По Памирския път през зимата (пътепис)

• Началото
• Нашият маршрут маркиран с геотатагнати снимки, правени по време на пътуването
• Към Таджикистан
• От Ош (Osh) (948 м) до Сари-Таш (Sary Tash) (3,167 м), Киргизстан
• От Сари-Таш (3,167 м), Киргизстан до Каракул (Karakul) (3,914 м), Таджикистан
• От Каракол (Karakol) (3914 m) до Мургаб (Murghab) (3600 m)
• Отново в Ош; Южен Киргизстан
• Карта на района

Началото

Щастливи са онези, казва Данте, които сядат на масата, където се поднася хлябът на ангелите! За това мислех, докато летяхме към Ош, Киргизстан, на път към Памир. Само около 11% (или 20% според други източници) от хората по света са се качвали на самолет. Ние имаме възможността да пътуваме, да летим, да се завираме във всякакви дупки на планетата, да правим каквото ни хрумне, и това ме изпълваше с тиха благодарност и доволство. Сякаш бяхме седнали на масата, където се поднася хлябът на ангелите.

Самолетът кацна на скромното летище в Ош в малките часове на студената февруарска нощ. Започваше едно от мечтаните пътувания.

Нашият маршрут маркиран с геотатагнати снимки, правени по време на пътуването

Първият ден от пътуването ни по зимния Памирски път (така наречената Памирска магистрала) започна от Ош, Киргизстан. Градът е традиционната отправна точка (или крайна точка, ако тръгвате от Таджикистан) на популярния маршрут. Ош е скучен, доста сив, бих казал безличен град. Хотелчето беше супер (Kaganat Boutique Hotel), а намерихме и вкусен ресторант съвсем наблизо.

Пазарът Заима (Zhaima Bazaar), действащ още по времето на Пътя на коприната, вече почти го няма на оригиналното му място в центъра.

Голяма част е изместена в покрайнините, където има нови лъскави магазинчета, пълни с евтини китайски и турски стоки.

Известната статуя на Ленин са я махнали от централното ѝ място през септември 2025 г. и оттогава е в неизвестност. Това ни разочарова, защото искахме да я снимаме за колекцията си от статуи на Ленин.

Най-интересното място е планината Сюлейман (Sulayman Mountain) — хълм, който се издига над града с пещера, превърната днес в музей.

Смята се, че мястото е свързано с пророка Сюлейман, който е живял тук. Това е единственият обект под закрилата на ЮНЕСКО в Киргизстан. Има живописен пешеходен маршрут, по който минахме до върха, откъдето се разкрива драматична панорама към скучния град.

Между хълма и града се намират старо гробище и най-голямата джамия, които допълват леко сюрреалистичния пейзаж.

Към Таджикистан

На следващия ден се натоварихме на джипа и потеглихме на юг към границата с Таджикистан.

Памирската магистрала (M41) е легендарният „гръбнак“ на Памир - високопланински път, който свързва Ош (Киргизстан) с Хорог и Душанбе (Таджикистан), преминавайки през едни от най-суровите и рядко населени територии в Централна Азия. В киргизката си част тя е по-скоро „входът“ към Памир, а истинската височина и драматизъм идват веднага след границата.

Най-важното за Памирската магистрала е: бързо набиране на височина (от ~950 м в Ош до 3,600 – 4,600 м), резки промени във времето, дълги безлюдни разстояния и усещане за „края на света“. Пътят през зимата е значително по-празен, цветовете са по-пастелни, а светлината е драматична. В замяна има лед, вятър и студ.

От Ош (Osh) (948 м) до Сари-Таш (Sary Tash) (3,167 м), Киргизстан

Още с излизането от Ош пътят поема на юг през долината Гулча. Това е ниската част от пътя с повече населени места. Пейзажът постепенно става по-планински. Долината и едноименната река Гулча оформят естествен коридор към планините. Селцата и дворовете с животни ни подсказаха, че все още сме в ниското, при цивилизацията.

Първият суров пейзаж, на който се насладихме са Алайските планини - широка планинска верига (около 400 км), с алпийски релеф и ледници, с доминиращ връх Ленин (7,134 м). Районът е известен сред планинските любители и катерачи.

На прохода Талдик (3,615 м) много често се случва онова, което прави Памир толкова интересен - за минути времето може да се смени. При нас преходът беше почти театрален, от сравнително поносими условия попаднахме в снежна вихрушка и силен вятър, който вдига снега и го върти във всички посоки. На прохода има малка площадка и паметник на снежен леопард — символ на дивата, труднодостъпна планина.

Сари-Таш е типично „кръстопътно“ селище. Оттук пътят продължава към границата с Таджикистан или завива към Китай (през Иркештам). Тук се усеща как пътят диктува живота. Селцето е малко и бедно, а поминъка е животновъдство. Има едно-две заведения, които са жизнено важни за шофьори и пътуващи. Ние обядвахме там.

Пътуването ни съвпадна с Китайската Лунна Нова година, поради което китайската граница беше затворена. Заради това и камионите липсваха, а с тях и шофьорите в заведението. Беше тихо и празно. По стените имаше пластове стикери от експедиции и туристически фирми, като дневник на хората, минали оттук.

От Сари-Таш (3,167 м), Киргизстан до Каракул (Karakul) (3,914 м), Таджикистан

Оттук започва „високият Памир“. Границата е разположена на височина, която вече се усеща физически (леко замайване, главоболие и прочие удоволствия) - проходът Кизил-Арт (~4000 м). Между киргизкия и таджикския граничен пункт има около 20 км „ничия земя“ с рязко изкачване със завои и гледки, които сякаш стават все по-драматични. Обичайното преминаването през зимата отнема около час и половина. През лятото чакането често е по-дълго заради потока от туристи. На таджикската страна изискват разрешително за Горно-Бадахшанската автономна област (GBAO).

Първото впечатление от таджикската страна е резкия контраст - качеството на пътя се влошава осезаемо, а пейзажът става по-пустинен и „лунен“. Още в първите десетки километри се появява усещането, че навлизаме в огромно плато, където всичко (гориво, храна, време, дистанции) започва да се измерва по различен начин, както ще стане ясно от разказа на нашите домакини в селото.

Скоро в далечината се показа езерото Каракул. Това е второто по големина високопланинско езеро в света.

Спуснахме се към селото Каракул, което изглеждаше пусто, като че ли внезапно изоставено. Тук-таме хора с вид на призраци пресичаха празните улици и сякаш потъваха в простите правоъгълни къщи, боядисани в бяло.

Каракул се намира на около 50 км южно от границата с Киргизстан и на 100 км от Сари-Таш, най-близкото село в Киргизстан. Оттук можете да поемете към Китай, на запад към Сари Могол и Дарут Коргон или на север към Ош. Ако тръгнете на юг по Памирската магистрала, след 130 км ще стигнете до следващото селище, Мургаб, откъдето друг път води към Китай през прохода Кулма.

Спряхме пред къщата за гости, където щяхме да спим. Стопанката — жена на видима възраст 40–50 години ни посрещна. Появиха се и няколко млади жени, които започнаха да се суетят около нас. Ясно е - бяхме си екзотика. Никой не пътува по тези места зимата. Всички къщи за гости са затворени, мястото е само за нас!

Помещението, в което щяхме да прекараме следващата нощ, беше разделено на две: нещо като предверие, което играеше ролята на кухня, тъй като имаше печка и още някакви неща, които обикновено се ползват в кухните, и друго, основно помещение, в което щяхме да пребиваваме ние. Половината печка беше в кухнята, а другата половина в стаята. Когато запалиш печката, тя топли и двете помещения. Хитро, но най-вече практично, бих казал. Предверието имаше и друга функция: служеше за изолация на топлата стая от студа навън. Подобна организация имаха и къщите в Сибир, където пътувахме през 2020 година по същото време.

Хапнахме вкусно. Пожелахме да разпитаме стопаните за живота в селото. Жената се появи след известно време, сгъна крака под себе си и ни се усмихна широко, готова да отговаря на въпросите ни.

Имах толкова много въпроси, че не знаех откъде да започна. По-късно дойде мъжът ѝ и пое щафетата. Тук описвам онова, което запомних, тъй като по време на разказа нямах възможност да си водя записки.

В селото живеят около 380 души с основен поминък - животновъдство – якове, крави и овце. Климатът е суров и не позволява отглеждането на зеленчуци. Затова почти няма такива, а ако има, ги купуват от Киргизстан или Мургаб. Езерото е безотточно, солено и в него няма риба. Мъжът каза, че по съветско време са опитвали два пъти да го зарибят, като пускали риба с хеликоптери, но и двата опита били неуспешни.

Попитах с колко пари месечно се издържа едно семейство или човек. Те сякаш не разбраха въпроса. Обясниха, че хората, които имат животни, продават месо, мляко, вълна и други животински продукти и с тези пари купуват стоки от първа необходимост. Тоест няма месечен бюджет. Каквото се продаде, с парите се купува нужното, когато има възможност.

На въпроса какво става, ако семейството или човек няма животни, отговорът беше, че в селото има хора с професии, които предоставят услуги, като например автосервиз, медицинска сестра и няколко учители.

На снимката по-долу е автосервиза.

В селото има детска градина.

Няма лекар, нито аптека. Има само медицинска сестра. Ако човек се разболее, най-близкото място е Мургаб, на 130 км. Може и в Киргизстан, за този, който може да си го позволи. Единствената аптека в целия огромен район е в Мургаб. Разболееш ли се, тежко ти и горко.

В селото има училище, а към него — интернат за деца без родители или от околните селища. Интернатът се издържа от „Мегафон“, таджикистанска телекомуникационна компания. Условията са мизерни.

Имало малък бус, който служи за транспорт до Мургаб — най-близкия по-голям град по Памирския път на юг. Тръгва сутрин, хората си вършат работата там, а вечер същият бус ги връща в Каракул. Това е междуселският транспорт. На въпроса колко струва билетът отговорът също леко ни озадачи, защото билети няма. Сумата се изчислява според литрите бензин, които изгаря бусът, плюс пари за шофьора. Тогава се замислих за първи път, че „билет“ като понятие всъщност е комплексна услуга, която включва гориво, труда на шофьора, евентуално данъци и други. В Каракул, по Памирския път, всичко се разбива на основни съставки. Ако например някой иска да си докара нещо от Мургаб или Киргизстан, сметките започват с това колко бензин е нужен и колко струва той, колко пари са за шофьора и така нататък.

Имахме късмет да бъдем на светло. Домакините ни казаха, че соларният парк, който видяхме до селото, е пуснат в експлоатация преди около месец, тоест през януари 2026. Крушките светеха силно, а в стаята имаше и радиатор. На въпроса колко се плаща за това, те казаха, че все още не знаят, тъй като услугата е съвсем нова. Нямат представа колко ще плащат месечно за тока. Говореха за това с особена възбуденост, защото от разпадането на Съветския съюз и отделянето на Таджикистан досега хората в селото се топлят основно с въглища и светят с газени лампи. Едва от месец имат силна светлина. Мъжът каза, че това ще им позволи да инсталират вътрешни бани и изобщо да посрещат туристи през лятото по-добре. По времето на Съветския съюз в селото е имало голям дизелов генератор, който е осигурявал ток и топлина. След като Съюзът се разпада, спира и дизелът за генератора, и всеки започва да се спасява поединично.

Попитах жената за времето на Съветския съюз, и лицето ѝ сякаш светна. Речта ѝ се ускори и носталгията пролича веднага. Абсолютно несъмнено, времената на Съюза са били много, много по-добри. Имало ток и светлина за всички, работа и като цяло по-добър живот. След разпадането на Съюза животът сякаш помръкнал.

Още по-тежко станало по време на Kовид пандемията. Пътищата били отворени, но границата с Киргизстан, която е особено важна за хората в Каракул, била затворена. Огромна част от хората в селото имат роднини в Киргизстан, които не са могли да посещават по време на пандемията. Едва миналото лято, когато и ние пътувахме по Памирския път, но от другата му страна, границата била отворена за хората от двете страни. Дотогава само чужденци са могли да я пресичат.

До ден днешен границата все още не е отворена за стоки, което е проблем, тъй като Киргизстан е икономически по-развит от Таджикистан. Освен това е по-близо от Мургаб, но най-вече хората в селото имат роднини и сякаш са по-тясно свързани с Киргизстан.

На въпроса кое е най-голямото предизвикателство, кое е най-трудното за тях (двамата ни хазяи за тази вечер), те сякаш не разбраха въпроса. Мъжът се опита да каже, че най-важното е пътят да е отворен. Жената пък каза, че те просто са свикнали. Въпросът за трудностите е нелеп в тяхната действителност. Или решаваш, че не искаш да си тръгваш и свикваш, или си тръгваш. Какво значи трудно!?!?

Мъжът сподели, че миналата година негов съсед, въоръжен с пушка, успял да убие няколко вълка, които през зимата слизали от планините и нападали овцете и кравите. Като цяло каза, че дивите животни сякаш са намалели. Така и не успяхме да видим известната овца Марко Поло, макар че по това време на годината било сравнително лесно да ги забележиш по склоновете. Само два пъти видяхме лисици, както и множество дребни птички, които учудващо понасяха студа и височината.

Синът на семейството имал идея да купи лодка и да вози туристи по езерото. Лятото тук се провежда състезание по кайтсърфинг, защото мястото е много подходящо за целта — огромно езеро и силни ветрове. Изобщо, през лятото мястото става оживено. Хората казаха, че имали по около 20 души дневно в къщата за гости.

Стопаните казаха, че тази година няма много сняг, а и по принцип снегът рядко бил пречка за пътя. Дори при по-обилен снеговалеж, наскоро купените машини го почиствали и се справяли сравнително бързо, така че пътят оставал блокиран не повече от денонощие.

Спахме не особено добре, но като се има предвид надморската височина и географията, беше поносимо. Стопаните ни бяха приготвили хубава закуска, пихме чай и се приготвихме за деня. Понеже това беше единствената отопляема стая, стопанката сложи люлката с бебето на сина си в стаята, за да го люлее. По телевизора вървеше турски сериал, който тя гледаше с особено внимание, клекнала пред него (няма столове). Някаква идилия се заформи.

Тръгнахме на разходка. Тъкмо по това време стадата овце излизаха от всяко ъгълче на селото. Платото беше сухо и безснежно, но каменисто и някак мъртво. Какво пасяха тези стотици овце, си остана загадка за мен. Фотографски обаче сцената беше великолепна. Стадата на фона на заснежените планини и селото, което постепенно се събуждаше под яркото слънце, рисуваха прекрасна картина.

Стигнахме до езерото и постепенно навлязохме в него по твърдия лед. Имаше следи от коли, което означаваше, че ледът е достатъчно дебел, за да издържи тежестта на джип. Планините ограждаха езерото като огърлица. Въздухът беше кристално чист. Споделихме си, че си струваше всяко усилие, за да стигнем дотук.

Около обяд се качихме на джипа и продължихме към Мургаб, крайната точка на нашето пътуване по зимния Памирски път.

Много подробно описание на селото може да прочетете тук (на английски език) https://caravanistan.com/tajikistan/pamirs/karakul/

От Каракол (Karakol) (3914 m) до Мургаб (Murghab) (3600 m)

Продължихме на юг и пътуването стана още по-драматично.

Пътят се изкачи към най-високата точка на Памирската магистрала — прохода Акбайтал, който на киргизки дума, значи „бяла кобила“. Проходът е на 4,655 метра надморска височина — най-високата точка на Памирската магистрала. Отворен е през цялата година и свързва хребетите Сариколски и Музкол, като отделя басейна на езерото Каракул от горното течение на река Южен Акбайтал (басейна на Мургаб). Изкачването от долината Музкол е сравнително полегато, но от южната страна е по-стръмно, с няколко остри завоя. Проходът е отворен за превозни средства през 1892 г., по време на строителството на руския военен пост.

Малко преди Мургаб се отбихме на около 2 км от пътя, за да видим малко, почти изоставено село. По съветско време тук е имало научно-изследователска станция, която днес е в рамките на военно поделение, тоест не можехме да видим самата станция. Селото се състои от няколко къщи. Има интересна малка джамия, училище в сравнително нова сграда и баскетболно игрище. Мястото е повече от сюрреалистично.

Не си направих труда да запомня името му, като реших, че по-късно ще го намеря през Гугъл карти. Оказа се, че не фигурира на картата. Заинатих се да го открия, но всички следи водеха към изоставената обсерватория (Observatory of Shorbulak), която е в района, но на около час от Памирския път и освен това е достъпна (не е военен обект).

Стигнахме Мургаб късно следобед.

Мургаб е високопланински малък град в източната част на Таджикистан, разположен на 3,600 м надморска височина. Тук растителността е оскъдна, а климатът суров: въздухът е много сух, ветровете са силни и студени, а нивата на ултравиолетово лъчение — високи. Типични са 40°C през лятото и -40°C през зимата. По време на нашето пътуване беше значително по-топло - около минус 15 през нощта и положителни температури през деня.

На пръв поглед никой не би си помислил да построи град в такива условия. По време на “Голямата игра” обаче, когато Руската и Британската империи се борят за влияние в Централна Азия, руските войски пристигат тук през 1892 г. и организират граничен пост, наречен Шаджан. Първоначално построяват малки къщи, за да оцелеят през суровата зима, а по-късно добавят и други постройки. Така започва историята на Мургаб. Няколко години по-късно руснаците установяват граничен пост в Хорог и Шаджан постепенно губи значение. По-късно Мургаб се превръща в една от спирките по Памирската магистрала и център на геоложки проучвания в източната част на Таджикистан. Днес градчето е задължителна спирка за пътуващите, защото на стотици километри няма друго населено място, където да се пренощува при относително комфортни условия.

Най-известното място в града е пазарът от контейнери, в които са разположени магазинчетата и сергиите.

Всичко е китайско. Единственият отворен ресторант беше чиста мизерия. Място, където шофьори, работници и местни безделници хапват и си почиват. Пространството беше странно разделено на сепарета, сякаш уединението е най-важното в този мизерен град.

Следобед отидохме до Центъра за рехабилитация на снежни леопарди в Мургаб. Открито през август 2023 г., съоръжението е с площ от 10 хектара и е предназначено за спасяване, рехабилитация и развъждане на застрашените снежни леопарди. По време на посещението ни имаше два леопарда. Центърът разполага с огромна площ, заградена с висока ограда, която един от леопардите с лекота прескочил. Оттогава ги държат в по-малката, плътно затворена част.

Пазачът, отпуснат (мисля, леко депресиран тип), отвори железните порти на клетките, откъдето излязоха двата леопарда, разделени от мрежа. Единият беше мъжки, другият — женски. Ревяха един срещу друг известно време, от което разбрахме, че срещата на живо в планината няма да мине лесно за нас. Женската беше свирепа, а мъжкият пръскаше течност за маркировка на територията, сякаш имаше някакво значение в това заградено място.

Като цяло — великолепни животни. Трябваше да дойде уредникът на центъра, но не дойде, и ние си тръгнахме.

Вечерта се разходих сам из града. Всички горят въглища за отопление, затова на места въздухът просто не става за дишане. Пушекът се стеле мързеливо по тесните улички и между малките бели къщи. Тук-таме се провират говеда и други животни. Паметникът на Ленин е там, видяхме го и го заснехме.

Природата наоколо е великолепна, а там, където са хората — свинщина. Авторката на популярната книга „Съветистан“ пише, че в града са останали само алкохолици и болни, които просто не могат да го напуснат. Мисля, че до известна степен е права. Витаеше някаква криминална атмосфера.

За първи път се почувствах леко несигурно и накрая просто бързах да се прибера в малката стаичка при останалите от групичката ни. Бях доволен обаче, защото от фотографска гледна точка мястото е вълшебно, особено по това време на годината и по това време на денонощието. Сцените — почти извънземни и сюрреалистични, а цветовете — странно примесени с дим. Определено много интересно място.

Следващата отсечка от Памирския път е от Мургаб до Булункул. Това е единствената отсечка, която не съм преминавал от целия Памирски път (Ош–Душанбе), но и това ще стане някой ден!

Върнахме се до Ош в рамките на ден.

Отново в Ош; Южен Киргизстан

На другата сутрин решихме да отидем до неделния пазар за животни. За щастие, беше точно неделя. Става дума за епично събитие, което се провежда на огромна площ, с много сергии и отделни тържища според вида животни — коне, крави, овце и така нататък.

Разполагахме само с около половин час. Шофьорът дойде с нас и ни помогна да видим отделните части. Животните се търкаха в нас и ние в тях; всички пикаеха, където им падне. Стана ясно, че по-чисти оттук няма да излезем. Преживяването обаче беше прекрасно. Размерите, миризмите, сцените, подсвиркванията, крясъците — всичко това, гарнирано с много кал и сериозни мъжки лица, опитващи се да спечелят. Струваше си всяка минута и всяко петно по панталоните.

Следващата спирка за днес беше Узген, исторически град разположен в далечния източен край на Ферганската долина. Узген е един от най-старите градове в Централна Азия, с история от над 2000 години. Възникнал е през II-I век пр.н.е. като търговски център по пътя от Ферганската долина до Кашгар. През Средновековието градът е бил важен център по търговския път от Централна Азия до Кашгар.

Основната атракция е минарето от началото на 12-ти век, което някога е достигало впечатляващите 44 м. В близост има джамия и медресе, подобни на тези в Самарканд, но с около 100 години по-стари. Музеят е малък, но интересен.

Изгледът от върха на минарето е прекарес.

Разходихме се из пазара и по моста със стъклен под, една от туристическите атракции на града. Като цяло това е приятно място и чудесна цел за еднодневна екскурзия от Ош.

Както в Молдова и в други бивши съветски републики, и тук има малък парк, в който задължително има паметници, посветени на Втората световна война, войната в Афганистан и понякога — паметник в чест на загиналите в Чернобил. Тук липсваше само паметникът, свързан с Чернобил, но пък Ленин си беше на мястото.

На връщане се качихме до една от най-високите точки в Ош – On-Adyr. Там има панорамно кафе, което не работеше. Оттук се вижда почти целият град, потънал в лека марaня, примесена със смог.

По-интересен е кварталът около това място, т.нар. Узбекска махала, където, както се досещате, живеят предимно узбеки.

Мястото е известно и с етническите сблъсъци в Южен Киргизстан през 2010 г. между киргизи и узбеки. Повече за това събитие може да прочетете тук: https://en.wikipedia.org/wiki/2010_South_Kyrgyzstan_ethnic_clashes

Продължихме изследването на Южен Киргизстан с местността Кара Кой (Kara Koy) на около час и половина от Ош.

Разкошни планини с мощни, заснежени върхове обграждат това място отвсякъде. Малко след Kовид пандемията богат киргизки предприемач построил няколко хубави бунгала в района и така поставил началото на развитието му за туризъм. След това били построени още бунгала в същия съвременен стил. Архитектурата е много добра и е напълно съобразена с планинския пейзаж. Мисля, че за първи път видяхме в Киргизстан хубава, адекватна съвременна архитектура. Със сигурност ще включим това място в нашата програма.

Последният ден в Ош прекарахме в града, разглеждайки го подробно. Бях намерил карта с останалите от социалистическо време мозайки, един от символите на града. Обиколихме почти всички и всъщност те са много добри.

Разходихме се из центъра и го снимахме подробно: театъра и един малък парк със статуи. Минахме и през парковете на града.

Група тийнейджърки ни спряха на улицата и поискаха да ги снимаме. Не тях с нас, а само тях. Кикотеха се и се забавляваха с нас.

Друга група младежи играеше странна игра, при която слагат чанта на главата на един от тях, а той се опитва, без да вижда, да шибне останалите с дълъг камшик, докато те бягат около него.

Руската църква е интересно място. Беше в ремонт, но затова пък си поприказвахме с един от строителите: мъж на около 70 години, с един-единствен златен зъб в устата.

Друга група младежи пък играеше странна игра върху нещо като голяма шахматна дъска, нарисувана на плочките в парка. Полицаите се забавляваха с тях.

Градът започна да ми харесва и мога да кажа, че с малко повече упоритост и вникване в ежедневието на хората той всъщност е приятен. Пролетта или есента би бил още по-приятен, със зеленината, която изглежда изобилна.

Накрая тази сладурана на снимката ни показа как се готви плов. Помогнахме малко, но най-вече участвахме в изяждането му в празния ресторант, където се случи това угощение.

Пътуването беше вълшебно, изпълнено с емоции и преживявания, които ще помним дълго. Със сигурност ще заведем хора по нашия маршрут.

Карта на района

Моля, не копирайте текст или снимки без разрешение! Благодарим!