или пържени големи риби, които бяха феноменално вкусни или ние сме били гладни.
От Удан продължаваме към Зуерат. По пътя спираме в Афар, малко пустинно градче, без забележителности - шумно прашно и доста мизерно. Докато снимахме на малкото площадче в центъра, един човек събираше камъни и ги хвърляше по хората. Млада, леко наперена мавританка мина ефирно покрай нас, но дори нейното присъствие не можеше да смени усещането за мизерия.
Решили сме да нощуваме близо до Зуерат и нашият човек ни намира малка палмова горичка насред плоската безлична в този район пустиня. Преди горичката забелязваме на картата, че пътя пресича Западна Сахара, спорната територия, която Мароко днес си е присвоила. Спираме, снимаме се, тагваме се, чекираме се и всичко останало, така че светът да забележи “постижението”, че сме били и тук. Обсъждаме въпроса какво означава да си бил в една страна - да си ходил до тоалетната в нея, да си преспал, да си изпушил цигара на територията - бълваме всякакви безмислици, но сме във ваканция, така че ни е простено. Стигнахме до извода, че тоалетна е достатъчна, така че отбелязваме страната в списъците.
Разтоварваме багажа в палмовата горичка, където ни посрещат висок тъмен мъж с жена, които намирам навътре в горичката седнали да си хортуват. Мисля че доста се изненадаха да видят бял мъж изведнъж между палмите. Макар и на път, мястото е доста изолирано. По шосето минаваха коли по една на час. Опъваме палатките, хапваме консерви, задължителния чай. Горичката е близо до жп линията, от където през нощта чуваме влака, на който имаме намерение да се качим на следващия ден. После някаква коза ревеше, та нощта не мина съвсем спокойно. Спахме все пак добре насред палмите.
На другия ден продължаваме към Зуерат - минен град във видимо по-добро състояние от досегашните. Проверката на документите се случваше на всеки 20 мин. Само в този град ни провериха около 10 на пъти. Мисля хората от единия пост виждаха хората от следващия. В миналото района и страната като цяло не са били съвсем безопасни. Сега, докато пътувахме минахме през около 48 поста. По-добре постове отколкото проблеми, така че това е ОК.
Около 12.30 намерихме мястото, от където тръгва влака с желязна руда, приключението-гвоздей на нашето пътуване до Мавритания. Влакът се използва за транспортиране на желязна руда от мините около град Зуерат до западния бряг на Африка в мавританския крайбрежен град Нуадибу, на около 700 км. Всеки ден влакът пътува пълен на отиване и празен на връщане, без почивен ден. Местните и чужденците се возят без билет във вагоните с руда (в посока Нуадибу). Влакът няма точно разписание, когато го натоварят - тръгва. Чакахме на нещо като гара около 6 или 7 часа. На тази “гара” имаше стрелочник, който се помещаваше в малка мръсна стая, в която дори ни покани да пием чай. Появи се друг местен пич и двамата започнаха разговор, който не спря през цялото време на чакането. Появиха се две италианки, доста неподготвени за пътуването. Разменихме любезности и кратки истории. От скука реших да почистя мястото около стрелката на жп линията. От територия около 3-4 квадратни метра напълних една торбичка Била догоре, вързах я старателно, за да не се разпилее боклука и я оставих до къщичката на стрелочника, като идеята ми беше, че той ще я прибере или хвърли някъде, където се събират боклуци. В един момент се появи стадо кози, които почнаха да ровят навсякъде, включитително си навряха муцунките в торбичката. Стрелочника видя това, ядоса се, намуси се, отиде до торбичката и надникна в нея. Ние и италианките наблюдавахме сценката. След като се увери, че в торбичката има боклук, той я грабна и с отработен жест я захвърли на около 3 метра от стаичката направо върху жп линиите. За момент всички стояхме и гледахме втрещени, после избухнахме в смях. Мавритания (и местата като нея) съществуват паралелно на нашия свят. Двата свята трудно се смесват (дори мисля, че не могат да се смесят), нещо като водата и олиото. Мога още да задълбоча по темата, но идеята на този пътепис е друга.
Нашият влак тръгна в 20.00 вечерта и така изпуснахме залеза. Затова пък бяхме наградени с най-звездното небе, което аз някога съм виждал. Тъй като няма светлинно замърсяване, звездите, които се виждат с просто око са безброй. Постлахме рогозките и платнищата върху рудата, опаковани като космонавти с кърпи на главите и плътни очила на очите. Спахме (или по-скоро дрямахме) така. После изгря Луната точно пред нас. С вирнати на парапета на вагона крака легнали върху рудата се наслаждавахме на всяка минута от преживяването.
Беше магично! Влакът се носеше с около 40 км/час през пустинята. Mразовито утро. Постепенното просветляване ни възнагради с изумителни гледки от пустинята. Запалихме си огън във вагона върху рудата, пихме кафе и чай. После снимки, селфита и зяпане на местните от съседните вагони. Когато един от тях започна да си тупа през вагона постелката, всички му завидяхме на оптимизма.
Рудният прах е много фин, което го прави всепроникващ. Макар с двойни чорапи, краката ни бяха артистично оцветени в черно. Лицата - също. Не мисля, че някога съм бил по-мръсен. На другия ден следобед влака приближи Нуадибу и спря там някъде. Слизаме, мятаме се на джипа и право в луксозния хотел. Усещането за чистота - неописуемо; мекотата на леглото - съвършена; рибата в ресторанта - най-вкусната на света.
Ако някой има намерение да се вози на този влак, нека се обади, ще дам подробности.
Нуадибу е вторият по големина град в Мавритания, риболовен център с голямо пристанище. В самолета за Нуакшот, след междинната спирка в Дакар, в самолета бяха останали около 30 руснаци. Бяха в наборна възраст, но не ми се вярваше, че всички те бягат от войната точно в Мавритания. Оказа се, че са екипажи на руски риболовни кораби, които ловят риба в Атлантика около бреговете на Мавритания.
Рибарското пристанище със сенегалските лодки беше разбира се в списъка с местата, които исках да видя и заснема. Джипът ни спря насред вонята и екзотиката на пристанището. Бях направил няколко снимки, когато униформен се появи, покани ни в една мръсна стаичка, където няколко мъже се хранеха на пода и ни накара да изтрием пред очите му всички снимки от фотоапаратите и телефоните. Никакви обяснения не помогнаха. Върнахме се в хотела. Там се подвизаваше пълно момченце, нещо като мениджър с много добър английски. Казах му, че възнамерявам да напиша добър отзив за хотела в Трип Адвайзер, но само ако ни осигури достъп до пристанището, далече от полицаите, за да можем да снимаме. Със самочувствието на печен пич, той ни открехна, че трябвало да дадем подкуп на униформения - уникално тъп съвет, разбира се. Каза обаче, че неговия приятел таксиметров шофьор ще ни заведе до пристанището. Час по-късно сме натоварени в мръсна кола, която отново ни завежда до същото място на пристанището. От колата за 4 или 5 път обясних по телефона на мениджърчето, че трябва да ни заведе на място без униформени пазачи. Шофьорът обаче ни стоварва на същото мръсно място. Реших, че след като сме с връзки, можем да снимаме. Тъкмо се бях увлякъл в творческа дейност, когато към нас на бегом се приближиха група униформени и отново ни накараха да изтрием всички снимки. Изобщо не помогна, че сочех с пръст шофьора, който беше не по-малко изненадан от нас от случващото се. Два пъти да трия снимки на такова вълнуващо място ми се строи твърде много и леко се напрегнах. Това беше може би единственият път, когато се раздразних по време на това пътуване. Успях обаче да опазя няколко кадъра и малко видео. Малко преди това друг мъж се опита да ни изгони от друго пристанище с изоставени корабчета, но ние се бяхме наснимали там и просто си тръгнахме. В този град явно снимането е проблем. Тази е една от забранените снимки.
В залива Нуадибу е имало много останки от кораби. Най-големият и най-скорошен корабокруширал кораб се намирал на върха на полуострова. За съжаление китайците са изкупили всички кораби и са ги претопили. Понякога китайците ме дразнят!
В абсолютно най-южния край на същия полуостров има малък национален парк, където срещу малка такса (200 местни пари) посетихме семплия информационен център. Две жени - германка и италианка мисля с джип и палатка на покрива ни казаха, че имало само два останали тюлена, които се появявали по определено време. Останки от кораби нямало вече. Плажът в тази част на полуострова ни очарова тотално - небето тъмно синьо от буреносните облаци (валя ни истински проливен дъжд почти през цялото време в района). Огромни ята чайки си почиваха мързеливо на плажа докато не ги разгонихме да се вдигнат във въздуха за снимки. Трима рибари хвърляха въдици направо от плажа в бурното море. Навсякъде купчини боклуци, изхвърлени от морето. Мястото е много красиво, но с много боклук. Това не ни попречи да му се насладим и да направим хиляди снимки. Наблизо са останките от старата испанска крепост Ла Гуера на южния край на полуострова. Те обаче не са в Мавритания, а в Западна Сахара. На път за инфо-центъра минахме не по пътя, а някак напряко и според нас отново навлязохме в територията на Западна Сахара. Ясно определна граница няма. Няколкото наредени камъка препречващи пътя вероятно игаеха ролята на граница.
Вечерта пред хотела видяхме кола с българска регистрация от Хасково. Какво по дяволите прави българска кола в Нуадибу? Започнахме да се надпреварваме в догатки, истории, предположения, кои от кои по-абсурдни. Вероятно историята е прозаична. Сутринта преди да си тръгнем оставихме кратка бележка на български на чистачките на колата. Може би не е нужно всяка загадка или мистерия да бъде разгадавана. Има нещо чаровно в недоизказаните, незавършени неща. Почти съм сигурен, че тази история ще има развръзка, просто я чакам.
Последва скучното 5 или 6 часово пътуване от Нуадибу до Нуакшот, по завършения през 2005 година път, който прилича на малко селско шосе между две хасковски села. Не е заяждане, а леко намигване на хората от колата, които вярвам един ден ще прочетат този пътепис! 🙂
Последното, което видяхме от Мавритания беше голяма печена (или полуизпечена) риба в малък морски ресторант на брега на океана, близо до летището. Прекрасно място за завършек на това пътуване.
Ще направим група до Мавритания, но подбора на хората ще бъде суров 🙂, каквато е и Мавритания.
Павел Господинов
Моля, не копирайте текст или снимки без разрешение! Благодарим!