На курорт в Бангладеш

Този текст е глава от моята книга “Няколко разказа за индийския субконтинент”. Всички снимки, видео и текст са авторски (Павел Господинов).

Дака е препълнен, пренаселен, горещ, влажен, душен, мръсен, задръстен, изнервен и прашен град. Улиците гъмжат от малките зелени моторчета, които всички наричат просто CNG. Задната част на тези пърпорещи подвижни кутийки представлява клетка, в която са наблъскани пътниците. Тъй като превозното средство е ниско, много често попада на едно ниво с ауспусите на големите автобуси и камиони, да не говорим че в задръстванията просто пъпли. Заврял нос в кърпата си едва си поемах дъх от задухата и жегата. Нищо друго не можех да правя, освен да потъна в мислите си, нещо от което исках напоследък да избягам.

Казах на младежа, че приемам поканата на Мохамед и ще дойда на излета, на който той ме беше поканил докато се уговаряхме преди да пристигна. Метнах сака на гръб и поехме през уличките на стара Дака към автогарата. За мен беше без значение дали Мохамед ме лъжеше през цялото време или не. Бях заел стратегическата поза на наблюдател и се наслаждавах на театъра. От предишните си пътувания из Азия, а и не само, знаех, че да си наблюдател е възможно най-добрата позиция. Започнеш ли да приемаш нещата твърде лично и буквално, затъваш в битовизъм и буквализъм, които разяждат всичко. Въпросът е в това колко дълго можеш да издържиш ролята на пасивен наблюдател. В кой момент натискът надделява и започваш да се бориш със зъби и нокти за въздух, вода и храна. Къде беше лимитът?!

Унесен в тези мисли се влачех след младежа из малките мръсни улички на старата Дака. В един момент се оказахме на улица пълна с автобуси. Той не знаеше къде точно е автобуса за курорта, към който се бяхме запътили и отново захапа телефона. Започнахме да обикаляме целия район на така наречената централна автогара. Не си представяйте обаче сграда, гишета, стоянки. Става дума за няколко улици в мръсен район, където автобусите за различните дестинации са паркирали безразборно. Билетите се продават на сергии, пръснати навсякъде. Намирането на рейса за дадената дестинация става единствено и само с питане на момчетата, които стояха до всеки автобус и играеха ролята на шафнери. Започнах да се изморявам защото вече близо 30 мин обикаляхме, не бях спал почти цяло денонощие, а освен това ми се пикаеше. Тълпата сякаш се увеличаваше с всяка измината минута, а с нея и шума. Стори ми се, че всеки момент хора ще тръгнат по главата ми, по краката ми, ще ме прекатурят, смелят и изплюят. Седях изправен със сака между краката ми на островчето между две платна и зяпах неспирния поток от жива плът.

Постепенно хората за екскурзията започнаха да се събират, говореха помежду си, понякога хвърляха любопитни погледи към мен. Започнаха да ме заговарят, да ме питат от къде съм. Като капак на всичко трябваше да общувам интензивно на развален английски с около 25 човека, с които щях да прекарам следващите 24 часа. Всъщност нямах нищо против приказките, но нуждата от душ, храна и вода постепенно превземаха малкото ми останало ясно съзнание и вече се чудех дали наближава лимита ми.

Започнахме да се тъпчем в рейса. Цялата наша група от около 25 човека с деца щеше да пътува до курорта с обществен автобус, предвиден за около 35 човека, заедно с останалите 30 човека, които също искаха да се качат на същия автобус. С мен и багажа, количеството хора набъбна до към 50-60, или поне усещането беше такова. Мразя да се тъпча в автобуси! Точно това обаче ми се случваше в момента. Пред очите ми се полюшваше безформена маса от потни тела и чанти. Миризмата ще оставя на вашето въображение. По силата на неоткрити още физични закони се оказах на седалка в задната част на автобуса, притиснат от една леля, моята раница, нейната чанта и едно детенце, което си играеше да обръща шапката ми наопаки през 5 минути, като всеки път се заливаше от смях. В такива моменти на човек му се прихожда и до тоалетна, нямаше как да забравя, че ми се пикае. Бях сигурен, че след като няма автогара, няма и тоалетна. Тълпата навън се вълнуваше като море. Предстоеше ни около час и половина път, както ми беше казал младежът. В този момент естествените ми нужди сякаш разбраха ситуацията и неусетно заглъхнаха. Настъпи някакво физиологично самоподтискане, сякаш нуждата реши да ми удари едно рамо за подкрепа. Подобни ситуации щяха да ми се случват още няколко пъти в Бангладеш.

Докато зяпах през прозореца, видях момче да удря безмилостно бронята на автобус с пръчка. Пребоядисвана няколко пъти, ламарината сега грееше в ярко жълто. Както стана ясно, момчето всъщност бе шафнера на автобуса, а чрез ударите даваше знак на шофьора, че всички пътници са по местата си, вътре или на покрива и може да тръгва. Тук е мястото да спомена, че автобусите в Бангладеш са обикновено с размазана от бой полуогъната ламарина на която си личат по няколко пласта боя с различни оттенъци. Липсват стопове, фарове и други, очевидно ненужни неща. Превозните средства имаха само най-необходимите атрибути, без които наистина няма как да се движат.

Тръгнахме! Макар да съм бил в Индия и други подобни места, гледката от прозореца ме изненада. Всичко което виждах ми харесваше, мащабите ме омагьосвaха. Усещах почти буквално как нарастването на количеството хора се превръщаше в качествено нова форма - цветна движеща се маса, която сякаш имаше свой собствен живот.

Предстоеше ни прекосяване на реката Ганг с ферибот. Въодушевлението от една страна и адската умора, която вече изпитвах, от друга, бяха на път да предизвикат термоядрена реакция. Автобусът ни стовари в малко селце на брега на реката. Проснах се на пясъчния бряг в очакване на ферито, зяпяйки тежките облаци, които се трупаха над мътната вода. Усещах как времето се сменя и сякаш леко се забавя. Вчера летях с 900 км в час с чаша вино в ръка, а прекрасно ухаещите стюардеси се носеха почти ефирно по коридора между седалките. Сега седях на брега на Ганг и наблюдавах група мъже да пренасят тежки денкове от една барджа, закотвена наблизо. Бавно, стъпка по стъпка, те се движеха нагоре по брeга с чувалите на главите си, забили поглед в земята пред тях.

Няколко минути по-късно пристигаме в така наречения курорт. С интерес забелязвам, че става дума за няколко бараки, издигнати на дървени платформи заради наводненията по време на дъждовния сезон. Стана ясно, че стаите са за по 3 или 4 човека и че ще трябва да спя с още няколко непознати от групата в една стая. Почти бях на края на силите си и макар подобни неудобства далеч да не ме притесняваха, този ден и тази нощ имах нужда от малко усамотение и лично пространство. Да, знаех, че Бангладеш и личното пространство са оксиморони, но въпреки това помолих учтиво за самостоятелна стая. Платих някакви допълнителни пари, след което съдържателят на бунгалата ме заведе до една обща спалня, но с нещо като издигната вътре платформа, до която се стига по стълби директно от общото помещение - това беше самостоятелната стая. След като оставам сам (относително), се проскам на леглото със страшна сила. За части от секундата осъзнавам, че леглото е толкова твърдо, че можех да се счупя. Tрябва да внимавам повече!

Заспивам с дрехите и мръсотията от два континента по мен. Нямам идея колко съм спал. Събудиха ме гласове, отварям очи и започвам постепенно да осъзнавам къде съм. Установявам, че съм в нещо като барака със стени от хаотично сковани дъски с пролуки, през които можех да видя луната. Беше се стъмнило. Банята беше на долния етаж на общото помещение. Ток нямаше. Отне ми около 2 часа да се измия и приведа в по-приличен вид, разпознавайки вещите си чрез опипване. Излизам на верандата и се запътвам към група хора, чиито силуети сякаш плуваха на фона на бледата луна. Оказаха се от моята група. След като разменихме няколко неясни фрази, ме поведаха към столовата. Не бях ял от самолета. Междувременно токът дойде и аз започнах постепенно да различавам лицата на хората. Бяха спокойни, някои се усмихваха. Махмуд ми беше казал, че са група приятели, които често прекарват съботите и неделите извън града. Някои бяха семейства с деца, други все още самотни и търсещи. Очевидно бяха хора с доходи, които можеха да си позволят такива забежки. Имаше компютърни инженери, мисля, че имаше също адвокати и няколко студенти. Жените бяха облечени в традиционни бенгалски дрехи, мъжете с дънки или панталони. Някак си ми хареса това мини общество и вече в значително по-добро настроение се наредих на опашката пред тезгяха с храна. Момчето ми сипа варен ориз, а аз трябваше сам да си избера от няколкото яхнии с готвената риба и няколкото други адски смеси. Огънят в ястието надхвърли въображението ми. Една сълза се отдели от дясното ми око и падна в лютата яхния. Реших да смеся малко количество от яхнията с много ориз. Постепенно започнах да преглъщам. С помощта на почти литър вода успях да се справя с огъня в манджа.

Усещах погледите на хората, които ме наблюдаваха с любопитство. Разбирах, че за тях съм необичайна гледка. Оцених, че не ме притесняваха с въпроси, докато се боря с храната. Взаимоотношенията ми с местните щеше да се превърне в едно от най-интересните преживявания в тази страна.

Няколко минути по-късно всички бяхме на поляната пред бунгалата. Хората си приказваха, някои пееха. Нищо не отбирах от езика им и затова само гледах. Беше тъмно и можех да остана в сянката без да се налага да общувам твърде много. Луната изгря и всички решиха, че е време за разходка покрай реката. Отдалечих се по брега, докато хората от групата изчезнаха. В тази пренаселена земя останах сам и се чувствах прекрасно. Бях благодарен за всичко, включително и за проветривата стая. Спал съм непробудно.

Събуди ме песен на птици и това ме накара да се усмихна още полусънен. Всички бяха вече станали и щъкаха насам-натам. След няколко часа си бяхме събрали багажа и чакахме ферибота да ни отведе обратно до селото, от където щяхме да вземем автобуса за Дака.

Реших да се разходя из пазара, докато чакахме. Тук започнах да осъзнавам една особеност на местните хора, която щеше да ме следва неотлъчно през цялото пътуване - хората бяха по детски любопитни и не криеха това.

Разглеждаха ме като извънземен, а по-смелите ме заговаряха. Нямаше как да си приказваме заради езика. Основният въпрос, който ги вълнуваше беше от къде съм. Думата България не им говореше нищо, което ме подсети да ползвам Европа. После и това ми писна и започнах да казвам, че съм от Китай. Очевидната лъжа не им правеше впечатление. Те просто искаха да проведат смислен разговор с някого и единственият начин това да се случи беше чрез единствения въпрос, който знаеха. Най-малко 30 пъти на ден чувах въпроса. Търпението и доброто ми възпитание стигаха обикновено до към 3 след обяд. Един ден казах на малко момче, че съм от Африка. Той ме погледна с недоверие и ми каза, че в Африка живеят негри. Хвана ме неподготвен хлапака и за своето прозрение получи вафла. После ми показа големите си бели хубави зъби и прекрасна усмивка. Автобусът дойде и всички започнахме да се тъпчем в него по същият вълнуващ начин, както на идване. Отпускам тялото си на първата срещната седалка, напъхвам раницата си в багажното над мен и затварям очи.

В следващият момент усещам силна миризма на пот и евтин дезодорант. Осъзнавам че съм покрит от широко цветно сари примесено с телеса на няколко ката, които се движат много близо до мен. Махам нервно сарито от главата си и виждам едрококалеста жена, която се опитва да се провре измежду седалките. Тя дръпва сарито към себе си, усмихва ми се почтително и отминава като фея навътре в автобуса. Зарадвах й се. Около два часа по-късно сме вече в Дака.

Павел Господинов

Бележки

(1) Моторчетата носят името CNG (Concentrated Natural Gas), тъй като ползват природен газ за гориво.

Моля, не копирайте текст или снимки без разрешение! Благодарим!