Пазарът за камили и добитък в Пушкар, Раджастан- едно от най-големите и цветни събития в Индия и света

Автобусът от Джейсалмер ме стоварва на пуста улица в Пушкар в 3 през нощта. Няколко мъже веднага ме заобикалят и заливат с предложения за квартири. Аз обаче съм се подсигурил и очаквам собственика на хотел, който е брат на собственика на хотела от Джейсалмер, където бях преди това, да ме посрещне. Това, разбира се, е поредния индийски туристически капан, с чиито разнообразия и изобретателност вече започнах да свиквам. “Братята” не са никакви братя, а просто бизнес партньори. Същото като индиец да ти обещае, че ще те чака в 3 сутринта на гарата, като дори в момента, в който го изрича нито клиентът (в случая аз) нито обещаващият вярват, че това ще се случи в действителност. Така и става разбира се - на импровизираната спирка няма никой. Започвам нервно да звъня по телефоните, докато накрая чувам сънения глас на въпросния “брат”, който след около 20 мин се появява на раздрънкан мотоциклет, мята ме на задната седалка и ме отнася в неизвестна посока.

Бях преживял най-лошото ми до момента 11 часово среднощно пътуване с автобус. Споменът от тясната клетка на спалното отделение на втория етаж на автобуса, студа от духащия през прозорците вятър и адската миризма на спарени тела от търкалящите се по пода на рейса пътници не се изтриваше лесно дори от ледения душ в стаята в Пушкар, където ме стовари “братът”. Пия аспирин, зареждам батериите на фото апарата, лягам и се опитвам за заспя.

На другия ден ме местят в бунгало на цена няколкостотин пъти над нормалната за това място, но осъзнавам че съм в нещо като голяма градина, вижда се планина, времето е супер и постепенно настроението ми се възвръща. Градът Пушкар в щата Раджастан е малък, уютен и мръсен. Тръгвам по първата срещната улица с магазинчета, места за хранене, книжарнички и бръснарнички. Постепенно започва все повече да ми харесва. Градчето се намира в долина на около 14 км от Ажмер (тук минава железницата), заобиколено от едната страна с хълмове, а от другата с пясъчни дюни. Климатът е екстремен, през лятото температурите могат да стигнат около 40-45 C, докато през зимата понякога могат да паднат и до 10 С.

Пушкар е сред петте най-важни места за поклонничество за индусите. Лорд Брахма убил в битка демона Важра Набх с цвят от лотос, чиито тичинки полетели към земята. Паднали на три места около Пушкар, където се появило прекрасното езеро. По-късно се появили храмовете, които в най-добрите години на града наброявали около 500. Били построени и над 50 дворци, където махараджите и други приказни герои отсядали, когато идвали на поклонение. Храмът Брахма, един от най-важните и единствен по рода си в Индия, все още съществува. Стигам ръба на градчето, при което пред очите ми се разстила обширна хълмиста равнина, покрита с палатки, камили, добитък, сергии, цистерни с вода за животните, дори малко виенско колело. Постепенно се потапям в атмосферата на пазара. Отпускам се на трикрако столче пред малка закусвалня, поръчвам си чай и изпадам в едно от онези състояния, които започнаха да се появяват тук в Индия - втренчено зяпане на действителността около мен, застиване в пълно съзнание и абсолютно внимание. Бях чел за една крехка французойка - Симоне Вейл, починала само на 34 години. Хората я класифицират като философ, вменявайки й още няколко роли, но мисля, че тя е била най-вече наблюдател, внимателен наблюдател. “Животът ни е не по-малко и не повече от сумата от моментите, когато сме били най-погълнати от нещо. Най-високия екстаз е най-пълното внимание“, казва тя. Макар и подобни, моите състояния по това време бяха повече вид daydreaming (сънуване посред бял ден), подобно на главния герой от филма "Тайният живот на Уолтър Мити". Повишеното внимание, поглъщане, пълното потопяване в ситуацията са нещата, които започнаха да ми се случват от време на време в Индия. Бих го нарекъл изчистено усещане за пряк досег с реалността. Може би буферния период, за който ви споменах в предишните глави беше вид повишено внимание, пълно потапяне, концентрация. Без значение формулировката, която се опитвах да му дам, добре се получаваха нещата. Имаше някакъв смисъл за мен и това ми харесваше!

Събитието е като магнит за фотографи от цял свят. Не обичам да се блъскам с други като мен по такива места, но пазарът за добитък в Пушкар е много известно и популярно събитие, така че беше ясно че няма да съм сам. Градът вреше и кипеше, а цялата дандания все повече ми харесваше.

Пазарът се организира всяка година през ноември по време на пълнолуние. Представлява събитие с епични размери, където се събират над 300,000 души и около 20,000 камили и друг добитък за продан. Хора от цял Раджастан и всички етнически групи се събират тук, но най-многобройни са рабарите. Пътуват цели семейства барабар с децата и роднините. Когато пристигнат на мястото на пазара, разгъват стан с палатки, походни кухнички, изобщо цяло домакинство.

Мъжете по цял ден се пазарят или пък клекнали на малки групички, обсъждат търговията. Казват, че далаверата нещо не вървяла. Много търговци решили да не пътуват до пазара тази година, за да останат и пазят посевите от необичайно обилните дъждове. Други споделиха, че цените на камилите са по-ниски от предходните години, като причината за това е сушата в някои райони на Раджастан. Пътуването до пазара за много от търговците може да отнеме до 2 седмици.

Цената на камилите варира от 15,000 до един милион рупии в зависимост от възрастта, физическото състояние и други показатели. Грижата за камилите е скъпо занимание - 100 кг храна за камили струва около 600/700 рупии, а една камила изяжда по 20-30 кг на ден. Дори и да могат да пътуват стотици километри без да ядат, камилите все пак ядат и то с честотата на хората, казва един от търговците. Жените през това време готвят и чистят. Момичетата събират екскрементите от животните, които се ползват за гориво при готвене. Дърва няма. Млади жени и момичета, облечени в прекрасни цветни сарита с по една кофа камилски изпражнения на главата е фотографско съкровище.

Малките момчета се занимават основно с камилите, водят ги на водопой, обяздват ги и изобщо се грижат за животните. Правят това с толкова любов, че в един момент се видях седнал на земята да наблюдавам как едно момче обяздва камилата, кара я да клекне, милва я, подстригва я, наглася й украшенията - спектакъл. Нямаше да се изненадам, ако я беше целунал в един момент. Индийските камили от пустинята Тар се отличават с бавния си ход, като могат да изминат стотици километри без да ядат и пият вода. Имат нужда обаче от нерафинирана захар, за да оцелеят. Има два типа камили - такива от Джейсалмер, които се ползват предимно за яздене и камили от Биканер - за тежки товари. И с двата типа камили хората орат. Освен за работа, камилите в селски Раджастан се ползват и за различни церемонии, като женитба (основно за булката), фестивали и други. Всъщност камилите участват във всеки един аспект от живота на раджастанското селско семейство и нито един празник или церемония не минава без тях.

Индийският скам процъфтява на пазара в Пушкар. Местни девойки просто застават пред теб и протягат ръка със заучената фраза “Nice to meet you” (Приятно ми е да се запознаем). Подадеш ли си ръката (което любезните западняци правят веднага), рано или късно си помолен да подадеш и други неща. Юноши и девойки дебнат туристи, предлагайки им всякакви джунджурии като гривни, статуетки, дървени инструменти с по една струна, чийто звуци по-скоро разплакват. Дори най-малкия признак на интерес стимулира тези деца неимоверно в техния ентусиазъм да ти продадат нещо, вървейки с теб дълго докато просто ти стане неудобно и си купиш ненужната вещ.

Поради огромния наплив на фотографи на пазара се развива и друг вид бизнес - девойки или особено атрактивни (от фотографска гледна точка) възрастни жени се предлагат като модели за снимки. В момента, в който надигнеш фотоапарата да снимаш някоя девойка или жена, е много вероятно да те доближат и поискат пари затова. С времето развивам умение да ги снимам из засада. Играта на котка и мишка с тях ме забавляваше, а мисля, че и те се забавляваха. Очевидно беше, че не става дума толкова за пари, колкото за интригата. Нещо като пазарлъка на пазара - няма значение колко ще смъкнеш от цената, важна е самата игра. Разбира се, бих им давал пари за всяка снимка, но само от това събитие аз донесох около 1700 кадъра. Фотографите оставят значително количество пари в Пушкар, включително и аз, така че съвестта не ме гризеше чак толкова много.

Вълнуващо събитие по време на пазара са състезанията с камили. Нагиздените животни дефилират като кино звезди по прашната арена на местния стадион и събират овациите на публиката. Купонът и глъчката се увеличават рязко, когато камилите започват да ритат и да правят други необичайни движения. Вместо продавачите на семки от нашите стадиони, сред публиката се разхождат индийските светци - сидху. С вдигането на камерата ми към тях, те вдигат канчетата си за подаяние. Разбира се, че са фалшиви, но това от снимката не личи, а и аз се интересувах само от визията им! Цялата раджастанска шарения е на показ и за продан - дрехи, бижута, домакински уреди и разбира се всички атрибути, свързани с камилите и животните. Сядам отново в малка закусвалня, каквито има по целия пазар. Две хубави раджастанки готвят някаква вкуснотия направо на пода. Все ми е едно. Уморен съм и толкова мръсен, че нищо друго няма значение. Бях се запознал с М., възрастен психолог и фотограф от Щатите. Вече не помня как, но си бяхме уговорили среща в Пушкар да се видим, пийнем и побъбрим. Няколко пъти се разминахме, но накрая се видяхме в едно заведение, където обикновено се срещат чужденците, които живеят по-дълго в района (експати). Мястото не е туристическо и ми отне известно време да го намеря, но изненадата беше приятна, тъй като се оказа, че се помещава на покрива на сграда с прекрасна гледка към градчето, работещи вентилатори и пъстра интернационална клиентела. Той се появи с приятелката си азиатка, която го зяпаше с обожание през цялото време, поради което не взимаше участие в разговора. В един момент ме попита от къде съм по-точно и след като му казах, че съм от Варна, на същата маса (беше голяма с места за поне 10 човека) чух "Хей здрасти, как си и ние сме българи". В първия момент се стреснах. Разбира се не съм очаквал да съм единствения българин на това място, но все пак се изненадах. Оказаха се двамата пътешественици Л. и Е., които пътуваха по света от година и половина. Атмосферата рязко стана още по-приятна. Петимата - аз, американеца с неговата приятелка, Л. и Е. си спретнахме хубаво пушкарско купонче на покрива. Да изпиеш бира със сродни души е може би в топ 5 на най-хубавите неща, които могат да ти се случат на път. Следващите няколко дни се виждахме с Л. и Е. Бяха пътували вече из западна Африка, после се бяха прехвърлили в Индия, бяха минали през Ладак, където щях да пътувам след Раджастан. Л. и Е. бяха (вярвам и сега все още са) истински пътешественици, не като мен. Пътешестваха с много малък бюджет, знаеха куп трикове за евтино или безплатно пътуване, нощувки и всякакви други полезни неща. Няма да ги преразказвам тук, тъй като това са техните истории, които вероятно един ден ще опишат в книга, ако вече не са го сторили. С лека тъга си помислих, че моето време за такива бекпекърски пътешествия е минало.

С Л. и Е. се движеше и руснак, чието име не запомних. Един ден той предложи да идем до известен храм на сикхите в града и да си вземем безплатен обяд (лангар). Храмовете на сикхите са известни с това, че организират благотворителни кухни, като раздават топла храна на всеки, който се нареди на опашката без значение дали е бял, черен, богат или беден. Стана ми неудобно да се храня по този начин, имайки предвид че вероятно лишавам някой наистина нуждаещ се от порцията, но от друга страна исках да усетя какво е това да се редиш за купичка храна. Топлата супа на улицата в Пушкар възбуди любопитството ми към сикхите и тяхната религия. Почнах да кроя планове как да стигна до Амритсар, може би най-важното място за сикхизма, където се намира и известния "Златен храм". Нямах обаче време за това; оставих сикхите и сикхизма за друг път. Значителна част от времето си в Пушкар прекарах около свещеното езеро в центъра на града. Към водите му водят 52 гата (стъпала). Сядах на някой от тях и започвах да "внимавам" в случващото наоколо. Поклонниците смятат, че потапянето в свещеното езеро пречиства от грехове и лекува кожни заболявания. Много от търговците на добитък използват пътуването до пазара и града, за да измият някой друг грях, натрупан волно или неволно. Нямах кожни заболявания, а за греховете ми не бях сигурен дали просто вода би могла да ги отмие. Затова само наблюдавах. На другия ден си тръгнах от Пушкар.

Моля, не копирайте текст или снимки без разрешение! Благодарим!