Тарфая - на ръба на Мароко и Западна Сахара

“Това е моята тайна, много проста тайна - само със сърцето си човек може да види истината, важните неща не се виждат с очите”

Екзюпери

Тук, на това отдалечено място в Сахара, Антоан Екзюпери наистина е написал новела - “Южна поща”. Смята се, че тук се е зародила и идеята за неговата най-известна творба - “Малкият принц”. Фактът, че известния френски писател е живял и творил тук, както и оскъдната информация за мястото в Интернет, окончателно ми помогнаха да взема решението да отида, да видя, да пипна и да усетя.

Без колебание насочих към Тарфая “малката шведка”, както бях нарекъл гальовно минималистичната шведска кола, която бях взел под наем.

Малкото прашно градче Тарфая се намира близо до необозначената, и според администрацията в Мароко, несъществуваща граница между Мароко и Територията Западна Сахара, на около 700 км от Маракеш, в дълбокия юго-западен ъгъл на кралството.

Бързах да стигна. По пътя ме глобиха за неспиране на знак СТОП. Маракоанският полицай беше дебел и с добре охранено чувство за справедливост, а след като взе парите - и много щастлив.

Не се ядосах много. Все пак съм бял чужденец, а на седалката има фотоапарат - какво може да се очаква от полицай, който се пече на яркото сахарско слънце на ръба на Земята. Опитах се да си внуша, че всъщност съм голям късметлия. Можеха да ме осъдят на общественополезен труд към службата по чистота на градчето Тан Тан в Южно Мароко, където се разигра сценката.

След като се разплатих и получих старателно изписана на арабски розова бележка, се впуснах към очакващите ме около 200 км през голата пустиня до крайната цел - Тарфая.

От едната страна е лъснал океанът, от другата - пустинята. Сякаш нищо толкова необичайно, но в същото време е сюрреалистично.  Редките коли и тежки камиони, препускащи по еднолентовия път с разръфани крайща, са единственото разнообразие в пейзажа. Потъвам в мислите си, прекъсвани само от някое по-драматично разминаване. Изръсвам наличния адреналин за секунди, а после мозъкът ми се потапя в приятната омая на хормоналния бульон изсипал се в кръвта ми.

Леко замаян съм стигнал почти неусетно до малкото градче  Сиди Акфенир - прашно пустинно местенце с няколко кръчмета и хотел на главния път. Военен патрул чинно записа данните ми в мазен тефтер. Знаех, че журналисти и фотографи не са долюбвани в Западна  Сахара. Така на въпроса каква е професията ми, аз им казвам истината, но и се бях погрижил да покрия добре скъпата фотографска техника. Двамата мъже се пошегуваха доброжелателно на френски с моята “малка шведка”, макар че в началото не искаха да повярват, че е “шведка”. После ми пожелаха Good Luck на английски. Малко се притесних от това пожелание - “...за какво ми е точно късмет тук и сега??”, мислех си аз...”нали всичко в Западна Сахара сега е мирно, няма отвличания и заплахи....”. Бях чел за последното отвличане в района през ноември 2011 на трима европейци от хуманитарна мисия в бежански лагер близо до град  Тиндоуф, западен Алжир, близо до границата с Мароко и Мавритания, но някак си бях уверен, че точно на мен такива неща не могат да се случат. Хрумна ми, че Good Luck е може би единствената фраза, която патрулите знаеха на този език. Заложих на тази интерпретация и поех по последната, около сто километрова отсечка до крайната ми цел.

Територията наречена Западна Сахара е спорна от десетилетия. За нея се карат Мароко и подкрепяната от Алжир военизирана групировка Фронт Полисарио. Няколко години след основаването си през май 1973, Фронтът обявява така наречената Сахарска Арабска Демократична Република - Saharan Arab Democratic Republic (SADR). По-късно през април 1991 Обединените Нации установяват MINURSO, (the United Nations Mission for a Referendum in Western Sahara), чиято цел е осъществяването на референдум и постигане на мирно решение за спорните територии. От тогава насам по тези територии сноват “сини каски”, а в столицата на Западна Сахара - (Лаюн El Aaiún или Laayoune), на около час южно от Тарфая, не може да се намери стая в свестен хотел, тъй като всички са заети от миротворците.

Карам през необятните, нажежени от сахарското слънце пясъци и си представям огромни фосфатни (не че знам как изглеждат) и нефтени залежи под гумите на колата, превърнали се в причина за политическите кавги.

Постепенно пътят става по-разнобразен с появата на солниците в националния парк “Кенифис” заедно с Лагуната Наила и розовите фламинго. Спирах често да се наслаждавам на пустинята и нейния драматичен сблъсък с океана. Морето сякаш придоби по-синкав оттенък, а пейзажът стана по-пастелно наситен. Всеки момент очаквах да се появи Малкия принц, седнал небрежно на камък до пътя, вперил очи в мене сякаш иска да каже “...моля, нарисувай ми една овца...”. Смятах да си призная, че не мога да рисувам и да му обещая, че ще му пратя снимка на овца, понеже харесвам да снимам и имам хубав фотоапарат. Потънал в този мислен диалог, неусетно съм пристигнал в Тарфая.

В миналото малкото търговско градче с име Вила Бенс е било управлявано от британци и французи, а от 1916 от испанци. Между 1920 и 1958 градчето става център на южната зона на испанския протекторат Мароко, като от това време са останали няколкото колониални сгради, както и специфичната колониална атмосфера.

Мотах се безцелно из прашните улички на това забравено от Бога място и се опитах да си представя Екзюпери в стаичката на местната пощенска станция, където е работил като управител през двайсетте години на миналия век.

Мина ми през ума, че на такова място може би не е толкова трудно да започнеш да пишеш. Ако имаш фантазията в изобилие, а творческата муза не ти е само гостенка за вечерта, то това извънземно място би могло да стане идеалната стартова писта за писателска кариера. Как и къде се раждат гениални творби? За Екзюпери мястото е било това.

Опитах се да си представя малките самолетчета, кацащи недалеч от пощенската станция. В онези времена самолетите не са могли да изминават големи разстояния без презареждане, поради което из цяла Западна Африка е имало подобни постове и пощенски станции, където освен гориво, екипажите са се зареждали с храна и сън. Историите за паднали в пустинята самолети и отвличанията на екипажите им от непрятелски номадски племена, са били ежедневие и може би един от поводите известният писател да определи това място като “точната представа за нищото”. Това беше и моето впечатление, докато търсех музея на Екзюпери. Като потвърждение на усещането за празнота и отдалеченост и за мое огромно съжаление, музеят беше затворен.

Необятността на плажовете и океана около градчето засилват още повече усещането за безбрежност и пустота. Дори хлапетата играещи футбол на плажа и каращи сърф в океана не успяваха да тушират това усещане за изолация. На този фон полупотопената в морето Каза мар (къща в морето) сякаш е точно на мястото си, като вълшебен декор на сюрреалистичен филм. Странната сграда е всъщност форт, построен от шотландския търговец Доналд Маккензи в края на 19 век. Днес тя се е превърнала в запазеният знак на градчето.

Нямах особенна представа за етническите, културни и традиционните навици на местните хора Сахрауи ("Saharaui"), но разхождайки се из улиците на Тарфая имах чувството, че нещо обезпокоително витае във въздуха.

Имах усещането, че на безделните хлапаци им трябва много малко, за да ми грабнат фотоапарата и да ме налагат с него тичайки до плажа, след което да се забавляват подритвайки главата ми като футболна топка. Не, не са толкова кръвожадни разбира се, но това беше усещането. Безделието у един подрастващ тинейджър, на място където няма какво да се прави, би била добра почва за подобни изтъпления. Бях чел някъде за тези хлапета - обичайна гледка за столицата  на Западна Сахара - Лаюн, на около час път от тук.

Хората населяващи южно Мароко, Западна Сахара, най-югозападен Алжир и Северна Мавритания често биват наричани Сахрауи. Етнически те са смесица между араби, бербери и черни африканци, а културата им е смесица между арабската, африканската и берберска традиции.

Докато се мотах из околностите на градчето, видях останките на круширалия кораб “Асалам” на испанската фирма “Навиера Армас”, изпълняващ редовни курсове между Канарските острови и Тарфая. Останките на кораба са драматични, но още по-драматична е историята на самото корабокрушение. Лошото време в района се сочи за причина за катастрофата, но специалистите все още не са напълно убедени, че е била единствената. Не е съвсем ясно защо испанската фирма пуска за употреба 42 годишен кораб под панамски флаг с екипаж от кубинци. Загадка остава и фактът, че спасилите се пасажери прекарват цяло денонощие на този самотен африкански бряг без никой да се погрижи за тях, без пари и храна, тъй като в суматохата на напускането на кораба никой не взима нищо със себе си. Не са могли дори да се обадят по телефона защото са нямали с какво да платят. Дни след това се разразява медиен скандал с основен герой испанската фирма и сякаш никой не е могъл да повярва, че с почтенните пасажери на кораба са се отнесли като към с нелегални имигранти.

Бях поседнал на една пясъчна могилка точно срещу останките на кораба. Докато си припомнях горните факти и се чудех имаше ли смисъл да препускам чак до тук се сетих за една фраза от “Малкият принц”

“Хората се пъхат в бързи влакове, но вече не знаят какво търсят. Затова се движат, но се въртят в кръг...”

Беше ми твърде прясно преживяването и видяното в Тарфая, за да определя дали е било безмислено бясното препускане до тук и дали мога да класифицирам цялото пътуване до Мароко като отсечка от кръга, в който се въртя.

Исками се да вярвам, че не е било кръг!

Снимки и текст: Павел Господинов