Дмитрий П. Недбайлов, Великият неизвестен Автор Барт Хетебридж Превод он английски език Павел Господинов
- Въведение
- Дългият поход
- В лагера за цивилни военнопленници в Дехра Дун, Индия
- В Тибет
- Одисеята продължава
- Адът на Земята
- Краят
Въведение
Роджър Кростън, британски експерт по тибетската история от средата на ХХ век, е автор на няколко статии за последните петима западняци, живели в Тибет преди китайската инвазия през декември 1950 г. Въпреки това той и други тибетолози успели да научат твърде малко за един от тях – почти неизвестния руснак Дмитрий Недбайлов. През 2012 г. Кростън публикува кратка статия в "The Times" [Лондон], заявявайки, че историята на „Недбайлов от Тибет" остава почти пълна мистерия. В настоящата статия се опитвам най-накрая да хвърля светлина върху този интригуващ въпрос.
Четирима от петимата западняци са добре известни и документирани: Реджиналд Фокс и Робърт Форд (и двамата британци), както и Хайнрих Харер и Петер Ауфшнайтер (и двамата австрийци). Първите двама работели за Европейски бюлетин за хималайски изследвания към правителството на Британска Индия, докато другите двама бягали от него.
Харер описва пътуването си до Тибет в книгата „Седем години в Тибет“, а историята е адаптирана за сценарий (филм) със същото заглавие. Въпреки че Харер накратко споменава Недбайлов като закоравял авантюрист, много малко се знае за този мистериозен пети останал „западняк“ в Тибет. Недбайлов, строго погледнато, изобщо не бил „западняк“. Роден е през 1906 г. в Киев. Случайно попаднах на подробностите му, когато прочетох писмо в холандско списание за ветерани от армията - „Чекпойнт“ - от ветеран на име Тон Дусборг, служил като войник от 1953 до 1955 г. в бивша холандска Нова Гвинея на малък остров в Раджа Ампат, наречен Саонек. Там той имал странна среща с Недбайлов, който по това време се опитвал да плава от Австралия до Индия, за да търски своя „изгубен“ паспорт. Лодката му била дълга едва единайсет фута. Какво необикновено и смело приключение! Свързах се с г-н Дусборг. И въпреки че историята му далеч не беше пълна, бях впечатлен от разказа му и реших да проуча живота на Недбайлов и да пиша за него. През юни 2015 г. завърших брошурата си (72 страници) и я озаглавих „De gruwel van staatloosheid“ („Ужасът да бъдеш без гражданство“).
Дългият поход
Въпреки че е роден в Киев, не е сигурно дали Недбайлов е прекарал детството си там. Един източник посочва Владивосток, в Далечния изток на Русия, като мястото, където той се присъединил към Белогвардейската армия. Тогава Недбайлов бил едва на единадесет или дванадесет години, а вече бил сирак от Първата световна война (1914–1918). Гражданската война в Русия се оказва жестока, милиони загиват между 1918 и 1922 г., докато болшевишката Червена армия най-накрая побеждава Белогвардейската армия, съставена предимно от офицери, казаци, „буржоазия" и други фракции.
Недбайлов избягал в Китай с остатъците от разбитата армия. Вече сам и едва шестнадесетгодишен, той пропътувал пеш разстоянието от Харбин до Мукден (днес Шенян). Междувременно научил мандарин и започнал работа като механик. През 1931 г. японската армия инсценирала „Инцидента в Мукден" (или Манджурския инцидент) — провокация, организирана от японски военни като претекст за нахлуване в Североизточен Китай, известен като Манджурия.
Работейки случайни работи, Недбайлов прекосил цял Китай пеша. В Цангюан, близо до бирманската граница, той най-накрая получил китайски паспорт — за първи път в живота си можел законно да пресече граница. Вместо да търси работа в Бирма, той продължил пеша чак до Калкута в Британска Индия. Там лесно намерил работа като електромеханик: първоначално в германската компания "Сименс", а след избухването на Втората световна война — в американската "Дженерал Електрик".
В лагера за цивилни военнопленници в Дехра Дун, Индия
Когато Съветският съюз се присъединява към Съюзническите сили през 1941 г., Недбайлов оттеглил предишното си обещание пред британските власти в Индия да не действа против каузата на Съюзниците. Последствията били сериозни. Той бил арестуван и интерниран в лагера за цивилни военнопленници в Дехра Дун, Мусури. Паспортът му бил конфискуван. В лагера Недбайлов срещнал австрийските алпинисти Харер и Ауфшнайтер. Като цивилни военнопленници, защитени от Женевската конвенция, те били в по-добро положение от Недбайлов, който като лице без гражданство бил лишен от всички права.
През 1944 г. Харер и Ауфшнайтер избягали в Тибет. Недбайлов успял да избяга по-късно, през 1947 г., след заплаха за екстрадиция в Съветския съюз — което означавало сигурна смърт. Бил заловен в Ятунг, в долината Чумби на тибетска територия, от местния британски агент. Ескортиран до Гангток, столицата на Сиким, Недбайлов бил осъден на „тежък труд" за две години и половина заради бягството си от Дехра Дун. Докато работел край пътя, Недбайлов бил забелязан от британски служител, който изпратил местния радиооператор Робърт Форд да разузнае за него. Благодарение на намесата на Форд на Недбайлов било позволено да работи в местната електроцентрала и в двореца на махараджата на Сиким.
В Тибет
Махараджата казал добри думи за Недбайлов на служители на тибетското правителство. Те търсели техници за своята електроцентрала в Лхаса и го поканили да работи за тях. След като излежал присъдата си в Сиким, той приел поканата им през февруари 1949 г. и отишъл в Лхаса, столицата на Тибет. Там се срещнал отново със старите си приятели Ауфшнайтер и Харер, с които работил и правил планове за бъдещето, но не за дълго. През октомври 1950 г. китайците били вече на прага на Тибет. Положението било отчайващо. На 19 декември 1950 г. Далай Лама напуснал столицата на път за Дромо, близо до границата с Индия. Харер, Ауфшнайтер и Фокс също се отправили на юг. Междувременно Форд бил заловен в Чамдо от китайците. Но какво става с Недбайлов? Дали е придружил Далай Лама, или е останал със своя работодател Царонг, главнокомандващият на Тибет? Не знаем със сигурност. Недбайлов твърди, че индийският пратеник в Лхаса му е наредил да напусне Тибет. Но кога си е тръгнал? Имаме обаче следа – властите в Западен Бенгал издали документ за самоличност на Недбайлов с дата 11 ноември 1950 г. Това може да означава, че той е напуснал Тибет преди Далай Лама.
Одисеята продължава
Условието за издаване на документ за самоличност на Недбайлов било да напусне Индия в рамките на шест месеца. Той решил да емигрира в Австралия и през март 1951 г. пристигнал с кораба „SS Orontes" в Сидни. Но Австралия, образно казано, не се оказала „неговата чаша чай". Намирането на работа било трудно и той не се чувствал добре дошъл. Колегите му го наричали „мръсен рефо" (бежанец), което го подтикнало да обмисли връщане в Индия, за да потърси „изгубения" си паспорт. Австралийските власти не оказвали съдействие, затова той замислил план да построи лодка и да плава с нея чак до Индия. Това не бил смел и дързък план, а по-скоро напълно безотговорна и безумна идея. Въпреки това, той я осъществил, напускайки Австралия на 23 юли 1953 г. в своята единадесетфутова лодка, наречена „Витяз" (или „рицар" на руски). Вероятно той си се е представял като рицар на мисия срещу всички несправедливости, които му били причинени. Плавайки покрай островите в пролива Торес, той стигнал Порт Дару на южния бряг на Папуа Нова Гвинея. Оттам отплавал на запад до Мерауке в Холандска Нова Гвинея, където му позволили да работи в очакване на разрешение за престой. За местната китайска общност той бил любопитна фигура — европеец, който говори свободно мандарин и познава техните обичаи. Най-накрая той получил разрешение за имиграция в Холандска Нова Гвинея, но не му било позволено да транспортира лодката си до Соронг.
Той отново отплавал. Морето Арафура е коварно, крайбрежието било опасно, а канибализмът все още се срещал по тези брегове. Недбайлов бил предупреден да не акостира на брега на Касуаринен. Въпреки силните течения и насрещния вятър, той най-накрая достигнал Соронг в западната част на Холандска Папуа Нова Гвинея. Там се опитал да си намери работа, за да плати за ремонта на лодката си. Шел (Shell) му предложили работа, но властите, по неясни причини, отказали да му дадат разрешение за работа. Те също му забранили да влезе в Соронг, принуждавайки го да остане на Дум – малък остров пред пристанището на града. За щастие, той успял да се устрои като личен адютант на богат китайски търговец.
По-късно Недбайлов продължил пътуването си достигайки остров Саонек. Там се запознал с Тон Дусборг, холандски войник на аванпост, който бил недоверчив към него поради напрегнатата ситуация между независима Индонезия и Холандска Нова Гвинея. Холандците отказвали да предадат западната част на Нова Гвинея на Индонезия, въпреки заплахите на президента Сукарно — лидер на движението за независимост от Холандия, който по това време се чувствал силен, заради подкрепата на Съветския съюз. Дусборг обаче бързо се убедил, че Недбайлов не бил руски шпионин, а по-скоро авантюрист, особено след като видял снимките му с Далай Лама в Тибет, които Недбайлов винаги носел със себе си.
Преди да се сбогува, Дусборг снабдил Недбайлов с храна и провизии, както и с ценни съвети. От Саонек Недбайлов отплавал за остров Гаг — необитаемо парче земя, което било последната холандска територия преди границата с Индонезия по това време. Подобно на „Робинзон Крузо", той прекарал там шест месеца в пълна самота. Направил четири опита да отплава към Индонезия, но всеки път западните ветрове го връщали обратно в изходна позиция. През юни най-сетне стъпил на индонезийския остров Гебе, където веднага бил обкръжен от местни жители, въоръжени с бамбукови копия. Военните го задържали и го транспортирали първо до Халмахера, най-големия от Молукските острови, а по-късно до Амбон. Разпитите били брутални, тъй като военните го подозирали в холандски шпионаж. През август 1955 г. го отвели в Макасар, Целебес, а през ноември същата година най-после получил разрешение да напусне страната.
С помощта на британския консул в Сурабая Недбайлов пристигнал в Сингапур през април 1956 г. Според вестник „The Straits Times", преди да отплава отново, той намерил подслон в дом за социални грижи за близо два месеца. По-късно приема работа за няколко седмици в пристанището на Пенанг и след това се отправя към Андаманско море. В залива Мартабан го връхлетяла буря, отнасяйки кормилото и едно от греблата на малката му лодка. Ситуацията се влошила, когато кърмата също се повредила Лодката му била изложена на риск от потъване. Някак си успял да достигне пристанището на Рангун, където получил разрешение да изтегли лодката на брега за ремонт. Но докато я теглел към брега, местната полиция дошла и го принудила да се върне в открито море отвъд териториалните води на Бирма. Отчаян, той бил на ръба на оцеляването, с почти никаква вода, без кормило и само с едно гребло. Успял да се справи, използвайки останалото гребло като импровизирано кормило и разчитайки на дъждовна вода и прясно уловена риба. Шест седмици по-късно той достигнал най-западното пристанище на Бирма в Ситуе, но на три мили южно от остров Сейнт Мартин късметът му отново изневерил. Силен ураган изхвърлил „Витяз" на 17 мили източно от река Наф на бирманското крайбрежие, недалеч от границата с Източен Пакистан. Лодката била напълно унищожена, а Недбайлов трябвало да е бил благодарен, че е останал жив.
Адът на Земята
След като нямал вече лодка, Недбайлов пресякъл пеша границата на Източен Пакистан. Пристигайки в полицейския участък в Текнаф, той бил незабавно арестуван и отведен в Кокс Базар, а по-късно ескортиран до затвор в Дака. През четиридесет и петте дни в затвора той отслабнал значително. Условията били ужасяващи. След излежаване на присъдата полицията го ескортирала обратно до границата с Индия. Индийците обаче го сметнали за нелегален имигрант и го затворили за два месеца в затвора Алипор в Калкута. След освобождаването му го върнали в Източен Пакистан, където отново бил арестуван и изпратен в затвора Чуаданга за още два месеца при също толкова лоши условия. След освобождаването го качили на влак за Индия. В Банпур индийската полиция го заловила отново и го върнала в Източен Пакистан. Там бил задържан за една нощ, а на сутринта – ескортиран до границата с предупреждение, че ще бъде застрелян, ако се върне. Отново го изпратили в Индия, този път пеша. Извървял петдесет мили, преди да хване влак за Калкута, където се явил пред властите. По време на разследването му било забранено да работи или да напуска града. Изпратил петиция до ООН в Ню Йорк, обяснявайки тежкото си положение, но не получил отговор. Междувременно бил изправен пред съд и осъден на още пет месеца в затвора Алипор за нарушаване на имиграционните закони. През февруари 1959 г. Недбайлов бил освободен, но трябвало да напусне страната. Възможностите му били изчерпани. На петдесет и три години, той осъзнал, че писмените петиции не дават резултат. Решил, че е време сам да предаде съобщението си. Новият му план бил лично да представи петицията си пред Международния съд в Хага. За целта отишъл до пристанището Мармугоа, където се скрива на швейцарски кораб, пътуващ за Холандия. Планът му успял и той стигнал до Ротердам. Швейцарската корабна компания носела отговорност за присъствието му в Холандия. Когато Недбайлов бил диагностициран с туберкулоза и приет в болница, сметката била изпратена на корабната компания.
Краят
Присъствието му в Холандия не останало незабелязано, а пристигането му привлякло вниманието на медиите. Въпреки че швейцарските власти му предоставили убежище през 1961 г., оставащите му години минали в мизерия и бедност. Той не успял да се адаптира към нормалния живот, да не говорим за ограничения и строго регламентиран швейцарски начин на живот. Недбайлов имал проблеми със задържането на постоянна работа и не успявал да се разбере с властите, продължавайки борбата си както с ООН, така и с Индия за причинената му несправедливост. Бил неспокоен и пътувал до САЩ и Северна и Източна Африка до смъртта си през 1980 г. Не е известно как е умрял или къде се намират тленните му останки. Дмитрий Недбайлов бил авантюрист, неспокоен скитник, съвременен Дон Кихот, който непрестанно се борел срещу несправедливите и безчувствени власти. Той бил изгнаник, без гражданство, чийто живот винаги се люшкал между надеждата и отчаянието.
Оригиналният текст на английски език http://archivenepal.s3.amazonaws.com/digitalhimalaya/collections/journals/ebhr/pdf/EBHR_48.pdf
Моля, не копирайте текст или снимки без разрешение! Благодарим!