Пътешествие до Оймякон - “Полюсът на студа” в Якутия, Русия ( част I - град Якутск)
Пътешествие до Оймякон - “Полюсът на студа” в Якутия, Русия (част II - Пътят Колима)
- Стопанството за отглеждане на коне
- Селото Оймякон - Полюсът на студа
- Река Индигирка
- На риболов до близката река Индигирка
Вечерта пристигнахме в крайната точка на пътуването - Оймякон. В селото живеят около 500 човека, има училище, здравна служба с фелдшер и доктор. Имахме желание да посетим и двете, но от училището отказаха любезно под предлог, че има някаква карантина, а фелдшерът от здравната служба не посмя да се срещне с нас без разрешението на доктора, който в момента отсъстваше. Мисля просто ни отсвириха, вероятно уморени от такива като нас, които си врат носа навсякъде. Не че има тълпи от чужденци в селото, но в интерес на истината мястото е посещавано. В къщата на Тамара Егоровна са отсядали хора от повече от 67 националности. Къщата ни беше добре позната от няколкото филмчета в Youtube, чието действие неизменно се случваше в тази къща, единствената, която приема безусловно гости в селото. Имало и още къщи за гости, но на тях не можело да се разчита.
Самата Тамара Егоровна е забележителен човек. Тактично отбягна въпроса на колко години е, а на останалите въпроси отговаряше без особен ентусиазъм. Според нас беше на около 70-80 години. Сама поддържаше къщата с помощта на някои от внуците. Храната беше вкусна, стаите уютни, особено общата стая покрита с меча кожа. Навсякъде албуми от съветско и по-ново време, архивни книги, спомени. Беше истинско удоволствие да разглеждам старите албуми с чаша чай в ръка. Мисля мога да остана при Тамара поне седмица на тишина и спокойствие, далече, ама много далече от всяка суета.
Единственото по-сериозно предизивикателство беше външната тоалетна. Поради ниските температури, къщите са без водопровод и вътрешни тоалетни. Случи се така, че имахме лек запек поради спецификата на храната последните дни. Някои от нас се наложи да постоим малко по-дълго на минус 45 във външната тоалетна, което в съчетание с физическото усилие от напъните си беше предизивикателство. Компенсацията идва, когато човек си обува топлото бельо върху замръзналия задник. Удоволствието е неописуемо. Контрастът между здравия студ, замръзналата кожа и меката топлина на дрехите е забележителна като усещане. Само трима се осмелихме да ползваме външната тоалетна по голяма нужда, поради което смятам, че истинските покорители на студа сме именно ние тримата, тези които стояхме смело клекнали в безмълвен напън с голи задници на минус 45 градуса.
На площада в селото е построен скромен паметник, увековечаващ факта, че през януари 1924 г. там е била измерена температурата от -71.2 ° C . На 6 февруари 1933 г. на метеорологичната станция на Оймякон е била регистрирана температура от минус 67,7 ° C. Това е била официално най-ниската записана температура в Северното полукълбо. Само на Антарктида са регистрирани по-ниски официални температури − минус 89,2 ° C, в станцията Восток на 21 юли 1983.
През 1924 година температурата от минус 72.1 градуса не е измерена директно в самото село Оймякон. Температура от около минус 69,3 градуса е била измерена в едно съседно село. Исторически, географски и метеорологично, температурата в Оймякон винаги е с няколко градуса по-ниска от тази измерена в горното място, поради което теоретично се смята, че по това време температурата в Оймякон е била минус 72,1. Официално регистрираната най-ниска температура е била измерена, както описах по-горе, няколко години по-късно и тя е минус 67,7 ° C.
Причината за този изключителен студ е особеното географско разположение на котловината, където е селото. Появява се едно особено течение, което изстудява силно въздуха. Цялата територия на Якутия е със силно изразен континентален климат. До района на Оймякон и до Якутск няма високи планини на север, които да възпрепятстват нахлуването на студения арктичен въздух на юг, поради което и температурите са арктични. Преди години екип немски учени са посетили Оймякон и с много прецизна техника са измервали температурата едновременно в няколко части на селото. Отчели са разлики от порядъка на 7 градуса от точка до точка. При други измервания подобни ниски температури са били измерени във Верхоянское, село на около 600 км североизточно от Оймякон, като се твърди, че именно в това село е “Полюсът на студа”.
Независимо от детайлите и вариациите, истината е, че в Оймякон е адски студено. Точка! Когато слязохме от буса вечерта температурата видима на термометъра, поставен на стената на къщата отчиташе минус 48 градуса. Теоретично смятаме, че рано сутринта, около 4 или 5 часа, температурата е спаднала до минус 49. Не сме видели това обаче на термометъра.
Интересно тук е да спомена за гоненето на рекорди, славата от “покоряването”, тръпката от мисълта колко далеч сме стигнали и колко ниски температури сме усетили със задниците или други части на тялото. Егото иска своето и ние разбира се му го дадохме. Истински вълнуващото и важното обаче е не в температурния рекорд, а в историите за хората, начина по който те живеят при тези условия, труда и героизма на ежедневната борба с екстремното.
В един момент стана ясно, че Тамара Егоровна е готова за снимка. Беше си облякла овехтяло сако, беше си сложила всички ордени и ни чакаше търпеливо да се наредим около нея. Снимахме се! Това е една от най-хубавите снимки, които донесох от това място. Жената с трепет ни разказваше за всеки орден, от къде е и за какво го е получила. За нея те всичките бяха ценни, бяха нейния живот, признат от общността, изразяващ благодарността и признанието. От наша гледна точка ордените и цялата тази концепция може би изглеждаха архаични, извадени от далечно минало. Тези ордени са отражение и следствие на един пълноценен за тогавашното време и обстоятелства живот. Тази жена е член на Руското Географско Дружество, учител по краезнание и география, майка, баба, съпруга и общественичка. Тя е положила огромни усилия Оймякон да се признае като най-студеното населено място на света и селото да получи статута “Полюс на Студа”. Макар живяла през по-голямата част от живота си в Съветския Съюз, Тамара Егоровна създава туристически продукт на ръба на географията и докарва в селото хора от повече от 67 страни. Колко от нас могат да се похвалили с подобен успех?! Старата скромна жена пиеше чай в малката кухничка зад масата и вероятно ни се радваше, по нейния начин. Двете нощи и един ден, през които живяхме в къщата на Тамара бяха есенцията на нашето пътуване до Оймякон, а най-важното не беше студа и рекордите, а топлотата на хората и най-вече на Тамара.
Посъветваха ни да си облечем всичко, което си носим в чантите. Идеята, че може лесно да махнеш нещо от себе си, отколкото да понасяш студа, макар и вярна, не е напълно точна. Основно предизвикателство за нас беше обличането и събличането. Навличаш се добре, но не може да стоиш така навлечен “вътре”, където температурата е средно 25 - 30 градуса. Навън е минус 30 до към минус 45 и тази рязка смяна на температурите беше едно от новите изживявания за нас. Така например се наложи в групата да се уговаряме, че като кажем в 9 часа да сме готови, всички трябваше да бъдат точно на часа готови, защото трудно можехме да изчакваме закъснелите “вътре” или “навънка”.
Така или иначе бяхме готови в 9.00 часа, когато Максим, местния пич с Уазката дойде да ни вземе от къщата на Тамара. Момчето имаше видими 25 години, женен с две деца. Браво! Всички се съгласихме, че най-добрия афродизиак са дългите зимни, скучни нощи у дома пред печката, подкрепени от малко (или много) водка. Като казах водка, нашият водач реши да ни почерпи с местния деликатес - замръзнала водка. Увери ни, че в нея няма примес на вода, а си е чиста водка, стояла навън при минус 45 градуса. Беше странно да ядем водка като сладолед с лъжичка. В интерес на истината я предпочитах течна, по възможност с някакво мезе. Опитахме и от това чудо!
Първата спирка днес беше стопанство за отглеждане на коне. Якутските коне са по-дребни, леко трътлести, доста симпатични животни с дълги перчеми и както стана ясно в един от ресторантите в Якутск - доста вкусни. Михаил, бурятин на средна възраст ни посрещна усмихнат. В това забравено от Бога място, да му се изтърси малка група хора и то от чужбина, си е купон отвсякъде. Когато разбра, че сме от България, започна да ни говори за древните българи от Воложка България по бреговете на Волга, за миграцията им към днешна България и други факти, свързани с нашата история. Незнам дали се беше подготвил предварително, но този разговор определено ме изненада.
Стопанството за отглеждане на коне
Помогнахме му да разнесе сламата за конете, както и да ги почистим от снега и леда по козината. За целта ги вкара в специална тясна кошара с формата на коридор, за да не могат да мърдат. Ние се качихме на перилата и с едно странно желязо махахме леда от козината. Самата обстановка, вида на хората от групата въоръжени с това метално съоръжение, трудейки се усилено върху конете …беше много много приятно за гледане и снимане. Михаил ни показа къщичката си - дървено бунгало с малка печка, маса, легло и пушка на стената. Има и сателитна телевизия, като на учудените ни погледи той обясни, че без телевизия съвсем било трудно да привлечеш млади хора в тази пустош. По повод пушката каза, че в гората имало мечки и вълци. Мечките били по-малкото зло, тъй като те пазели територията си и не допускали други мечки в техния район. Те убивали колкото да се нахранят. За вълците каза, че убивали няколко животни без да ги ядат. Показа ни снимка на два убити вълка - сериозни животни. Михаил ни покани и в кухнята си, където месо и други карантии от закланите коне се търкаляха свободно на масата. Покани ни да опитаме от замръзналото месо и черен дроб, от които режеше парчета с ножа си. Опитахме, но не беше нашето ястие. В ресторанта в Якутск конското месце беше доста по-апетитно. Стана ясно също, че най-доброто месо е от младо жребче, живяло не повече от няколко месеца.
По обяд беше насрочена церемонията по връчването на личните сертификати за покоряването на “Полюса на студа”, които щяха да ни бъдат дадени лично от “Повелителя на Студа”. Застанахме на самотното малко площадче с паметника, пилона и надписа “Оймякон”, под електронния термометър. След малко кола спря в съседния двор, един пич излезе, изкара огромни дрехи от багажника, преоблече се и след малко се яви на площада, както Дядо Мраз се явява на малките деца с познатото “Хой Хой Хой”. Двата приказни героя си приличаха по това, че бяха рожба на маркетингова идея - единият измислен от Кока Кола, а другият - от селския маркетингов отдел, най-вероятно заседаващ в кухнята на Тамара Егоровна. “Повелителят на Студа” беше решен в бледо синьо-сивкаво пищно наметало, голяма островърха шапка и брада. Авторът на концепцията и визията явно е търсел приликата с Дядо Мраз, но в същото време е искал да се различава от него. Все пак двамата герои се бореха за различни каузи и продаваха различен продукт. Беше хем нелепо, хем забавно, хем смешно, хем студено…. Разгледани по отделно елементите на това представление изглеждаха нормални или поне обясними, но в комбинация представляваха сюрреалистичен спектакъл на абсурда.
Селото Оймякон - Полюсът на студа
Всеки се нареди до “Повелителя на Студа”, за да получи своя личен Сертификат затова, че е покорил “Полюса на студа”. Снимки, смях и глъч огласяха самотното площадче. За снимките тактично се преместихме пред надписа с големи букви “Оймякон”, за да не се вижда електронния термометър, който отчиташе срамните минус 33 градуса по обед. Изобщо не бяхме пътували около 15,000 км, за да идем и върнем за някакви си мизерни минус 33 градуса. Знаехме, че вечерта и особено сутринта температурите ще паднат до минус 48 - 49 или дори минус 50, но снимките нямаше да покажат това, а снимките остават и доказват неща!
След церемонията се върнахме в къщата на Тамара за обяд. След кратката обедна почивка навлякохме отново скафандрите. Макс ни събра пак от къщата с Уазката, за да ни заведе на риболов до близката река Индигирка. Пейзажите около селото са невъобразимо красиви. Картинката на полу-замръзналата рекичка с гората зад нея скоро няма да напусне съзнанието ми. Водата в реката никога не замръзва, тъй като е с постоянна температура от 4 градуса. Отдолу изтичат минерални топли води, които поддържат водата течна.
Река Индигирка
Нашият водач се изкъпа. Мисля очакваше аплодисменти от нас за тази смелост, но ние не реагирахме особено въодушевено. Не беше нещо невиждано. Повече внимание получи, когато захапа главата на една току-що уловена рибка и изпи костния й мозък. Мисля се изживяваше като корав мъжага от Сибир, който живее див и изпълнен с опасности и студ живот, яде сурово месо и се къпе в студената вода. Беше добър водач и ние го харесвахме, но и разбирахме какво прави и защо го прави!
Обратно към риболова - нашият местен водач - рибар даде инструкции как да се движим по леда. Отведе ни до предварително изкопани дупки в замръзналата част на реката, където беше заложил мрежите си. Ние щяхме да гледаме как вади мрежите с рибата. Беше ни спестена трудната част - дълбаенето на дупката в леда и изхвърлянето на леда. Човекът пипаше през цялото време с голи ръце в ледено-студената вода. От двете дупки изкара няколко риби, може би около 10 - на. Успях да запомня само едната от тях - вид сладководна треска, която е единствената сладководна такава. В едно от заведенията за шофьори по пътя хапнах от тоз вид риби и беше наистина вкусна. Щяхме да си сготвим рибите на следващия ден в Хандига.
На риболов до близката река Индигирка
По едно време се доближи водоноската на селото и започна да точи вода от реката. Водата е за нуждите на домакинствата, както стана ясно, тъй като е изключително чиста.
Докато пътувахме към селото, малко след Хандига, забелязахме как в един момент електропреносната мрежа изчезна. Нямам спомен скоро да съм пътувал по път, който не е съпровождан от телеграфни или електрически стълбове. Стана ясно, че във вътрешността на републиката всяко село решава проблемите със студа и водата самостоятелно, най-често с локални мини топлоцентрали или по отделно всяка ферма и къща и със собствен генератор за ток, най-често на дизел. В Оймякон има малка топлоцентрала, към която са вързани почти всички къщи.
Другото по-крупно предприятие в Оймякон е местната кравеферма. Тя се отоплява, а кравите се извеждат само един път дневно до мястото за водопой. На кравите им се слагат специални сутиени, които да предпазват виметата от измръзване.
Има кучета по улиците на Оймякон, но те не нападат и като цяло са кротки. За съжаление котките са кът, защото трябва да седят само вътре, навън биха им измръзнали лапичките и опашките мигновенно.
След риболова хората от групата се прибраха при Тамара, а аз тръгнах на самостоятелна обиколка из селото. За това решение основно ми помогнаха валенките - специалните ботуши от материал подобен на кече, където си бях наврял краката с три чифта чорапи. Имаше достатъчно място за мърдане на пръстите и като цяло са много удобни и топли. Нямаше опасност да се намокрят, тъй като снега е сух. Всички в селото, а вероятно и в цялата република носят тези валенки.
Това което ми направи впечатление в селото е, че къщите са разпръснати на големи разстояния една от друга, има големи дворове, най-често с малка група дървета между тях. Много живописно, истинско руско село с пушещи комини и хора движещи се като сенки между къщите. Видях училищния автобус с децата. За него знаех от документалния филм от поредицата “Най-трудните пътеки, по които децата ходят на училище”. Филмът е много добър, може да го видите ето тук: https://www.youtube.com/watch?v=5HXXJg4vDF8
По рано бях видял мъж и жена да вървят бавно към малка къща. После стана ясно, че са местните магазинери, които отвориха магазина, недалече от къщата на Тамара. Магазинът приличаше на нашите НарМаг от средата на миналия век. Разглеждах нещата като в музей, също като албумите от съветско време в къщата на Тамара. Купих една консерва, чаша и дамски ръкавици за подарък. Исках да купя повече неща заради продавачите, които ме гледаха някак странно. Незнаех как ще ги нося до България, пък и какво да ги правя след това. Прибрах си консервата и напуснах магазина им. Мислех си за живота им в това малко нар-магче, на ръба на географията. Кое определяше съдбата, раждаш ли се с някаква или сам я градиш или просто всичко е някаква случайност и игра. По пътя за къщата на Тамара си мислих за нейния живот и съдба. Естествено, че нищо разумно не бих могъл да измисля в тоя студ и скрипящ сняг под валенките ми. В къщата обаче ме чакаше топла храна, алкохол, чай и в този момент се зарадвах, че съдбата ме сблъска с тази жена и от тоя сблъсък аз се чувствах уютно и добре. С благодарност отворих вратата и влязох “вътре”, там където тези хора правеха живота възможен. Случайно или не, нещата се нареждат добре и сякаш всичко е така както трябва да бъде. Спрях да мисля и се заех със замръзналата водка, която гребях от стъкленото бурканче с лъжичка.
Последната вечер в къщата на Тамара беше прекрасна. Хапвахме, пийвахме и си говорихме на развален руски, най-вече аз. Да, мисля бих поживял повече в тази къща.
Сутринта се приготвихме да кажем “Довиждане” на Тамара Егоровна, на нейната чудна къща и на Оймякон. Видяхме задължителните атракции, демонстриращи колко адски студено е тук - забивахме пирони със замръзнали банани, хвърляхме гореща вода във въздуха, за да видим как пада скреж на земята със съскащ звук, духахме балончета през сламка и с наслаждение гледахме как се пукат във въздуха. Номера с прането като че ли беше най-демонстративен - размахваш една изпрана кърпа 5 мин на студения въздух и виждаш как тя замръзва и придобива вид на цвете. После водачът с нескрито удоволствие започна да къса бедния парцал, за да ни демонстрира какво се случва с плата при тези условия. Замаяни от всички тези чудеса, се метнахме на буса и отпътувахме от Оймякон обратно за Хандига, където щяхме да останем за през нощта.
Нашите пътешествия в далечния Изток и югоизточна Азия
Пътешествие до Оймякон - “Полюсът на студа” в Якутия, Русия ( част I - град Якутск)
Моля, не копирайте текст или снимки без разрешение! Благодарим!