Пътешествието ни започна с обиколка на Кампала, столицата на Уганда. Минахме покрай огромната автогара за маршрутни таксита и централния пазар за плодове. Хапнахме в местен ресторант, предлагащ най-добрата местна африканска храна в центъра на града.
Продължихме към парка Зиуа (Ziwa Rhino Sanctuary; https://en.wikipedia.org/wiki/Ziwa_Rhino_Sanctuary), до който стигнахме след около 5 часа. Екипът на парка Зиуа се грижи за 41 носорога. В момента Зиуа е единственото място в Уганда, където може да се видят носорози в дивата природа. Сутринта закусихме с изглед към носорозите, които си пасяха на около 30-50 м от нас. По време на нашата разходка около час и половина се движехме много близо до животните. Видяхме около 14 носорога.
Следващото място, което посетихме в Уганда беше Националния Парк Кибале - (Kibale National Park; https://www.kibaleforestnationalpark.com). Установихме се в град Бигоди (Bigodi), близо до националния парк. Още на входа на парка ни изненадаха няколко горски слона (African Forest Elephant; https://en.wikipedia.org/wiki/African_forest_elephant), за които стана ясно че рядко се виждат, тъй като обитават вътрешността на горите. Тези 2 или 3 слона, бяха почти до шосето, даващи възможност на пътуващите от няколкото спрели коли да ги наблюдават от сравнително близко разстояние.
В района направихме първо така наречения "Блатен тур" (Swamp Tour Bigodi; https://bigoditourism.com/guided-nature-walk/) - разходка в тропическата гора, където видяхме червеноопашати маймуни, колобуси, множество птици и други животни и растения.
Последва посещение на кафеена плантация, където жена на име София ни разказа за отглеждането и обработката на кафе. Тя демонстрира пред нас процесите на обработка на кафето, а накрая всички пихме кафе, разбира се.
В следващата къща ни посрещнаха няколко жени от местното женско сдружение, чието основно занимание беше плетенето на кошници, рогозки и съдове от тръстика. Изпяха ни няколко песни, танцуваха и ни забавляваха.
Следващата среща беше с "банановия човек" Винсент, който ни разказа всичко за бананите и най-вече за приготвянето на алкохол от тях. Първо ни показа как се прави сок от банани с трева, след това бира от банани, резултат от тридневна ферментация в присъствието на специално растение стрито на брашно, за да се ускори ферментацията. Джин от банани, както те го наричат, което всъщност е ракия, се прави чрез две дестилации. След първата дестилация се получва първак с около 60 градуса, а след повторната дестилация, ракията става по-мека за консумация с приятните 40 градуса. Казана за варенето на ракията от банани беше направен от прост цилиндричен ламаринен съд с няколко тръбички, през които минава ценната течност; доста примитивна конструкция бих казал.
Следобед се разходихме в град Бигоди. На стадиона се играеше мач.
Вървяхме малко след духовата музика с африкански джаз, преди да се отклоним по една странична уличка. Поспряхме в прекрасната селска синя църква, където двама мъже и една жена пееха и свиреха госпъл. Видяхме сергията, където дърворезбар изработваше и продаваше горили, птици и други интересни дървени фигурки. На връщане седнахме в един полутъмен бар с две маси, прекрасна музика, усмихната жена, едно хлапе на 5 години и топла бира.
Нашите водачи от местното туристическо сдружение ни заведоха до една почти секретна плантация за ванилия, скрита в шубрака, тъй като местните крадели шушулките. Собственикът ни разказа за плантацията и ванилията, показа ни изсушените готови шушулки, за които каза, че стрували по 80 долара за килограм. На година плантацията дава до 200 килограма, две реколти по 100 килограма. Продължихме по пътя, по който предишния ден се разхождахме. Стигнахме до дърворезбаря с дървените фигурки, от който отново си купихме горили.
Тръгнахме нагоре през гората да търсим местния лечител и магьосник, който живее отдалечено в покрайнините на селото. Възрастният лечител (мисля около 70 годишен) ни посрещна в малка къщурка. Разказа и показа различни билки и лечения, включително с елемент на магьосничество. Каза, че не лекува рак, спин и някои други заболявания, но лекува малария, стомашни разстройства, проблеми в семейството, като например безплодие у жената или импотентност при мъжа. Със специални отвари и заклинания можел да въздейства на проблеми като изневери, лош късмет, отмъщение и други подобни човешки несъвършенства. Заедно с растенията, на пода беше подредил няколко черепа от маймуни, кучета и други неща с неизвестно предназначение. Стана ясно, че това не е вуду. Той избира последователите си; към момента имал 4-ма ученици, само момчета, тъй като на момичетата им е забранено да се занимават с такива неща. Той сподели, че не всеки може да стане лечител, а само хора с изразени способности и умения.
Основната ни задача в Националния Парк Кибале - (Kibale National Park; https://www.kibaleforestnationalpark.com) беше наблюдение на шимпанзета в естествената им среда. След инструктаж, млада рейнджърка, заедно с двама въоръжени войници ни заведоха в джунглата за среща с шимпанзетата. Видяхме животните седнали на земята. Водачката ни каза, че общо 6 семейства или групи маймуни живеят в района, където ние обикаляхме (пътеката Канянчу; Kanyanchu trail). Три от тези групи са свикнали с хора и позволяват да бъдат наблюдавани от близо. Процесът на привикване на животните с хора (habituation) продължава години и е метод, позволяващ те да бъдат изследвани от близко разстояние. Животните свикват с присъствието на хора. Те не се упояват и не се хранят изкуствено. Единственото, което се случва, е че те не бягат от хората.
На път към Националния Парк "Кралица Елизабет" (Queen Elizabeth National Park Uganda; https://www.queenelizabethnationalpark.com ), пресякохме екватора. В Парка пристигнахме около 17.30. Имахме време до към 19.00 да наблюдаваме животни. В началото още видяхме лъв, който се движеше между джиповете. После легна на по-малко от метър до нашия бус. Дишаше тежко, мисля беше болен.
По нататък леопард лежеше на клон; трудно се виждаше. Видяхме Waterbuck (https://en.wikipedia.org/wiki/Waterbuck), единственото млекопитаещо, което не става за храна на лъвовете, тъй като изпуска остра миризма при заплаха. Видяхме още диви прасета, газели, биволи и много птици. Имахме и ранна сутрешна разходка из парка, но за разлика от вечерта нямаше много животни. Обикаляхме доста с буса по няколко от черните пътища в парка, но видяхме едва само биволи, антилопи и птици. На излизане от парка все пак видяхме няколко африкански слона, бродещи грациозно сред високата трева. Спряхме с буса на едно по-високо място, от където се виждаше панорамно целия парк "Кралица Елизабет".
Следващата спирка от нашето пътешествие беше селото Рушага (Rushaga). Недалече от Рушага е селото на пигмеите, до което стигнахме пеш по пътека сред малки нивички и гора. В началото на селото ни посрещнаха двама представители на пигмеите - мъж и жена, които ни приветстваха с песни и рецитации. Постепенно и други членове на пигмейското племе се присъединиха към тях. Показваха ни традициите си от времето, когато са живели дълбоко в джунглата. От вътрешността на джунглата до покрайнините на националния парк са ги докарали насила през 1991 година. От пигмеите, които ние срещнахме само 3 или 4-ма са останали от времето, когато са живели дълбоко в джунглата. Останалите са родени в сегашното село или са се присъединили по-късно. Показаха ни как са залагали капани, как са палили огън само със суха трева и клечки, къщичка от слама и клони в дърветата, където са държали децата и възрастните, докато останалите са на лов; къщичка от слама, където се молят преди да отидат на лов. Ако някой пропусне да се помоли, го заплашвала опасност от изгубване в гората. Накрая цялото село се събра, за да танцува и пее. Преживяването беше страхотно, бих казал уникално.
Един от местните активисти ни каза, че пигмеите от селото живеят средно 50-60 години, тъй като измират от болести пренесени от модерния човек. Той твърдеше, че в сегашното село в покрайнините на джунглата се чувствали по-добре, тъй като се възползвали от някои постижения на цивилизацията; като цяло били по-щастливи, отколкото докато са живели дълбоко в джунглите, без контакт с цивилизацията. Сега пигмейските деца ходят в селското училище, има някакъв достъп до лекарства, дори до медицинска грижа. Срещу тези облаги, обаче, могат да ходят в гората, за да събират билки и други неща само след разрешение. Те не могат свободно да ползват гората или да ловуват, както са правили дълбоко в джунглата.
Посетихме училището в селото Рушага. Директорът ни разведе из класните стаи. Обясни ни, че деца се учат при тях от 3 до 16 годишна възраст. Стана ясно, че това е училище на общността, не е на държавата; родителите плащат на учителите, а самите учители (около 11) са от селото и околните села. Преподават математика, английски, география и наука. Ние им донесохме малко подаръци.
Акцент на това пътуване беше трекинга с горилите в Националния Парк Буинди (Bwindi National park (https://www.bwindiforestnationalpark.com ) в Уганда. Станахме много рано, за да стигнем навреме до информационния център на Националния Парк. След брифинг за около половин час, тръгнахме с буса към началната точка на трекинга. Назначиха ни водач с двама въоръжени войници. Стигнахме до ръба на дълбока долина. Започнахме трудно, хлъзгаво и стръмно спускане. В края на спускането минахме през чаена плантация, след което навлязохме в същинската джунгла покрай рекичка на дъното на долината. Видяхме около 5 или 6 горили. Най-забележителни бяха двамата мъжки, единият по-млад - Табу, а другият с име “Голямата глава” - огромен мъжкар.
Това беше едно наистина сериозно изпитание, но около 60-те минути, които прекарахме с горилите, ще останат дълго в спомените и съзнанието ни. Ако напиша тук, че тези същества са прекрасни, невероятни, интелигентни, вероятно ще прозвучи като клише. Те са обаче точно такива! И да, нека е клише!
Тръгнахме да се връщаме бавно. Вървяхме около 3 часа нагоре с почивките.
Повече информация за самия Горила Трек -> https://www.bwindiforestnationalpark.com/gorilla-trekking-uganda-bwindi-safari.html
За планинските горилите като вид -> https://www.worldwildlife.org/species/mountain-gorilla
Това е маршрута, който ние минахме, за да видим горилите
Вечерта по-късно прекосихме границата между Уганда и Руанда. Първото място, което посетихме в Руанда беше Вулканичния Национален Парк (Volcanoes National Park; https://www.volcanoesnationalpark.com). Тук имахме лек пешеходен преход, за да наблюдаваме златните маймуни (https://en.wikipedia.org/wiki/Golden_monkey), наречени така поради специфичното оцветяване. Повече за тези маймуни и за този национален парк - https://www.volcanoesparkrwanda.org/information/golden-monkeys-volcanoes-national-park/
Посетихме селото на "Пазителите на горилите" (Gorilla Guardians Village) - интересно етнографско място, където са събрани традиции и история от селата от района на Вулканичния Национален Парк. Повече информация - https://www.volcanoesnationalpark.com/gorilla-guardians-village/
Следобед си направихме разходка до езерата "Близнаците" Бурера и Рохондо (Twin lakes - Burera and Rohondo). Тъй като бяхме доста изморени от предишния ден, не успяхме да се изкачим до 1,900 м височина, от където е виждат и двете езера. Разходихме се из селата наоколо. Местният активист с гордост разказваше за историята и за проектите на местната общност. Около 50 семейства живеят в този район. Повече за двете езера - https://www.nyungweforestnationalpark.org/twin-lakes-in-rwanda/ Разказ от местен за селата около езерото - https://experts.gorillahighlands.com/daily-dose/2021/08/24/rwandas-twin-lakes-lake-burera-lake-ruhondo/
Отправихме се към вътрешността на Руанда и по-точно към езерото Киву (https://en.wikipedia.org/wiki/Lake_Kivu). Настанихме се в разкошно хотелче на брега на езерото срещу малък остров. Някой разказа, че в миналото изпращали на острова бременни жени, които не са омъжени. На острова идвали мъже от близкото Конго и ако жената е красива, успявала да се задоми, въпреки, че е с дете; грозните жени умирали на този остров.
Естествено имахме разходка с лодка по езерото. Видяхме рибния пазар с цветните жени, които продават дребна риба. Лодката спря до минерални извори, където млади юнаци масажираха почти цялата група - крака, ръце и глави.
На близо имаше селище с пигмеи, които и тук ни посрещнаха с танци и песни. Показаха ни първобитни изделия от глина, обясниха ни за двата вида глина и за други техни традиции. Снимах най-възрастния от племето, който бил дал идеята старите традиции да бъдат запазени за идните поколения. До него беше дъщеря му, която прие парите и сина му (видимо пиян). Едно момиче се опита да ни подведе, че е от УНИЦЕФ, за да изпроси пари. Цялото село се събра, за да ни посрещне, а след това и да ни изпрати с песни и танци. Пигмеите живеят в мизерия и са все още донякъде дискриминирани. Откъснати от естествената им среда, аз не мисля че те са по-щастливи в покрайнините на цивилизацията, отколкото дълбоко в джунглата. Това е, разбира се, спорна тема.
Вечерта отидохме с рибарите на нощен риболов. Тръгнахме около 18.00 с моторна лодка, която по-късно щеше да ни върне обратно на брега, тъй като рибарите стоят в езерото до сутринта. Това беше едно от най-хубавите преживявания, които имахме по време на пътуването. За него ще има специална отделна публикация.
Продължихме към Кигали, столицата на Руанда. Спряхме в разкошно кафене с червени стени. Кигали - шумен, но изключително чист град, вторият по чистота в Африка, след столицата на Мавриций.
Мемориалът на загиналите от геноцида (https://kgm.rw) е зловещо място. Описанието е излишно.
Последва хапване в интересна закусвалня.
След това намерихме артистичен център с галерия за модерно изкуство, представено ни от художник - модернист - висок и странен, естествено.
Кратък стоп в магазин за сувенири, трансфер до хотела и почивка. На влизане на територията на летището ни провериха много стриктно, включително с кучета за наркотици, вероятно. До момента това беше най-сериозната проверка, която съм минавал.
С това приключи нашето пътуване из Уганда и Руанда.
Моля, не копирайте текст или снимки без разрешение! Благодарим!